— Какво си се начумерил? — запита го Сър Уилям на руски.

Сергеев видя, че Анжелик отново е заобиколена от обожатели, затова го дръпна настрана и му съобщи за новото си назначение. Но не и за „дружествените отношения“. Това бе кодово название на един строго поверителен държавен план за подпомагане на насилственото, мащабно заселване на жилавите сибирски племена из обширните територии на Американска Аляска, които се простираха стотици мили навътре в сушата, граничеха с Канада и по крайбрежието на юг достигаха до американско-канадската граница. Това бяха жилави, издръжливи, войнствени народи, които щяха след две-три поколения постепенно да се придвижат на юг и на изток към обширните прерии и топлите екзотични земи в Калифорния и в крайна сметка да завладеят Америка. Този план бе предложен от негов чичо преди около двайсет и пет години.

— Две години! Същинска каторга!

— Съгласен съм. — Сър Уилям също се чувстваше несигурен заради превратностите в Министерството на външните работи на Британия, заради склонността им към внезапни назначения и заради не по-малкото им високомерие. — Аляска ли? Уф! Нищо не знам за нея. Ходил ли си там? Миналата година корабът, на който пътувах, спря във Ванкувър, тамошната ни колония. Това е просто един преден пост и ние не продължихме на север.

— И Ситка е наблизо. Като момче ходих веднъж там. Вече имаме постоянни колонии, много търговци и неколкостотин хижи — кисело съобщи Сергеев. — Кожи, мразове, беззаконие, неграмотност, индианци, пияници и никакво светско общество. Това място е една отвратителна пустош, открита от Беринг и Чириков преди около стотина години… Отначало помислили, че е просто част от северните ни територии на около петдесетина мили отвъд тесен проток, без да разберат, че това е пролив, кръстен по-късно на името на Беринг. Преди около шейсет години един мой чичо спомогнал да се основе руско-американска компания за кожи — тя държи монопола на търговията ни с кожи — и назначил един деспотичен кучи син, мой братовчед на име Баранов, за директор, та тъкмо той преместил столицата в Ситка. Тя се намира на остров, недалеч от брега: едно жалко място, наречено — сети се как: остров Баранов. За мое нещастие тъкмо семейството му привлече вниманието към Аляска. Оттук и назначението. Мамицата им и на двамата!

Сър Уилям се разсмя и Анжелик се обърна към тях:

— Не бихте ли споделили шегата си с мен?

— Ъъъ… Тя не беше много забавна, мила — отвърна й Сър Уилям, като междувременно наум намисляше как да предаде в Лондон извънредно важните данни. — Просто руска шега.

— Английски хумор, Анжелик — засмя се Сергеев. — И след тази радостна забележка нека отидем да вечеряме.

Любезно се поклони, отиде до Морийн и я поведе към трапезарията. Сър Уилям и Анжелик ги последваха, след тях и останалите. Масата се огъваше от сребърни прибори, зад всеки стол стояха прислужници в ливреи, а други внасяха огромни количества месо, борш, цвекло, пирожки, кани с ледена водка, шампанско, френски вина и шербет. Развличаха ги цигански оркестър от руския военен кораб и танцьори казаци от свитата на графа.

Всички разговаряха тихо и продължаваха да сравняват: дребничката с високата, французойката с една от нашите, очарователното френско произношение с приятното шотландско. И двете бяха съблазнителни, но Анжелик малко повече; и двете бяха добра партия за женене, но Морийн малко повече.

Събота, 5 януари

— Госп’дар долу, госп’жица тай-тай.

— Господарят Горнт ли?

А Со вдигна рамене и продължи да стои на прага към будоара на Анжелик.

— Ного ние госп’дар. — Слугинята показа с ръка, че гостът е висок на ръст, и както обикновено затръшна вратата с трясък.

Анжелик хвърли бърз поглед в огледалото. Нямаше нужда от грим — сдържаното й вълнение го заместваше. Бързо заключи дневника си и го скри. Последен поглед в огледалото, и тя изхвърча навън. Бе в копринена черна рокля с многобройни фусти, косата й бе привързана с изискан шифонен шал, също черен. Носеше венчалния си пръстен с печата. Хукна надолу по стълбите, забравила за слугите, заети със сутрешната шетня.

Влетя в кабинета на тай-пана. Горнт стоеше до прозореца и гледаше към залива. Чен чакаше със скръбно изражение.

— Добро утро, Едуард.

Той се обърна и приветливо се усмихна.

— Добро утро, госпожо.

— Да заръчам ли кафе или шампанско?

— Не, благодаря, закусил съм. Просто исках да ти разкажа за Хонконг и за списъка с покупките ти. Надявам се, че не те безпокоя.

