— Но за какво съжаляваш? Няма нищо. Тази вечер ще започнем. Това е нашето начало.

Сряда, 5 декември

Хирага зърна отражение в прозореца на месарницата и не се разпозна. Минувачите по Хай стрийт не му обръщаха внимание. Той се върна обратно и се втренчи в смътния си образ и в новата си маскировка: цилиндър, висока яка и копринено шалче, втален редингот от тъмно сукно с подплънки на раменете, жилетка от синя коприна, кръстосана с верижката от неръждаема стомана на джобния му часовник, прилепнали панталони и кожени ботуши. Всичко това бе подарък от правителството на НВ, с изключение на часовника — даде му го Тайърър като отплата за услугите. Хирага свали цилиндъра си и се огледа от всички страни. Косата на темето му растеше бързо — е, не бе дълга като на Филип Тайърър, но достатъчно, за да го смятат за европеец. Бе току-що избръснат. Качеството и евтината цена на британските бръсначи го бяха впечатлили много дълбоко — още един слисващ пример за успеха на промишлеността.

Той се усмихна на образа си, доволен от своята лъжлива външност, извади часовника си, възхити му се за пореден път и видя, че е единайсет и шестнайсет. „Като че ли някакви си шестнайсет минути са от значение — помисли си презрително, макар да се радваше, че е усвоил толкова бързо умението на гай-джин да измерват времето. — Доста понаучих. Не е достатъчно, но все пак началото е сложено.“

— Не щеш ли да купиш тоя страхотен замразен бут от австралийско овнешко, ей сегичка го стовариха от ледника на пощенския кораб, господине? Ами мъничко първокласен тлъст бекон, пушен в Хонконг? — Месарят бе шкембест, плешив, с ръце като бурета и опръскана с кръв престилка.

— О! — Хирага чак тогава забеляза месата, дреболиите и дивеча, изложени от другата страна на прозорците, сред рояк мухи. — Не, не, благодаря. Аз само гледа. Довиждане, сър — отвърна японецът, като се опитваше да скрие погнусата си. Нафукано килна цилиндъра си, както правеше Тайърър, и продължи по Хай стрийт към Пияния град и към селото. Любезно повдигаше цилиндъра си пред другите пешеходци и ездачи, които му отвръщаха със същото. Това го зарадва още повече, защото от тяхно гледище означаваше благосклонен прием. Бе толкова различно от японските обичаи и от гледната точка на цивилизования човек.

„Глупаци! Смятат, че съм се променил само защото използвам дрехите им и свиквам да ги нося като тях. Те си остават врагове за мен, дори и Тайра. И той е едно диване — защо ли промени решението си за Фуджико, какво му става? Това въобще не ми влизаше в плановете.“

Хирага забеляза как Струан закуцука вън от къщата си заедно с Макфей. Жената на Ори вървеше между тях. Бяха потънали в оживен разговор. Спомни си за срещата с втория човек в Търговската къща. Още му се виеше свят от западняшките факти и цифри и не можеше да се съвземе заради сведенията, които Макфей бе им изтръгнал от него — всичко за лихварите и търговците с ориз като например Гиокояма.

— Джами-сан, може ти срещнеш един такъв човек тайно — бе му предложил отчаяно само и само за да се отърве. — Аз превежда, ако пази тайна.

Шоя го очакваше. Хирага усети нетърпението му да научи всичко от него и реши да го разиграе. Прие предложението за масаж. После, поотпуснат в истинска юката и пред изискания обяд от ориз, сушена сепия, уловен сутринта морски костур, нарязан тънко като хартия, със соя, дай куп — хрян — и саке, заяви, че се е срещнал с много важни гай-джин и те отговорили на въпросите му. Пийваше си от сакето и си траеше. Съществените сведения предполагаха поощрение. Взаимност.

— Има ли новини от Киото?

— Много са странни — отвърна шоя, доволен, че му се е паднал удобен случай. — Моите господари ми съобщиха, че шогунът и принцеса Язу са пристигнали благополучно и се намират в двореца. Патрулите на Огама устроили още три засади на шиши… не, толкова съжалявам, още няма подробности колко души са избити. Господарят Йоши и господарят Огама почти не напускат стените… Но сега, както някога, самураи на шогуната охраняват Портите.

Хирага се ококори:

— Така ли?

