Йоши присви очи от възхищение — тя бе превърнала грешката му в закачка. Беше грешка да се захваща с облога, с какъвто и да било облог. Грешка беше и самоуверено да се опитва да надхитри жена — най-сигурният път към катастрофа.

Село Саконошита

Събота, 8 декември

На Токайдо, на около четиридесет мили източно от Киото, в планините се намираше шестата пътна спирка — селото Саконошита. Падаше здрач и последните пътници, и носачи, приведени заради пронизващия вятър, бързаха да преминат бариерата, преди да бъде спусната. До един бяха грохнали и нетърпеливи да получат топла храна, затоплено саке и да се сгреят. Дори и шестимата стражи, които тропаха с обутите си в сламени сандали крака, та дано прогонят студа, и напосоки проверяваха документите им за самоличност.

— Тая нощ ще завали сняг — изропта единият. — Мразя зимата, мразя студа, мразя тоя пост.

— Ти мразиш всичко.

— Не е така. Харесва ми да ям и да се любя. В следващото си прераждане искам да съм син на лихвар, търговец на ориз от Осака. Тогава ще ям и ще пия и ще чукам само най-отбраното. И ще си стоя на топло, докато баща ми ми купи ранг на хиразамурай или поне на гоши, а не на някакъв си пиклив ашигари.

— Мечтател! Ще се преродиш в селянин без земя или в педалче от най-долнопробен бардак. Пусни бариерата.

— Още не се е стъмнило.

— Нека скитниците замръзнат или да си плащат, както е прието.

— Ако те чуе военачалникът, ще се озовеш в Северната земя, където оная работа ти измръзвала, щом се опиташ да пикаеш. — Стражникът огледа пътя, който се виеше към Киото, вече съвсем пуст под здраченото, зловещо небе. Внезапна вихрушка задърпа сламените им наметки. — Побързай, простако — провикна се той нетърпеливо към последния пътник — един полугол носач, олюляващ се под тежкия си товар. Пусна първата бариера, след нея и втората. Лицето му бе напукано от вятъра. Отправи се към заслона и топлата супа.

— Ей, я виж! — Гъста редица от ездачи се появи откъм завоя. — Вдигни бариерите!

— Да почакат. Закъснели са. — С опакото на ръката си часовият изтри вечно сополивия си нос, присвил очи заради вихрушката. Заедно с останалите хвърли поглед към ездачите. Пресметна на око, че са трийсет или четирийсет. Бе твърде уморен, за да ги брои. Не носеха знамена, значи не бяха знатни люде. Конете им бяха окаляни и плувнали в пяна. Яздеха вкупом около две жени. Жените седяха на конете си с крака от едната страна, носеха топли дрехи и шапки с була, вързани под брадичките им. Той се изсмя наум. „Няма да намерят стаи, няма да мигнат тая нощ — селото е претъпкано. Майната им.“

Военачалникът им Абе яздеше начело. Щом наближиха, той се провикна:

— Ей, вие там, отворете!

— Ида, ида — изръмжа часовият, без да си дава зор, за което тутакси съжали.

Абе мигновено скочи от седлото. От удара му часовият загуби съзнание.

— Вдигнете бариерата — дрезгаво заповяда Абе. Двама от конниците слязоха и застанаха до него.

Единият бе Йоши с увит около лицето шал, а другият Уатаки, когото той бе наградил, задето му спаси живота. Някакъв офицер излетя от караулното и зяпна, като видя своя войник проснат на земята в безсъзнание.

— Какво става? Арестувани сте.

— Вдигнете бариерата!

— Арестувани сте.

Абе заобиколи бариерата, като си даваше сметка за опасността.

— Вдигнете я. Побързайте. — Часовите се втурнаха да изпълнят командата, но офицерът се развика:

— До един си покажете документите за самоличност и…

— Слушай, маймуно такава — Абе завря лицето си до офицера, който се вцепени, — знатните гости изискват знатни обноски, а не бавене на студа, пък и слънцето още не е залязло. — С тези думи го фрасна през лицето, офицерът залитна, а при следващия свиреп удар се строполи на земята. Абе скастри втрещените часови: — Предайте на този глупак да се яви при мен на доклад утре заран, инак ще го използвам вместо чучело на ученията по фехтовка, както и всички вас! — Махна на отряда си да мине, после яхна коня си и го последва в лек галон.

