— Ами, виждаш ли… виждаш ли… — Въпреки че Хоуг бе решил да му се сопне да си гледа собствената работа, че вече не подлежи на военна дисциплина и „Слава Богу, вие, проклети офицери, ме тормозихте достатъчно преди, но вече няма да ви се удаде отново…“, той внезапно се чу да разказва цялата история най-подробно и да завършва с думите: — Значи разбираш, Сетри, имаше разлика в теглото и пръстта бе най-подходяща… Слушай, Джордж Бабкот ще дойде всеки момент, но той не бива да научава, никой не бива да знае… и ти не знаеш нищо… ние само ще изпратим погрешния, не, необходимия ковчег на борда на клипера, а тази вечер, щом катерът пристигне, ако е рекъл Господ, ще го погребем, както искаха те с Анжел. — Хоуг си повя с ръка, почувства се по-добре, но в същото време го терзаеха угризения. — Не знаеш нищо. Сега… сега ще ти донеса сиропа за кашлица.

— Седни, ако обичаш. — Палидар го изгледа кръвнишки. — Ти си бил голям глупак. Първо: погледна ли през прозореца?

— А? — Хоуг направи каквото му наредиха. Прозорците гледаха към морето. То бе сиво, вълнението силно и дъждовни облаци изпълваха небето и скриваха слънцето. — О!

— Да — „О, не! Още преди да се стъмни, ще започне страшна буря, така че не се надявай на погребение с катер дори да беше възможно, а ти знаеш, че Сър Уилям нареди погребението да се извърши в Хонконг, и, за Бога, така и ще стане.“

— Но, Сетри, недей…

— Нито заради теб, нито заради Анжелик — за никог… — Нов пристъп на кашлицата го прекъсна. После добави дрезгаво: — Сър Уилям се разпореди така, той взе решението, и толкоз. Ясно ли е?

— Да, но…

— Никакво „но“, за Бога. Бъди любезен да ми донесеш сиропа за кашлица и стой настрани от моргата, по дяволите. Сержант!

Тауъри подаде глава.

— Слушам, сър!

— Постави пост пред моргата, никой да не влиза без мое разрешение. Никой да не пипа ковчезите.

Хоуг излезе, като се проклинаше, задето е раздрънкал решението на Сър Уилям, проклетисваше Палидар, любопитния сержант, но най-вече себе си. „Мамицата му — помисли си той. — Оплесках работата.“ В клиниката намери сиропа за кашлица, изкуши се да добави малко рициново, но се отказа.

— Ето, Сетри, това ще оправи нещата.

Палидар отпи и се задави.

— Ама че гадост. Да не си пикал в него от едната проклетия.

— Дощя ми се — усмихна се Хоуг. — Извини ме, че съм такъв кръгъл глупак. Все още можеш да си затвориш очите, знаеш, нали? Нелсън е постъпил така.

— Да, но той е бил от флота, а на нас не са ни безразлични хапливите забележки.

— Сетри. Моля те!

Палидар замислено преглътна лекарството.

— Длъжен си да спазиш заповедта на Сър Уилям. В крайна сметка нямаше как да не те хванат — вчера бе тринайсети.

— Проклет да съм, не забелязах. — Вниманието на Хоуг се насочи към загриженото изражение върху хубавото му лице. — Какво става?

— С мен нищо, освен тази противна настинка и кашлицата. Но в Колонията стават много неща.

— Сега пък какво?

— През последните дни се забелязва голямо вражеско раздвижване около нас, патрули от самураи, повече тайни — за всеки случай патрулираме границите на Токайдо и на Колонията и ето какво научихме. Строени са в редици по десетима, не ни закачаха, само ломотеха непонятно, както винаги. Преброих почти четиристотин въоръжени негодници.

— Тайро Анджо май се опитва да ни тормози, да ни сплаши.

— Навярно. — Палидар се изкашля и отпи още една глътка от лекарството. — Това нещо е ужасно. Вече се чувствам по-зле. Пфу! Препоръката ми е да изтеглим целия персонал оттук за известно време. Хоуг подсвирна.

— Не ни се ще да затваряме клиниката.

— А на мен не ми се ще да те видя убит и непогребан. Тези кучета обичат внезапните нападения. Както при горкичкия Малкълм. Някой ще плати за него.

Хоуг кимна.