— Благодаря ти. Чен, почакай отвън, хей?

Щом останаха сами, Анжелик тихо му довери:

— Това вече е кабинетът на Албърт. Използвам го, докато той е в кантората с Варгас, така че не разполагаме с много време. Няма къде да поговорим насаме. Нека седнем тук, Едуард — Анжелик посочи масата до прозореца. — Минувачите ще ни виждат, така е по-безопасно — ти беше приятел на Малкълм. Моля те, бързо ми разкажи какво стана.

— Разреши ми първо да отбележа, че изглеждаш прекрасно.

— Ти също. — Тревогата и бе очевидна: — И така?

— Мина много добре, струва ми се — също толкова тихо отговори Горнт. — От Тес би излязла прекрасна покерджийка, Анжелик, така че не мога да съм сигурен. При първата ни среща й разказах за сведенията относно Брокови, както се бяхме разбрали с теб, като неколкократно по различни начини й намекнах, че я посещавам единствено заради теб. Не че…

— Ти ли пръв от кораба се срещна с нея?

— Да. Напълно съм уверен, защото слязох на брега заедно с капитан Стронгбоу с лодката на лоцмана, преди „Буйният облак“ да влезе в пристанището. Тес почти не реагира, докато й разказвах за Брокови, само слушаше внимателно, зададе ми няколко въпроса и сетне рече: „Моля, елате утре малко след зазоряване заедно с доказателствата си. Влезте през страничната врата откъм уличката, тя ще остане незаключена. Прикрийте лицето си и бъдете предпазлив — шпионите на Брокови щъкат навсякъде.“ На следващия ден…

— Чакай! Не й ли каза за… за смъртта на Малкълм и за нашата сватба?

— Не. Оставих Стронгбоу да го направи — отвърна и Горнт. — Ще започна отначало. По мое предложение слязохме заедно на брега с лодката на лоцмана. Мълчахме си за това и не включихме Хоуг — той не може да си държи езика зад зъбите. Доброволно се съгласих да подкрепя Стронгбоу и да му помогна, тъй като съм присъствал на част от събитията… Горкичкият човек бе изплашен до смърт, макар че наистина бе негов дълг да й каже. Като изтърси, че Малкълм е умрял. Тес пребеля. Само за секунди тя си възвърна самообладанието — учудващо бързо, но така беше в действителност — и запита с равен глас как е умрял синът й. Стронгбоу беше като обезумял и взе да заеква: „Нося ви смъртния акт, госпожо, и следователските заключения, а също и писмо от Сър Уилям. Беше естествена смърт и стана на борда на «Буйният облак». Намерихме го на сутринта след женитб…“

Тя скочи на крака като стрела и зловещо изпищя: „Ти си венчал сина ми с онази жена?“ Стронгбоу едва не умря и изломоти цялата история със страшна бързина — за „Пърл“, за дуела, за това как съм спасил Джейми, като съм убил Норбърт, как са намерили Малкълм, но ти си била в шок. Избълва всичко, което знаеше, а от него ручеше пот, Анжелик. Да си призная, и аз бях плувнал в пот. След писъка Тес просто стоеше и от очите й изскачаха пламъци — същинска медуза. Стронгбоу й предаде някакви писма — забелязах, че едното е от Сър Уилям — смотолеви някакви извинения, че било негов дълг да й съобщи, и излезе, залитайки.

Горнт извади носната си кърпа и избърса челото си. Анжелик усети как краката й омекват и й прилоша при мисълта колко силна е неприятелката й. Ако Тес бе в състояние да накара Горнт да се изпоти до такава степен, какво ли щеше да направи с нея?

— Тя просто стоеше там, а после обърна очи към мен. Изумително е как такава жена може да изглежда толкова… толкова висока. И жилава. Веднъж упорита, веднага след това мека, но винаги нащрек. Насилих се да не изхвърча от стаята и се озърнах, уж че се боя да не ни подслушват. Изстрелях на един дъх, че и аз съжалявам много, че Малкълм наистина ми е бил приятел, че и ти си й приятелка и че единствено заради теб съм я посетил, защото разполагам със сведения, които да разорят Тайлър и Морган Брок. Като й споменах „да разорят Тайлър“, Тес дойде на себе си, или поне очите и престанаха да изпускат страховити пламъци, и седна, без да откъсва поглед от мен. След дълго мълчание попита: „Какви сведения?“ Предложих й да я посетя на следващия ден, но тя ме прекъсна с остър като нож глас: „Какви сведения!“ Съобщих й най-важното… извини ме, Анжелик, но има ли нещо за пиене? Не шампанско, а уиски или бърбън. Стига да ти се намира.