Макфей се засмя.

— По дяволите, вие имате — и ние също!

— И за това чухме, ето защо поръчах два пъти повече магазинни пушки, отколкото съдържат вашите товари.

— Кой ви каза, а? Кой е вашият шпионин?

— Едно птиченце — сухо отвърна Грейфорт. — Чуйте, всички знаем, че тези изобретения, наред с металните патрони, промениха хода на войната — вече е доказано от жертвите в битките при Бул Рън и Фредериксбърг.

— Възмутително е, да. Дмитрий ми каза, че Югът загубил четири хиляди за един следобед. Ужасно. Е?

— И двамата бихме могли да продадем тези оръжия на японците на тон, мисълта ми е, че ние се съгласяваме да не го правим и да се уверим, че нито един шибан мръсник няма да ги внася явно или контрабандно. Да се продават на японците параходи или някое и друго оръдие е едно нещо, но не и магазинни пушки или картечници. Съгласен ли сте?

Макфей беше изненадан от предложението. И скептичен. Но прикри изненадата си, сигурен, че Норбърт никога няма да продължи сделката, и стисна предложената ръка:

— Съгласен съм.

— Добре. Какво ново за младия Струан?

— Когато го видях преди час-два, беше зле.

— Ще умре ли?

— Не, лекарят ме увери.

Студена усмивка:

— Какво, по дяволите, знаят те? Но ако умре, това може да съсипе Търговската къща.

— Няма как да се съсипе Търговската къща, Дърк Струан е предвидил всичко.

— Не бъдете толкова сигурен. Дърк умря преди повече от двайсет години, синът му Кълъм е на смъртно легло и ако Малкълм умре, кой ще поеме ръководството? Едва ли малкият му брат, който е само на десет години. — Очите му светнаха странно. — Старецът Брок може да е на седемдесет и три, но е жилав и ловък, както винаги.

— Но ние все още сме Търговската къща, Кълъм все още е тай-пан — добави Макфей, зарадван от клъвването. — Старецът Брок все още не е председател на Джокей Клъб в Хепи Вали и никога няма да бъде.

— И това ще стане много скоро, Джейми, както и всичко останало. Кълъм Струан няма да контролира гласовете в Джокей Клъб твърде дълго и ако и неговият син и наследник също опъне петалата, ами тогава, като се сметнем, ние и нашите приятели ще имаме необходимите гласове.

— Повярвай ми, няма да се случи.

— Може би Старецът Брок ще ни окаже честта да ни посети тук скоро заедно със сър Морган… — Гласът на Грейфорт стана по-рязък.

— Морган в Хонконг ли е? — Макфей се опита да прикрие изненадата си. Сър Морган Брок беше най-големият син на Стареца Брок, който много успешно ръководеше тяхната Лондонска служба. Доколкото Джейми знаеше, Морган никога не бе идвал в Азия преди. Ако Морган е пристигнал внезапно в Хонконг… „Каква ли нова дяволия кроят тези двамата?“ — питаше се той обезпокоен. Морган се беше специализирал в търговско-банково дело и умело бе разпрострял пипалата на компания Брок в Европа, Русия и Северна Америка, като винаги заграбваше търговските пътища и клиентите на Струан. Откакто миналата година започна Американската война, Макфей, наред с другите директори на компания Струан, бе получил обезпокоителни доклади за фалити сред техните многобройни американски съдружници и на Север, и на Юг; там, където Кълъм Струан беше инвестирал големи суми. — Ако Старецът Брок и син ни удостоят с присъствието си, не се съмнявам, че ще имаме честта да им дадем вечеря.

Грейфорт се засмя без настроение:

— Съмнявам се, че ще имат време за друго, освен да ревизират вашите счетоводни книги, когато ние поемем търговията ви.

— Не си го и мислете дори. Ако имам някакви новини за бунта, ще ви съобщя. Моля, направете същото и вие. А сега лека нощ. — Макфей повдигна свръхучтиво шапката си и отмина.

Грейфорт се засмя наум, доволен от семената, които бе засял. „Старецът ще се радва да ги ожъне — помисли си той, — и то заедно с корените.“

Доктор Бабкот вървеше изтощен по коридора на полутъмната легация в Канагава. Носеше малка петролна лампа и беше облякъл халат над вълнената си пижама. Някъде на долния етаж часовник удари два. Той бръкна разсеяно в джоба си и свери джобния си часовник, прозя се, после почука на вратата:

— Г-це Анжелик?