— Съгласен съм. — Той безцелно гледаше към Йокохама, околността бе равна и скучна през зимата — мразеше студа, винаги го бе мразил и щеше да го мрази. Погледът му се спря на „Буйният облак“, на пощенския параход, търговските кораби, военните кораби, малките корабчета с въглища, готвещи се за приближаващата буря или да отплават. Военните кораби изпускаха дим от комините си — заповед за флота, широко огласена, та Бакуфу и техните съгледвачи да усещат, че цялата флота може да се вдигне на военна нога за един час.

„Глупаво е цялото това избиване, но пък какво можем да направим? Тези, които са отговорни, трябва да платят.“ После Хоуг видя пушека от парния катер на Струан, който пухтеше насам, подскачайки през вълните, пръските от кърмата мокреха стъклото на мостика и главната каюта. Тревогата му достигна връхната си точка.

— Сетри, не мислиш ли… — Той не доизрече новата си пламенна молба, внезапно осъзнал, че дори тази вечер да не излязат за истинското погребение, с малко късмет той би могъл да осъществи първата част от плана и да качи чуждия ковчег на „Буйният облак“.

„Единствен аз зная кой в кой ковчег лежи, освен може би сержантът, а подозирам, че той няма да забележи разликата. Стига само да не отворят ковчега.“

— Не мислиш ли, че животът в Йокохама е по-странен, отколкото в другите градове — живеем върху буре с барут?

— Навсякъде е същото. Съвсем същото — отвърна замислено Палидар, докато го наблюдаваше.

Йокохама

Джейми, Анжелик и Скай се бяха скупчили около еркерния прозорец в кабинета на тай-пана. Дъждът се плискаше по стъклото. Беше почти пладне.

— Довечера ще е доста опасно.

— Буря ли ще се разрази, Джейми?

— Да, Анжелик. Достатъчно, за да ни спре.

— Дали „Облака“ ще отплава довечера, както е планирано?

— Да, никаква буря няма да го спре. Катерът отиде до Канагава да прибере другия ковчег. Все още ли искаш да го качат на него, а не на пощенския кораб?

— Това е заповед на сър Уилям, а не моя — отвърна Анжелик твърдо. — Той иска да изпрати съпруга ми въпреки неговата и моята воля, той казва, че трябва да тръгне колкото е възможно по-бързо и затова ще е с клипера. Един ковчег ще отплава, както той желае. Джейми, нашата уловка… смятам, че нашата хитрина е справедлива. Колкото до бурята, няма да е силна. Ако не можем да погребем съпруга ми довечера, ще го направим утре. Или вдругиден.

— Пощенският кораб ще отплава утре около обяд.

— Можем ли да го задържим за всеки случай?

— Мисля, че да. Ще се опитам. — Джейми се замисли за момент. — Ще говоря с капитана. Какво друго?

Анжелик се усмихна тъжно.

— Първо трябва да разберем дали доктор Хоуг е успял. Ако не е… в края на краищата май ще се наложи да тръгна с клипера.

— Повече от вероятно е, че Хоуг ще се върне с катера, и тогава ще решим — добави Джейми, без да си вярва. — Все някак ще свършим работата. Не се тревожи.

— Какво ще кажеш, ако помолим Едуард Горнт да се присъедини към нас? — попита тя.

— Не — отсече Джейми. — Тримата с Хоуг сме достатъчно. Запазил съм кабини на пощенския кораб за Хоуг, за теб и за мен.

Скай се обади:

— Анжелик, много по-разумно е за вас да останете. Всички тук знаят, че Дребосъка Уили взе решението си въпреки волята ви и с това донякъде ви облекчи.

— Ако не успеем да погребем Малкълм, ще замина. Трябва да присъствам на погребението, длъжна съм. — Тя въздъхна. — Нужен ни е капитан за нашето рисковано дело. Джейми, това ще си ти.

— Съгласен съм — отвърна Скай. — Междувременно ще чакаме Хоуг.

Джейми понечи да заговори, замълча, после кимна и отиде в кабинета си. Чакаше го голяма купчина поща. Зае се с нея, работеше прилежно, но чекмеджето му го разсейваше. Там лежеше писмото на Морийн. Накрая захвърли перодръжката си, измъкна писмото и го препречете. Не бе нужно, тъй като го бе чел поне двайсет пъти.

Ключовото изречение гласеше: „Тъй като не получих отговор на пламенните ми молби и молитви да се върнеш и заловиш за нормален живот у дома, реших да се оставя в ръцете на Бога и да рискувам да дойда в Хонконг или в Япония, където и да си. Моят обичан татко ни даде парите, които взе на заем срещу ипотека на къщата ни в Глазгоу — моля те, остави ми съобщение у «Кук» в Хонконг, защото отплавам утре, в каюта втора класа на пощенския «Кунард Истърн»…“