— Май ще трябва да се върнем малко — рече тя, но нещо проблесна пред очите й. — Чакай. Какво е това?

— Къде, господарке?

Райко замълча. Нов полъх раздуха жаравата и тя пак съзря същия проблясък малко по-напред и вдясно.

— Ето там!

Много предпазливо слугата взе почерняло клонче без листа и се зае да си разчиства пътечка. Пристъпи напред, вдигна лампата и се взря в тъмнината.

— Да се върнем, ще огледаме утре!

— Ей сега, господарке. — Като се предпазваше от зноя, мъжът бързо разчисти жарта и ахна. Две овъглени човешки тела лежаха едно до друго, лявата ръка на едното държеше дясната на другото. Просветваше златен пръстен с печат, изкривен и отчасти разтопен. — Господарке!

Вцепенена от ужас като статуя, Райко пристъпи до него. „Сигурно са Фурансу-сан и Хиноде — хрумна й тутакси, — той винаги носеше пръстен с печат… Ами да, спомням си — дори ми го предложи преди няколко дни.“

И дукът й веднага се съживи при вида на тези две сключени ръце. Върху своята постеля от живи въглени те й се сториха като скъпоценни камъни в обков, като рубини, проблясващи, оживяващи, чезнещи и отново възраждащи се от повея на вятъра — и щяха да останат така до свършена на времената.

„О, колко тъжно — помисли си Райко с насълзени очи, — колко тъжно и все пак колко красиво. Колко са умиротворени, благословени да умрат заедно, хванати ръка за ръка. Навярно са решили да изпият чашата с отрова и да си отидат едновременно. Колко мъдро. Колко разумно и за двама им.“

Обърса сълзите си и прошепна:

— Наму Амида Буцу — като благословия. — Нека ги оставим така, а утре ще реша какво да правим.

Райко се отдалечи със сълзи на горчивина, но и на радост в очите от прекрасната гледка, на която бе станала свидетел. Пак си запробиваха път към оцелялата Къща.

Неволно й дойде на ум: „Ако тези двамата са Фурансу-сан и Хиноде, значи спасилият се гай-джин е Тайра. Така е по-добре, отколкото, ако беше станало обратното. Губя прекрасен източник на сведения, но в края на краищата ще спечеля повече. Тайра и Фуджико са по-податливи и бъдещето е пред тях. Ако го ръководя вещо, Тайра скоро ще ми стане също толкова полезен като Андре. Не е далеч времето, когато ще си говоря с него — японският му се подобрява с всеки изминал дек и вече е отличен за един гай-джин. Ще му уредя допълнителни уроци и ще го науча на политически изрази, а не само на креватния език на Свободния свят, на който разговаря Фуджико, и то със селско произношение. Очевидно е, че моите бъдещи капиталовложения в него са много по-обещаващи и…“

Господарката и слугата се заковаха в един и същи миг. Спогледаха се, а после неочаквано вдигнаха очи към южното небе. Вятърът бе стихнал.

Сряда, 16 януари

— С Йокохама е свършено, Уилям — рече с груб глас генералът при първите лъчи на зората. Стояха на носа и отвисоко наблюдаваха Колонията, придружавани от Палидар — всички на коне. Пушекът достигаше дори до тях. Лицето на генерала бе в синини и изцапано, униформата му бе разкъсана, шапката му — раздрана, с обгорена периферия. — Сметнах, че е най-добре да се качиш тук — така ще имаш по-ясна представа. Съжалявам — стихийно бедствие.

— Знаех си, че е ужасно, но чак толкова… — Гласът на Сър Уилям заглъхна. Гледаше вцепенен. Никой от тях не бе спал тази нощ. По всички лица бе изписано изтощение и тревога. Дрехите им бяха опърлени и мръсни. Униформата на Палидар се бе превърнала в същински дрипи и той изглеждаше най-зле от всички. Слънцето изгря и тогава пред тях се откри гледка чак до Ходогая на Токайдо.

Вече ги нямаше нито Йошивара, нито селото, бе изгоряла по-голямата част от Пияния град и почти половината Колония заедно с конюшните. Още нямаха точни данни за пострадалите, но пък разполагаха с изобилни слухове, и то само лоши. Причината за катастрофата също все още не бе изяснена. Мнозина вдигаха врява, че е предизвикан от японци умишлен палеж, но какви японци и по чия заповед, никой не знаеше. И дори опустошаването на Йошивара и на селото не можеше да убеди обвинителите, че няма с какво да отстоят позициите си.