След момент тя извика сънено:

— Да?

— Искахте да ви кажа, когато г-н Струан се събуди.

— О, благодаря ви. — Резето се вдигна и Анжелик излезе с леко разчорлена коса и още сънлива; бе облякла халат над нощницата.

— Малко му се гади и е леко замаян — отвърна Бабкот и я поведе обратно по коридора, надолу по стълбите към хирургията, където се намираха болничните стаи.

— Температурата и пулсът са малко по-високи, разбира се, това се очакваше. Дал съм му лекарство за болката, но той е чудесен, силен младеж и всичко ще се оправи.

Първия път, когато видя Малкълм, тя беше поразена от неговата бледнина и ужасена от смрадта. Никога преди не беше стъпвала в болница или хирургия, нито пък в истинска болнична стая. Макар да бе чела в парижките вестници и списания за смъртта и агонията и за вълните от чума и смъртоносни болести — морбили, варицела, тиф, холера, пневмония, менингит, магарешка кашлица, скарлатина, родилна треска и други подобни, които от време на време заливаха столицата, Лион и други градове, — не се бе сблъсквала отблизо с никаква болест. Здравето й винаги бе добро, леля й, чичо й и брат й се радваха на същото щастие.

Разтреперано бе докоснала челото му, бе отметнала кичур коса от лицето му, но я отблъсна миризмата край леглото и тя побърза да излезе.

Тайърър спеше удобно в съседната стая. За нейно голямо облекчение тук не миришеше. Анжелик си помисли колко е красиво спящото му лице, докато Малкълм Струан изглеждаше измъчен.

— Филип спаси живота ми, докторе — бе казала тя. — След като г-н… г-н Кентърбъри, аз бях… мен… бях се вцепенила, а Филип се хвърли с коня към убиеца и ми даде време да се спася. Бях… не мога да опиша колко ужасно…

— Как изглеждаше мъжът? Можете ли да го разпознаете?

— Не зная, беше просто туземец, млад, мисля, но ми е трудно да определя тяхната възраст, и беше първият, когото виждам отблизо. Носеше кимоно с къс меч в колана, а големият, целият кървав и отново готов да… — очите й се бяха напълнили със сълзи.

Бабкот я бе успокоил и настанил, беше й дал малко чай с капка настойка от опиум и бе обещал, че ще я извика, щом Струан се събуди.

„И той вече е буден — помисли си тя, краката й бяха сякаш от олово, започна да й се повдига, главата я болеше и бе пълна с отвратителни картини. — Жалко, че дойдох. Анри Сьоратар ми каза да почакам до сутринта. И капитан Марлоу беше против, всички до един, тогава защо молих адмирала толкова пламенно? Не зная, ние сме само добри приятели, не сме нито любовници, нито годеници или…

Или започвам да се влюбвам в него, или просто бях погълната от перчене, от разиграване на комедия, защото целият този страховит ден е като мелодрама от Дюма, кошмарното пътуване не е истинско, възбудата в колонията не е истинска, бележката на Малкълм, която пристигна по залез-слънце, не е истинска: “Моля те, ела и ме виж веднага, щом можеш", написана от лекаря вместо него. Аз не съм реална, само играя ролята на героинята…"

Бабкот спря.

— Стигнахме. Ще ви се стори доста уморен, госпожице. Само ще се уверя, че е добре, после ще ви оставя сами за минута-две. Той може да повърне заради лекарството, но не се безпокойте, а ако се нуждаете от мен, ще съм в хирургията в съседство. Не го натоварвайте, и себе си също, не се тревожете за нищо — не забравяйте, че и вие сте изживели отвратителни неща.

Тя се стегна, закрепи усмивка на лицето си и го последва вътре.

— Здравей, Малкълм, mon cher.

— Здравей. — Струан изглеждаше много блед и състарен, но очите му бяха ясни.

Лекарят побъбри любезно, взря се в него, бързо му премери пулса, пипна челото му, кимна леко, каза, че пациентът се оправя, и излезе.

— Толкова си хубава — рече Струан, силният му глас беше изтънял, чувстваше се странно, сякаш плуваше прикован към кревата и към просмукания с пот сламен дюшек.