— Да, Отами-сама. — Шоя се зарадва — рибата клъвна. — Странното е, че недалеч от Портите тайно са разположени поделения от самураи на Огама и от време на време враждуващите военачалници се съвещават помежду си.

— Любопитно — изсумтя Хирага.

Шоя кимна и тъй като бе добър рибар, засече рибата с въдицата:

— Ах, да, сигурно за теб не е от значение, но моите повелители са сигурни, че двамата шиши, за които ти бях споменал, Кацумата и Такеда от Чошу, успели да избягнат залавянето в Киото и пътуват по Токайдо.

— За Йедо ли?

— Моят господар не ми съобщи. Очевидно тази вест не е важна. — Шоя отми малко саке, та да прикрие колко се забавлява с опитите на Хирага да не се издаде, че изгаря от любопитство.

— Всичко, свързано с шиши, е много съществено.

— А, в такъв случай… макар да е неразумно да разправям слухове — шоя се правеше на объркан, като по този начин преценяваше кога да извлече улова си на брега, — но из кръчмите в Киото се чува, че от първата засада успял да се спаси и трети човек. Жена, жена самурай, веща в умението да борави с шурикен… Какво има, Отами-сама?

— Нищо, нищо. — Хирага се мъчеше да си възвърне самообладанието, хиляди въпроси се рояха в главата му. В училището на Кацумата само една жена бе придобила това умение. — Та за какво говорехме, шоя? Жена от самурайско потекло била избягала?

— Слухове, Отами-сама. Глупости. Още саке?

— Благодаря. Има ли още нещо за нея?

— Не. Не си струва да говорим за тая безсмислена мълва.

— Може би ще ти се удаде да… да проучиш дали в тези глупости няма някаква истина. Ще ми се да зная. Моля те.

— В такъв случай… — Шоя отбеляза наум отстъплението, скрито в „Моля те“, и със сладникав глас, който съдържаше нотка на покорство, продължи: — Гиокояма смята за чест да услужи по всякакъв възможен начин на такива уважавани клиенти като теб и семейството ти.

— Благодаря. — Хирага допи сакето. „Сумомо е била в Киото с Кацумата… Къде ли е сега, защо не си е отишла в Шимоносеки, както й наредих, какво ли е правила? Щом е избягала, къде е?“

За отплата, макар и да му струваше усилие, отложи въпросите си за по-късно и се съсредоточи. Извади сноп бележки и заобяснява, като отчасти рецитираше наизуст какво му бяха говорили „Тайра“ и „Мъкфей“ в продължение на часове. Шоя го слушаше напрегнато, благодарен, че жена му тайно ги подслушва и записва всичко.

Мисълта на Хирага скачаше ту към заемите, ту към финансирането, ту към банкерството, без да е наясно с повечето от чутите неща. Шоя остана впечатлен от паметта му, способна да попива напълно чуждата материя, и сериозно го похвали:

— Забележително, Отами-сама.

— И още един много важен въпрос. — Хирага си пое дълбоко дъх. — Мъкфей рече, че гай-джин имат нещо като пазар, шоя, фондов борс. Там не се продават и купуват стоки, а само малки напечатани хартийки, наречени книжа или акции, които по някакъв начин представляват пари, огромни суми пари, всеки акции е дял от компани.

Пийна малко чай. Забеляза, че шоя май не схваща за какво става дума, и отново си пое дълбоко дъх.

— Да речем, че даймио Огама даде цяла Чошу, цялата й земя и реколтата от нея, на Чошу компани и постанови чрез документ, че компани се разделя на десет хиляди равни части, на десет хиляди акции, разбираш ли?

— Мисля… да, продължавай.

— По този начин фонд на Чошу компани е десет хиляди акции. После даймио от името на компани предлага всички или само част, или известен брой акции на някого с пари. За своите пари мъжът или жената получават тези хартийки, които показват колко акции от Чошу компани са купили. Значи този човек става собственик на такава част от компани и следователно на пропорционален дял от богатството й. Парите им се превръщат в кайпитая, мисля, че така го нарече гай-джин Мъкфей, нужен за ръководенето и увеличаването на богатството на компани — да се изплащат възнаграждения, да се обработва земята, да се купуват оръжия и семена, да се ремонтират рибарските лодки, да се плаща за всичко необходимо за обогатяването и процъфтяването на Чошу, та цената на Чошу компани да се вдигне.