— А Со — рече той на кантонски, — донеси на господарката пресен чай, но без да вдигаш шум, излез, без да казваш нещо. — Хоуг пак седна близо до леглото. — Знаеш ли къде си, скъпа?

Тя само го изгледа.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса? Ако си изморена, кажи ми, не се бой. Прощавай, но е важно за теб, а не за мен.

— Не се боя.

— Знаеш ли къде си?

— В моите покои.

Гласът й звучеше вяло, гледаше безжизнено. Безпокойството му се засили.

— Знаеш ли какво се случи?

— Малкълм е мъртъв.

— Знаеш ли защо умря?

— Умря през нашата първа брачна нощ в брачното ни ложе и аз съм виновна за това.

Предупредителна камбанка звънна в съзнанието му.

— Грешиш, Анжелик. Малкълм бе убит на Токайдо преди месеци. — Гласът му бе спокоен и твърд. — Съжалявам, но това е истината и оттогава той живя живот назаем; вината не е твоя, никога не е била твоя, такава бе волята Божия, но ще ти кажа от цялото си сърце: ние, Бабкот и аз, никога не сме виждали по-спокоен… по-спокоен мъртвец, никога, никога, никога.

— Аз съм виновна.

— Единственото, за което си отговорна, е радостта през последните месеци от живота му. Той много те обичаше, нали?

— Да, но умря и… — Анжелик едва не добави: „както и другият, чието име дори не зная, но той също умря, той също ме обичаше и също умря, а сега и Малкълм е мъртъв…“

— Престани!

Суровият му глас я издърпа от ръба на бездната. Хоуг задиша отново. Съзнаваше, че така трябва да постъпи, и то бързо, инак тя бе загубена като много други, които бе виждал. Трябваше да я отърве от дявола, който се таеше в съзнанието й и само чакаше да изскочи, да се нахвърли върху плячката си, да я превърне в несвързано ломотеща душевноболна; поне нямаше да й навреди.

— Извини ме. Разбери ме правилно. Ти си само ви… — той се стресна навреме и замени думата — причината за радостта му. Повтори след мен. Ти си само при…

— Аз съм виновна.

— Повтори след мен: аз съм само причината за радостта му — изрече той старателно по-скоро като заповед, забелязал с тревога разширените й зеници. Тя отново стоеше на ръба на пропастта.

— Аз съм вин…

— Причината, по дяволите — рече той с престорен гняв. — Кажи го след мен: аз съм само причината за радостта му. Причината за радостта му! Кажи го!

Той видя, че пот ороси челото й, и тя отново каза същото, и той отново я прекъсна, повтори й правилните думи „причината, причината за радостта му!“, а тя пак каза другото и пак, и пак, а през това време А Со донесе чая, но и двамата не я забелязаха. Тя избяга ужасена, докато Хоуг отново и отново заповядваше на Анжелик, а тя упорстваше, докато внезапно изпищя на френски:

— Добре, аз съм само причината за радостта му, но той все пак е мъртъв… мъртъв… мъртъв… моят Малкълм е мъртъъъв!

На Хоуг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко е наред и че тя може да поспи, но не го направи: още бе рано за това. С твърд, но не заплашителен глас, той й каза на правилен френски:

— Благодаря ти, Анжелик, но сега ще говорим на английски: да, аз също ужасно съжалявам, ние всички съжаляваме, че твоят прекрасен съпруг е мъртъв, но това не е по твоя вина. Кажи го!

— Остави ме на мира. Излез!

— Когато кажеш: „Не е по моя вина.“

— Не… не, остави ме на мира!

— Когато го кажеш! Не е по твоя вина!

Тя го загледа втренчено с омраза, задето я измъчва така, после отново изпищя:

— Не е моя вина, не е моя вина, не е по моя вина, сега доволен ли си? Излез… Излез!

— Стига да ми кажеш, че съзнаваш, че твоят Малкълм е мъртъв, но че ти не носиш никаква вина за това!

— Излез!

— Кажи го! По дяволите, кажи го!

