Мама-сан се поклони и забърза към стаите на Койко. Той кипеше от гняв. Тя най-сетне се появи и щастливо му заяви:

— Койко-сан ще има честта да те приеме, господарю, незабавно — веднага, щом уреди подходяща прислужничка да й помогне за прическата. Ще съжалява и смята за неуместно да те приеме без подобаваща подготовка, каквато почитан и уважаван човек като теб очаква. Освен това смирено добави, че те моли да проявиш любезност и да изчакаш. Ще се приготви много бързо, стига да дойдат прислужниците…

Изгледа я свирепо и кисело, но разбра — колкото и да настояваше, щеше да му се наложи да изчака. Можеше единствено да щурмува стаята на Койко, напълно да се опозори и да провали всякаква възможност отново да получи достъп до нея.

На Йоши му се прииска да ревне: „Какво си въобразява тя? За каква се мисли?“

Но не го стори. Само се подсмихна в душата си. Когато си купуваш някоя рядка сабя, очакваш да е изработена от най-фина стомана, да притежава ненадминато острие и свой собствен плам. Той кимна студено:

— Изпрати да доведат от Йедо собствените й помощнички, а също и фризьорката и масажистката й, но наистина много бързо. Твоя е вината, че не са тук — ти не ми обясни колко са необходими на дамата. Тя е права да не ме приема в неподходящ вид. Надявам се, че това никога повече няма да се повтори!

Мейкин го бе заляла с поток от извинения и му се бе поклонила унизено. А той се бе смял по целия обратен път към Йедо, тъй като ги бе надвил, бе ги опозорил и бе отправил и към двете твърдо предупреждение: „Не се опитвайте друг път да ме разигравате.“

Койко не откъсваше очи от него — наблюдаваше го и чакаше.

— Чувствам се щастлива, господарю, когато се усмихваш.

— А защо се усмихвам?

— Заради мен, господарю — простичко отвърна тя. — Защото ти помагам да се надсмиваш над живота. И макар отреденото на мъжа време на земята да минава само в стремително търсене на завет, преди да започнат дъждовете, ти ми позволяваш от време на време да се погрижа за заслон от дъжда.

— И ти го правиш — отбеляза Йоши със задоволство. „Ако я оставя тук, няма да я видя седмици наред. А животът е просто черешов цвят, изложен на капризите на своеволен вятър — и нейният живот, и моят, животът въобще.“ — Не ми се ще да оставаш тук.

— Ще се радвам да се върна отново у дома.

Дълбоко в душата си Йоши мислеше за Мейкин.

„Не съм забравил, че е осведомител на шиши, каквато беше и твоята прислужничка. Глупаво е от страна на мама-сан да излага на риск теб, а и мен и да те смята за част от оная сган от убийци.“

— Някоя от твоите помощнички умее ли да язди, Койко?

— Не зная, господарю. Надявам се, че поне една умее.

— Ако дойдеш с мен, и ти ще трябва да яздиш. Ще вземеш само една прислужница и никакъв багаж. Паланкинът ти ще ме забави. Ако предпочиташ, лесно ще уредя да пътуваш без бързане с всичките си помощнички.

— Благодаря ти, но тъй като ти предпочиташ да съм с теб, твоите предпочитания, разбира се, са и мои. А превърна ли се в бреме за теб, лесно ще разрешиш въпроса. За мен е чест, че ме помоли.

— Но имаш ли приемлива прислужница, която да умее и да язди? Ако нямаш, просто ще ме последваш колкото се може по-бързо. — Йоши, без да я обиди, отново й даде възможност изискано да отклони предложението му.

— Имам една, господарю. — Внезапно хрумване осени Койко. — Тя е нова мейко, не точно прислужница, а чираче и дори нещо повече. Казва се Сумомо Фуджахито, дъщеря е на гоши от Сацума, повереница е на мой стар приятел — мой някогашен клиент, който се отнасяше много добре с мен.

Той изслуша разказа й за Сумомо, но тъй като бе изключително опитен, що се отнася до обичаите на Свободния свят, не разпита за другия клиент. Заинтригуван, изпрати да повикат момичето.

— И тъй, Сумомо, значи баща ти не одобрява твоята бъдеща женитба?

— Така е, господарю.

— Непростимо е да не се подчиниш на родителската воля.

— Да, господарю.

— Ще се подчиниш ли на родителите си?

