Тя се приближи. Миризмата си беше все още там, колкото и да се преструваше, че не я усеща.

— Как се чувстваш? Така съжалявам, че си ранен.

— Джос — произнесе той китайската дума, която означаваше съдба, късмет, волята на боговете. — Толкова си хубава.

— Ах, cheri, ох, как искам всичко това никога да не се бе случвало, никога да не бях молила да пояздим, никога да не бях искала да посетя Япония.

— Джос. Сега е… на следващия ден, нали?

— Да, нападението беше вчера следобед.

Изглежда, мозъкът му с труд придаваше на думите й подходяща форма и еднакво трудно ги съчетаваше, за да ги изрече, докато тя откри, че й е също толкова трудно да остане тук.

— Вчера? Като че ли е изтекъл цял един живот. Видя ли Филип?

— Да, да, видях го по-рано, но спеше. Ще го видя веднага, щом си тръгна от теб, cheri. Всъщност по-добре е да си вървя сега, лекарят заръча да не се изморяваш.

— Не, не си отивай още, моля те. Слушай, Анжелик, не зная кога ще мога… ще мога да пътувам, така че… — За миг затвори очи от пронизваща болка, ала тя го отпусна. Когато отново насочи поглед към нея, видя страха й и го изтълкува неправилно. — Не се безпокой, Макфей ще се погрижи безопасно да бъдеш при… придружена до Хонконг, така че, моля те, не се безпокой.

— Благодаря, Малкълм, да, мисля, че ще трябва, ще се върна утре или вдругиден. — Анжелик видя внезапното му разочарование и веднага добави. — Разбира се, ти ще си по-добре тогава и можем да си отидем заедно и… а, да, Анри Сьоратар ти изпраща най-добри пожелания…

Млъкна ужасена от поредния пристъп на силна болка, лицето му се изкриви, той се опита да се сгърчи, но не успя, вътрешностите му се мъчеха да изхвърлят гнусната отрова на етера, който, изглежда, бе проникнал във всяка пора и клетка на мозъка му, но напразно — стомахът му бе изпразнен от всичко възможно, всеки спазъм сякаш разкъсваше раната, всяко закашляне го раздираше по-силно от предишното и от цялото мъчение успя да изхвърли само малко воняща течност.

В паниката си тя се втурна за лекаря и затърси дръжката на вратата.

— Всичко е наред, Анже… Анжелик. — Момичето едва разпозна гласа му. — Остани… още малко.

Струан видя ужаса, изписан на лицето й, и отново го изтълкува погрешно — като загриженост, дълбоко състрадание и любов. Опасенията му се стопиха и той се излегна назад, за да събере сили.

— Скъпа моя, надявах се… толкова се надявах… разбира се, ти знаеш, че те обичам от първия миг. — Спазъмът бе изсмукал всичките му сили, но дълбоката увереност, че е прочел по лицето й онова, за което се бе молил, го изпълни с покой. — Изглежда, не съм в състояние да разсъждавам ясно, ала исках… да те видя, за да ти кажа… Господи, Анжелик, аз бях зашеметен от операцията, зашеметен от лекарствата, зашеметен от мисълта, че мога да умра и да не се събудя, преди да те видя отново, никога не съм бил толкова слисан, никога…

— Навярно и аз… о, Малкълм, всичко е толкова ужасно. — Кожата й лепнеше, главата я болеше още по-силно и тя се боеше, че всеки момент ще й прилошее.

— Не ме е грижа сега, като зная, че ме обичаш; ако умра, това е джос, а в нашето семейство знаем, знаем, че не можем да избегнем джос. Ти си моята щастлива звезда, моята пътеводна звезда, аз… разбрах го от първия миг. Ние ще се оженим… — Думите заглъхнаха. Ушите му писнаха, а очите му се замъглиха, клепачите трепнаха, защото опиатът започна да действа, да го спуска в ада, в който болката съществуваше, но се превръщаше в безболезненост — оженим през пролетта…

— Малкълм, слушай — започна тя бързо, — ти няма да умреш и аз… alors15, трябва да съм честна с теб… — после думите рукнаха от само себе си — не искам да се женя още, не съм сигурна дали те обичам, просто не съм сигурна, ще трябва да си търпелив и независимо дали те обичам, или не, не мисля, че някога ще мога да живея в това ужасно място или в Хонконг, всъщност зная, че не мога, няма да мога, не мога, зная, че ще умра, мисълта да живея в Азия ме ужасява, сред тази смрад и тези ужасни хора. Ще си ида в моя Париж веднага, щом е възможно, и никога няма да се върна, никога, никога, никога.