Внезапно гласът й прозвуча като вой на див звяр:

— Твоят Малкълм е мъртъв, твоят Малкълм е мъртъв, той е мъртъв, но ти не си вин… нямаш никаква вина, никаква проклета от Господа вина… не си виновна… не вин… не… — Гласът й постепенно премина в хлипане, — не съм виновна, не съм, наистина не съм, о, мой скъпи, прости ми, прости ми. Не искам да си мъртъв, Пресвета Майко, помогни ми, той е мъртъв и аз се чувствам толкова ужасно, о, Малкълм, защо умря, толкова те обичах, толкова много… О, Малкълм…

Този път той я прегърна тихо, здраво, за да смекчи треперенето й, риданието й и разтърсващите я хлипания. След време гласът й стихна, риданията намаляха и тя потъна в неспокоен сън. Той все още я държеше нежно, но сигурно, а дрехите бяха полепнали по тялото му от пот. Не помръдна, докато тя не заспа дълбоко. После я отпусна. Гърбът го болеше и той се изправи предпазливо, измъчен, с изтръпнали мускули. Успя да поотпусне рамената и врата си и седна, за да възстанови силата си.

„На прага беше“ — помисли си той. Изпитваше удоволствие, че е успял и този път, това донякъде облекчаваше болката му; гледаше я — млада, красива и вън от опасност.

Спомените го отведоха в Канагава при другото момиче, сестрата на японеца, когото бе оперирал, също толкова млада и красива, но японка. „Как се казваше тя? Нещо като Уки. Спасих брат й, а той съвсем съсипа това дете тук. Но се радвам, че японката е успяла да избяга. Дали наистина? Такава красива жена. Като моята скъпа жена. Колко ужасно и безсмислено от моя страна, колко безумно бе да я взема от Индия и да я обрека на ранна смърт в Лондон.

Карма? Съдба? Както при това дете и горкия Малкълм. Горкичките те, горкичкият аз. Не, не и аз — току-що спасих един живот. Ти може да си тантурест и грозен, старче — помисли си той, докато мереше пулса й, — но, всемогъщи Боже, ти си дяволски добър лекар и дяволски добър лъжец — не, не си добър, а просто късмет. Този път.“

Четвъртък, 13 декември

— Добър ден, Джейми — тъжно го поздрави Филип Тайърър. — Приеми поздравите на Сър Уилям. Ето трите копия на смъртния акт — едно за теб, едно за Анжелик и едно за Стронгбоу, който ще пътува с тялото. Оригиналът според него трябва да замине с дипломатическата поща за кабинета на главния следовател в Хонконг, който ще регистрира смъртния акт, а после ще го предаде на госпожа Струан. Ужасно, нали, но какво да се прави.

— Да. — Бюрото на Джейми бе отрупано с купчини новопристигнала поща и документи за уреждане. Очите му бяха зачервени от умора.

— Как е Анжелик?

— Не съм я виждал все още, но Хоуг беше тук най-напред. Той каза да не я безпокоим, докато тя не направи първата крачка, и че е по-добре, отколкото е очаквал. Спа петнайсетина часа. Той смята, че тя ще е достатъчно добре, за да пътува утре, и препоръча да замине колкото се може по-скоро. Той също ще тръгне, разбира се.

— Кога ще отплава „Буйният облак“?

— Утре. С вечерния прилив. Стронгбоу ще дойде всеки момент за заповедта за отплаване. Ще имаш ли поща за него?

— Определено. И дипломатическата поща. Ще кажа на Сър Уилям. Все още не мога да повярвам, че Малкълм е мъртъв. Ужасно. О, между другото следствието за Норбърт е определено за пет часа. Ще желаеш ли лека вечеря след това?

— Благодаря, но не тази вечер. Нека бъде утре, когато всичко ще е наред. Ще решим след закуска. — Джейми се чудеше дали да каже на Тайърър за машинациите на неговия приятел самурай Накама и за срещата с местния лихвар — че Накама иска да го запази в тайна от Тайърър и Сър Уилям. Предложението на Накама бе интригуващо и той бе приветствал възможността за пряк разговор с местен търговец, макар и низш.

Вчерашната среща, разбира се, бе отложена. Бе намислил да я отложи за следващата седмица, но реши да се срещне с него тази вечер — това щеше да го отвлече за малко от трагедията.

„Не е работа на Филип — и не забравяй, че Филип и Дребосъка Уили крият всякакви сведения, след като уговорката бе да споделят с нас всичко.“

— Ще се видим по-късно, Филип. И благодаря за копията.

— До скоро, Джейми.

Смъртните актове бяха подписани от Бабкот и Хоуг. Аутопсията бе потвърдила предполагаемите причини за смъртта: вътрешен кръвоизлив от увредена артерия, което напълно е прекратило функционирането; изтъняването й е пряк резултат от получените рани по време на непредизвиканото произшествие на Токайдо.