— Ще дадеш ли заповед за евакуация тази сутрин? — Главата на Сър Уилям се пръскаше от въпроси и лоши предчувствия.

— Първо ще огледам. Благодаря ти, Томас. Палидар, ти ще дойдеш с мен. — Посланикът пришпори коня си по склона. Пред Легацията го задържа за момент. — Нещо ново, Бертрам?

— Не, сър, още няма никакви имена, нито численост.

— Незабавно повикай старейшината на селото — шоя. Накарай го да изясни колко са пострадалите при него и веднага го доведи при мен.

— Не говоря японски, Сър Уилям. А Филип Тайърър го няма.

— Тогава го намери, по дяволите! — ревна Сър Уилям, доволен, че има върху кого да излее сдържаната си досега тревога, безпокойството си за Тайърър, и бе възнаграден, тъй като хилавият младеж пребледня като лимон. — И да вземеш да научиш японски, че инак ще те изпратя в Африка, там да се разправят с теб! Събери всички важни търговци тук след час… Не, не тук, по-добре в клуба и… чакай да видя — сега е шест и двайсет, значи свикай ги за девет и половина. И, за Бога, хващай се на работа и си размърдай мозъка!

„Идиот“ — помисли си Сър Уилям, подкара в тръс и се почувства по-добре.

Под изсветляващото небе хората от Йокохама събираха късче по късче оцелялото от жилищата и от живота си. Първоначално Сър Уилям, придружен от Палидар, застана на Хай стрийт, като поздравяваше всички и отговаряше на въпросите им:

— Нека първо огледаме. Свиках събрание в клуба за девет и половина — дотогава ще знаем повече.

С приближаването към Пияния град вонята на изгорели сгради се усилваше. Тази сутрин, когато около два часа вятърът стихна, огньовете бързо бяха потушени, вече не прехвърляха защитните ивици, нито прескачаха от къща на къща. Тъкмо това бе спасило Колонията от пълно унищожение. Бяха оцелели всички легации, както и пристанищното управление, едрите търговци и техните складове — Струанови, Брокови, Купър-Тилман и още неколцина. От Лънкчърчови бяха останали само стените.

Огнената стихия се бе спряла точно пред „Света Троица“, бе я пощадила и посланикът благодари на Бога за това чудо. Католическата църква бе останала без прозорци и покрив и приличаше на търбух от овъглени и димящи греди. Сякаш бе отворена уста с гнили зъби.

— Добро утро, къде е отец Лео? — запита Сър Уилям някакъв човек, който разчистваше градината.

— В ризницата е, Сър Уилям. Добро утро и на вас, добре, че сте жив, сър.

— Благодаря. Жалко за църквата. Свиках събрание в клуба в девет и половина. Имаш ли нещо против да разнесеш вестта? Отец Лео също е добре дошъл. — Продължи пътя си.

За разлика от японското село и Йошивара, където сгурията бе натрупана на спретнати купчини, подобни на преспи сняг, пострадалата част от Колонията и Пияния град представляваше същински хаос от тухли, плочи за настилка, деформирани железа, останки от машинарии, мотори, сечива, пушки, оръдия, наковални, сега превърнати във вехтории. Гнойната язва, която представляваше сметището на Ничията земя, бе прочистена, с изключение на металните отпадъци и Сър Уилям остана доволен.

Той зави към Южната порта. От караулното нямаше и помен. На негово място бе издигната временна бариера и самураи стояха на пост до нея.

— Ама че тъпаци — ядоса се Палидар. — И срещу какво се ограждат?

Сър Уилям не отговори, прекалено погълнат от видяното и от мисълта какво следва да предприеме. Покрай канала и рова се трупаха селяни, обикаляха наоколо или клечаха в унили групички. Отвъд рова, където някога се намираше Йошивара, се бяха събрали жени, готвачи и прислужници, седяха или стояха около единствената донякъде оцеляла постройка с опънат над нея брезент. Тук-там самураи обливаха неугасените огнища. Лекият ветрец донасяше плачове и хлипания.

— Ужасно, сър — обади се Палидар.

— Да. — Сър Уилям въздъхна и направи ново усилие: той бе длъжен да даде пример и да се държи като на Нейно величество британския посланик в Япония. — Да, но погледни там, за Бога! — Палатковият лагер на носа си стоеше непокътнат. — Всичките ни войници са живи и здрави, топовете, артилерията ни, всичките ни оръжия и складове за муниции са цели и невредими. А я сега погледни ей там.