Но той не чу нищо. Бленуваше, без да я вижда, и шепнеше:

— … Много синове, ти и аз… толкова съм щастлив, че ме обичаш… Молех се за… и сега… да живеем завинаги в голямата къща на хълма. Твоята любов изгони страха, страха от смъртта, тя е винаги толкова наблизо, близнаците, сестричката ми Мери умряха съвсем малки. Баща ми е на смъртно легло… Дядо ми — още една насилствена смърт, но сега… сега… всичко се промени… ще се оженим през пролетта, нали?

Отвори очи. За миг я видя ясно, видя напрегнатото й лице и стиснатите ръце, погнусата й и му се прииска да извика: „Какво има, за Бога, това е само болнична стая и аз зная, че одеялото ми е просмукано с пот, че лежа сред урина и изпражнения и всичко смърди, но то е, защото съм ранен, за Бога, просто ме раниха, ала вече съм зашит и съм добре отново, отново добре, отново добре…“

Но той не изрече нито една от тези думи и я видя да му казва нещо, да отваря рязко вратата и да хуква навън, ала това беше само кошмар, прекрасните блянове го зовяха. Вратата се залюля на пантите си и шумът отекваше, отекваше, отекваше: добре съм, добре съм, добре съм…

Тя стоеше, облегната на градинската порта, вдишваше нощния въздух, опитваше се да си възвърне спокойствието: „Пресвета Дево, дай ми сила и дай на този мъж малко покой, и нека по-скоро се махна оттук.“

Бабкот се приближи до нея:

— Струан е наред, не се тревожете. Ето, пийнете това — каза състрадателно, докато й даваше опиата. — Ще ви успокои и ще ви помогне да заспите.

Анжелик се подчини. Течността нямаше вкус.

— Ще спи спокойно. Елате. Време е и вие да поспите. — Докторът я подкрепи по стълбите до стаята й. На вратата се поколеба: — Наспете се… Ще спите добре.

— Боя се за него, много се боя.

— Недейте. Утре сутринта ще е по-добре, ще видите.

— Благодаря ви, и аз съм по-добре сега. Той… Струва ми се, че Малкълм мисли, че ще умре. Ще умре ли?

— Разбира се, че не. Силен младеж е и съм сигурен, че ще му мине като на куче. — Бабкот повтори същата баналност, която бе изричал хиляди пъти, ала не казваше истината: „Не зная, човек никога не знае. Сега всичко е в Божиите ръце“.

И все пак от опит знаеше, че е по-добре да даде на влюбената надежда и да намали товара на нарастващото безпокойство, макар да не беше правилно или честно да го прави. „Господ знае дали пациентът ще умре, или ще живее. Дори така да е, ако човек е безпомощен, ако човек е сторил най-доброто, на което е способен, и е убеден, че това, заедно с цялата му наука, е достатъчно, какво друго може да направи, без да полудее. Колко млади мъже като този си виждал мъртви на сутринта или на следващия ден… или оздравели, ако такава е била волята на Господа. Такава ли беше сега? Мисля, че ни липсват познания. Пък и Божията воля. Ако има Бог.“ Той неволно потрепери.

— Лека нощ, не се безпокойте.

— Благодаря ви. — Анжелик пусна резето, отиде до прозореца и отвори стабилните капаци. Умората й надделя. Нощният въздух беше топъл и приятен, луната се бе вдигнала високо. Свали халата си и изтощена се избърса с кърпата, умираше за сън. Нощницата й беше влажна и полепна по нея, предпочиташе да я смени, но не си носеше друга. Градината отдолу бе голяма и пълна със сенки, с дървета тук-там и с малък мост над тесен поток. Бризът галеше върховете на дърветата. Толкова сенки в лунната нощ.

Някои се размърдваха от време на време.

Двамата младежи я видяха в момента, когато се появи на градинския праг на четирийсет ярда от тях. Бяха си избрали добра засада с изглед към цялата градина, както и към главната порта, караулното и часовите; наблюдаваха ги вече от час. Веднага пропълзяха по-навътре в листака, изумени, че я виждат, и още по-изумени от сълзите по бузите й.