Само за минути уреди най-хубавите квартири в най-добрата странноприемница. Хората, които ги бяха наели, се разбягаха с поклони, благодарни за привилегията да ги освободят — богати търговци, самураи. Никой от тях не бе подготвен за бой до последна капка кръв, какъвто със сигурност би избухнал, ако не се бяха махнали.

Когато вратите шоджи се затвориха зад гърба му, Йоши свали шапката и шала си. Топчестият собственик на „Кръчмата на приятните блянове“ стоеше на колене с наведена глава в очакване на разпорежданията му. В съзнанието на гостилничаря ечаха проклятия, че не е бил предизвестен за късните гости; проклинаше и тях самите, задето бяха нарушили спокойствието му и щяха да продължат да го разстройват, каквито и да бяха тези новодошли. Не бе разпознал никого от тях и му се струваше странно, че не носят знамена, че са облечени в простите униформи на Бакуфу без отличителни знаци. Бе забелязал, че дори към този самурай тук, към когото противният военачалник се отнасяше с изключителна почит насаме и на когото бе отредил най-скъпите стаи, не се обръщаха по име и по чин. И кои ли бяха двете жени? Съпруга на даймио и нейната прислужница? Или чисто и просто две високопоставени курви? Вестта за пристигането им вече бе обиколила странноприемницата. Тутакси бе предложил възнаграждение на онази от прислужниците, която разкрие самоличността на гостите.

— Как се казваш, гостилничарю? — запита Йоши.

— Ичи-джо, господарю. — Смяташе обръщението „господарю“ за най-сигурно.

— Първо искам да се изкъпя, после — масаж и накрая — храна.

— Незабавно, господарю. Ще имам ли честта сам да ти покажа пътя?

— Изпрати ми само прислужница за банята. Ще се храня тук. Благодаря ти, можеш да си вървиш.

Гостилничарят се поклони мазно-мазно, изправи се и като гъска се заклатушка навън.

Военачалникът Абе потвърди мерките за сигурност: тази осемстайна къщичка щеше да е заобиколена от часови. Стаите на Койко бяха разположени успоредно на верандата и щяха да се охраняват непрекъснато. Между нейната квартира и тази на Йоши оставаше едно свободно помещение, в което щяха да пазят двама войници.

— Добре, Абе. А сега се наспи.

— Благодаря, но не съм изморен, господине.

Йоши бе заповядал да се отнасят с него като с обикновен гоши, а насаме да го титулуват единствено с „господине“.

— Наспи се. Искам да си бодър и чевръст. Чака ни още много дни път. — Йоши забеляза искрички в очите на младежа, кървясали от изтощение. — Да?

— Моля да ме извиниш, но щом трябва спешно да пристигнеш в Йедо, за теб е по-безопасно да се движиш с охрана преди дамата — неловко отвърна Абе.

— Наспи се. Уморените войни правят грешки. Беше грешка, дето удари офицера. И часовият стигаше. — Йоши безмълвно го отпрати. Абе се поклони и излезе, като се проклинаше, че е изрекъл нещо напълно очевидно. Днес на три пъти спираха, без да има нужда. Вчера — на два. Провери всички часови и се изтегна в стаята си. След мигове вече спеше дълбоко.

След като се изкъпа, след масажа и след като се нахрани бавно, макар да умираше от глад, Йоши тръгна по коридора. Лесно се реши да вземе Койко със себе си. Хрумна му, че тя ще е прекрасна примамка, и се разпореди Акеда да разпространи вестта, че Йоши чисто и просто я отправя за Йедо с охрана, а той самият ще пътува отделно.

— Прекрасно — бе се отзовал Акеда.

Йоши влезе във външната й стая. Беше празна, а вратата към съседната бе затворена.

— Койко? — повика я той и се настани на една от двете възглавници. Шоджи се плъзна. Сумомо, която я придържаше, за да мине Койко, бе коленичила, с поглед, забит в земята, косата й бе сресана като на господарката й, веждите й бяха оскубани и устните й бяха леко начервени.

„Желателен напредък“ — помисли си Йоши.

Щом го зърна, Койко коленичи и двете се поклониха едновременно. Той забеляза, че Сумомо се кланя съвършено, по примера и с изяществото на Койко, и това също го зарадва. Нямаше признаци, че тежката езда се е отразила на момичето по някакъв начин. Той отвърна на приветствието им. Леглото от футони вече бе застлано.