— Да, господарю. — Тя го изгледа безстрашно. — Аз вече им заявих най-смирено, че ще изпълня волята им, но ще умра, преди да ме омъжат за другиго.

— Баща ти е трябвало да те изпрати в манастир заради подобна безочливост.

Тя помълча, после прошепна:

— Да, господарю.

— Какво правиш тук, в Киото, и защо не си си у дома?

— Моят… моят настойник ме изпрати тук, за да придобия добри навици.

— Той е направил нещо много лошо, нали?

— Толкова съжалявам, господарю. — Тя склони глава до татамите грациозно и любезно, но той бе сигурен, че момичето не изпитва никакво разкаяние.

„Защо ли си губя времето? — помисли си Йоши. — Навярно защото съм свикнал към пълно подчинение от страна на всички, с изключение на Койко, която трябва да бъде направлявана ловко като нестабилна лодка при силен вятър. А може би защото ще е забавно да обуздая това младо същество, да я превърна в железен юмрук, нищо че прилича на новооперено соколче скитник — да използвам клюна и ноктите й за свои цели, а не за тоя «венец на творението» Ода?“

— А какво ще правиш, ако този гоши от Сацума, този твой Ода, в крайна сметка реши да се покори на родителите си и да си вземе друга жена за съпруга?

— Ще съм доволна дори да ме приеме за своя любовница, пък и без интимна близост. Ако се умори от мен или ме отпрати, толкова съжалявам, но в същия ден ще умра.

— Ти си една глупава млада жена.

— Да, господарю. Моля да ме извиниш, това е моята карма. — Сумомо наведе очи и застина.

Йоши развеселен хвърли за миг поглед към Койко, която чакаше решението му.

— Да речем, че твоят феодален господар Санджиро ти заповяда да се омъжиш за другиго и да не си правиш сепуку?

— Аз съм самурай и ще се подчиня безпрекословно — гордо заяви девойката, — както ще се покоря на настойника си и на Ода-сама. Но по пътя към брачния олтар може да ме сполети скръбна злополука.

— Имаш ли сестри? — изсумтя Йоши.

Сумомо се сепна.

— Да, господарю, три.

— И те ли са глупави и вироглави като теб?

— Те… не са, господарю.

— Умееш ли да яздиш?

— Да, господарю.

— Достатъчно ли си опитна, за да пътуваш на кон до Йедо?

— Да, господарю.

— Койко, уверена ли си, че тя ще ти е полезна, ако се съглася?

— Надявам се, господарю. Боя се само аз да не те разочаровам, защото съм съвсем неумел ездач.

— Никога не би могла да ме разочароваш, Койко-чан. И тъй, Сумомо, сигурна ли си, че си в състояние да обслужваш господарката си?

— Да, господарю, и ще я защитавам с цената на живота си.

— Обещаваш ли да поработиш над обноските си, да не се държиш толкова дръзко, а по-женствено и да не приличаш на Дому Годзен? — Последната бе прословута жена самурай, любовница на шогун, яростна убийца, която преди векове влизала в бой със своя също толкова буен любовник шогун.

Йоши забеляза, че момичето ококори очи и съвсем заприлича на дете.

— О, аз не съм като нея, господарю, ни най-малко. Бих дала всичко, за да заприличам поне мъничко на господарката Койко. Всичко.

Йоши сподави смеха си при вида на момичето, което налапа първата мръвка, която му бе подхвърлил.

— Свободна си. Ще реша по-късно. Когато отново останаха сами, той прихна:

— Койко, хайде да се обзаложим! На ново кимоно, че Сумомо ще започне да се държи възпитано още преди да стигнем в Йедо — ако реша да ви взема двете със себе си.

— В какъв смисъл възпитано, господарю?

— Че със задоволство ще приеме да се върне при родителите си, да им се покори и да се омъжи без сепуку.

Койко усмихната поклати глава:

— Толкова съжалявам, на каквото и да се обзаложим, боя се, че ще загубиш, господарю.

Тя смяташе, че той греши в преценката си, и това донякъде развали настроението му.

— Кимоно срещу услуга — тросна се Йоши, макар да нямаше намерение да говори рязко.

— Приемам — незабавно се отзова тя засмяна, — но само при условие, че като ме дариш с кимоно, ще получиш от мен услугата, която възнамеряваш да поискаш.