— Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?

— Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.

— Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. — Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. — Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.

Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.

— Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.

Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“

Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.

— Дотук и няма накъде повече, сър Уилям — ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира22, миризмата на кордит23 беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.

— Ще видим.

А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:

— Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.

— Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.

На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.

— Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.

— Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.

— Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!

— Да. После — както се уговорихме тайно? Когато Англия си отиде, ще завземем японския северен остров плюс Сахалин, Курилските и всички острови край Руската Аляска — Франция останалото.

— Съгласен съм. Щом Париж получи моя меморандум, ще е сигурно, че ще се подпише на най-високо равнище — подсмихна се Сьоратар. — Яви ли се вакуум, наше дипломатическо задължение е да го запълним.

При канонадата паника обхвана Йедо. Всеки път, мост и улица бяха масово задръстени, всички бягаха с толкова вещи, колкото можеха да носят — разбира се, никакви превозни средства — хората очакваха избухването на снаряди и ракети, за които бяха чували, но никога не бяха виждали, очакваха всеки момент да завали огнен дъжд и техният град да изгори, изгори, изгори, и те с него.

— Смърт на гай-джин — мълвеше всеки.

— Бързайте… Извън пътя… Бързайте! — крещяха мъже тук и там, обхванати от паниката, блъскаха се, тъпчеха се по мостовете или къщите си, повечето стоически се придвижваха напред — надалеч от морето. Вървяха и мълвяха: — Смърт на гай-джин!

Масовото бягство започна сутринта, когато флотата вдигна котва от пристанището в Йокохама, макар че три дни по-рано, когато слуховете за нещастния инцидент бяха плъзнали из града, по-благоразумните тихо наеха най-добрите носачи и се изселиха заедно със семействата и ценностите си.

Само самураите в замъка и войните от външната защита стояха все още на мястото си. И както винаги и навсякъде, по улиците мършата плъзна, животни и хора, които се прокрадваха и душеха около незаключените къщи, търсеха какво може да се открадне и продаде по-късно. Много малко бе откраднато. Грабежът се считаше за особено гнусно престъпление и от незапомнени времена извършителите трябваше да се преследват безмилостно, докато се заловят и после да се разпънат на кръст. По същия начин се наказваше и най-дребната кражба.

В замъка шогунът Нобусада и принцеса Язу се бяха свили прегърнати зад един тънък параван; телохранителите им, прислужниците и дворът бяха готови за незабавно заминаване, чакаха само разрешението на настойника. Навсякъде из постройката мъжете се приготвяха за отбрана, други впрягаха конете и опаковаха за евакуация най-ценните вещи на старейшините; веднага бе съобщено на Съвета, че е започнало обстрелването със снаряди и че вражеските войски дебаркират.

А в залата на Съвета, на спешно свиканото заседание на старейшините, Йоши говореше:

— Повтарям, не вярвам, че те ще ни нападнат със сила или…

— Аз не виждам причина да чакам. Благоразумно е да вървим, те ще започнат да обстрелват всеки момент — обади се Анджо. — Първата канонада беше тяхното предупреждение.

— Не мисля, че е така; убеден съм, че това е само арогантно съобщение за пристигането им. Нямаше никакви снаряди в града. Флотата няма да ни обстрелва и аз повтарям, вярвам, че срещата ще се проведе утре, както е планирана. На срещ…

— Как може да си толкова сляп? Ако нашите позиции са разменени и ти командваше флотата и притежаваше свръхмощ, щеше ли да се колебаеш за миг? — Анджо изглеждаше разгневен. — Е, щеше ли да се колебаеш?

— Не, разбира се, че не! Но те не са ние и ние не сме те и това е начин да ги контролираме.

— Нищо не разбираш! — Анджо се обърна вбесен към другите трима старейшини. — Трябва да заведем шогуна на безопасно място, ние също трябва да заминем и да продължим управлението. Това е всичко, което предлагам — временно отсъствие. С изключение на нашите лични васали, всички други самураи ще останат, Бакуфу — също. — Той погледна още веднъж към Йоши.

— Ти остани, ако желаеш. Сега ще гласуваме: временното отсъствие е одобрено!

— Почакай! Направиш ли това, шогунатът ще загуби престижа си завинаги, повече, няма да можем да контролираме даймио и тяхната опозиция или Бакуфу. Никога!

— Ние сме само благоразумни. Бакуфу остават на място. Също и всички войни. Като главен съветник мое е правото да призова към гласуване, така че гласувайте, аз гласувам за!

— Аз казвам не! — рече Йоши.

— Съгласен съм, Йоши-сан — подкрепи го Утани. Той беше нисък слаб мъж с приятни очи и изпито лице. — Съгласен съм, че ако заминем, ще загубим престижа си.

Йоши се усмихна; харесваше този мъж — даймио на феодалното владение Уатаса, древни съюзници още преди Секигахара. Погледна другите двама, и двамата старши членове на рода Торанага. Не срещна очите им.

— Адачи-сама?

Накрая Адачи, даймио на Мито, пълен дребен мъж, рече нервно:

— Съгласен съм с Анджо-сама, че трябва да заминем, както и шогунът. Но също съм съгласен и с теб, че после можем да загубим дори това, което сме придобили. Съответно гласувам — не!

Последният старейшина, Тояма, беше в средата на 50-те, сивокос, с голяма гуша и сляп с едното око от инцидент по време на лов — стар мъж според японското разбиране за възрастта. Той беше даймио на Кай, баща на младия шогун.

— Не се безпокоя изобщо дали ще живеем, или ще умрем, нито за смъртта на сина ми, шогуна — винаги ще има друг. Но се безпокоя много, че можем да отстъпим само защото гай-джин са пуснали котва край нашия бряг. Гласувам срещу отстъплението и съм за нападение, гласувам да отидем на крайбрежието и ако чакалите стъпят на сушата, да ги убием всичките с техните кораби, оръдия, пушки и нищо да не остане!

— Нямаме достатъчно войски тук — обади се Анджо, прилошаваше му от стария мъж и неговата войнственост, която никога не бе доказана на практика. — Колко пъти трябва да повтарям: нямаме достатъчно войски, за да удържим замъка и да ги спрем със сила да слязат на сушата. Нашите шпиони донасят, че те имат две хиляди войници с пушки в корабите и в Колонията, и десет пъти повече от това в Хонконг.

Йоши гневно го прекъсна.

— Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!