Мъкфей ми обясни, че… На всеки пазар цените се променят, нали, шоя? По време на глад дори всеки ден? Същото е и на този ежедневен фондов борс със стотици различни компани — купуващи и продаващи. Ако в Чошу има изобилна реколта, всеки дял от Чошу компани поскъпва, ако не — обезценява се. И стойността на всеки акции се променя. Разбираш ли?
— Май да — отвърна шоя вяло, но всъщност бе съвсем наясно и скришом изгаряше от задоволство и любопитство.
— Добре. — Хирага се бе изморил, но новите представи го увличаха, макар и навремени да се изгубваше из техния лабиринт. Никога не бе се пазарил нито на тържищата, нито в кръчмите. Просто плащаше, когато и каквото му искаха, никога не бе спорил за цена или за размера на някоя сметка. Започна да го прави чак когато стана ронин. Ако си самурай, сметките се изпращат винаги на онзи, който получава възнаграждението ти. Ако не си женен, обикновено на майка ти. Пазаруването и боравенето с пари беше женска работа. Мъжът никога не се занимаваше с това.
Ядеш каквото тя — майката, лелята, бабата, сестра ти или жена ти — купи срещу възнаграждението ти, обличаш се и се въоръжаваш по същия начин. Без възнаграждение ти и семейството ти гладувате или ставаш ронин, или пък доброволно се отказваш от самурайския си ранг и ставаш земеделец, работник, а в най-лошия случай търговец.
— Шоя — намръщи се Хирага, — цените на храната и на рибата се променят. Но кой определя цените?
„Гилдиите на рибарите и земеделците — би му отговорил шоя — или по-скоро търговците, които всъщност са собственици на произведеното, тъй като са им отпуснали нари, за да закупят мрежи и семена.“ Но се стараеше с всички сили да прояви предпазливост, тъй като повечето му енергия отиде, за да прикрие възбудата си от такова голямо количество неоценима, макар и непълна информация.
— Ако рибата е много, поевтинява и обратното. Зависи от улова, от реколтата.
Хирага кимна. Шоя съвсем очевидно криеше или изопачаваше истината. „Но това е съвсем нормално за търговците и лихварите“ — помисли си той и внезапно реши да държи за запас срещата между този човек и Макфей, а също и да запази за по-късно най-важното сведение за компани, което го интересуваше най-много, макар да не бе в състояние да го проумее: ако ти основаваш компани, ти решаваш колко акции да запазиш за себе си, без да заплащаш, а ако числото им е над петдесет и едно и повече на всеки сто, ти се сдобиваш с власт над компани. „Но защо…“
Главата му едва не се пръсна от внезапното откритие: „Без всякакви разходи ставаш шогун на компани, колкото по-голяма е тя, толкова по-голям шогун си ти… Без въобще да се охарчваш!“
„Щом соно-джой победи — помисли си Хирага, напълно изтощен, — ние — съветът на самураите — ще препоръчаме на Императора само нашият съвет да основава компани и по този начин най-сетне ще контролираме тези паразити — търговците и лихварите!“
— Отами-сама — започна шоя, без да забележи промяната у Хирага, самият той възбуден от чудесните сведения, които старателно и късче по късче бе събрал, — моите повелители ще ти бъдат безкрайно благодарни. И аз също. Щом из основи проучим блестящите ти хрумвания и идеи, може би ще получим възможност да ти зададем още няколко незначителни въпроса?
— Разбира се — отговори Хирага, ликуващ от мисълта за светлото бъдеще. „Колкото повече въпроси, толкова по-добре. Така аз пръв ще разбера всичко.“ — Стига да понаучиш още за Огама и Йоши, за шиши и за оная жена. Шурикен ли каза?
— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Шоя разбираше, че е ударил кьоравото. После мисълта му го върна към липсващото, най-същественото късче от мозайката. — Моля, може ли да те попитам какво е това компани! Какво представлява?
— Не зная — призна си Хирага, не по-малко озадачен.
— Браво за точността ви, господин Струан — кисело го поздрави адмирал Кетърър. — Доста е необичайна за един… ъъ… търговец. — Щеше да каже „търгаш“, но реши, че има достатъчно време за предизвикателства. — Седнете. Шери?
— Малко сук херес, благодаря ви, адмирале.
Дневалният му наля една чаша, напълни отново и чашата на адмирала с ром и излезе. Вдигнаха наздравица, макар че не можеха да се понасят. Върху бюрото нямаше нищо, освен един официален документ, разпечатан плик и писмо с почерка на Тес Струан.
— Какво мога да направя за вас?
— Знаете ли, че някои от моряците ми бяха избити от китайски пирати, които ни обстрелваха с британски оръдия по време на схватката в залива Мирс. Британски оръдия!
— Четох дописките, но не съм сигурен, че са произведени във Великобритания.
— Аз пък съм сигурен. Уверих се със собствените си очи. — Адмиралът сърдито взе документа. — Първоначалното разследване на губернатора сочи за предполагаеми виновници Струанови или Брокови.
Малкълм безстрашно се взря в червендалестия мъж.
— Губернаторът може да предполага каквото си иска, адмирал Кетърър, но всяко официално обвинение следва да бъде подкрепено с доказателства, иначе ние ще се разстроим неимоверно много, а Брокови направо ще получат удар. Не съм чувал за подобна сделка и при всички случаи продажбата на оръжие не е забранена от Парламента. Какво смята Норбърт Грейфорт? — Джейми го бе предупредил, че Грейфорт също е бил поканен от адмирала за десет и половина, но пристигнал чак в единайсет. И срещата им траяла не повече от три минути.
Кетърър пламна, като си спомни за бунтарското държание на Грейфорт.
— Този… този безочлив тип отказа да обсъди въпроса с мен. А вие?
— Не зная какво желаете да обсъдим, адмирал е.
— Вносът и продажбата на оръжие на тукашните туземци. И на военни кораби. И на опиум.
Малкълм стана предпазлив:
— Струанови търгуват в Китай и спазват британските закони. А никоя от споменатите стоки не е забранена.
— Опиумът скоро ще бъде — озъби се Кетърър.
— Е, тогава ще спрем търговията.
— Но тя е неправомерна според китайските и тукашните закони!
— Повтарям, Струанови не търгуват с опиум тук, а и така да беше, пак повтарям, че това не е в нарушение на британските правни норми.
— И все пак ще признаете, че тази търговия е вредна и безнравствена.
— Да, само че за момента е одобрена от правителството на НВ и за нещастие е единствената стока, която разменяме срещу китайски чай. А от чая Парламентът извлича огромни данъци.
— Добре съм запознат с китайския проблем. Бих желал вие и вашата компания да изпреварите приемането на закона и доброволно да се съгласите никога да не внасяте опиум в Япония.
— Не търгуваме с опиум тук.
— Добре. Ако открия някой кораб с опиум, възнамерявам да конфискувам и него, и товара му.
— Ще кажа само, че ще действате на свой риск, адмирале. Сър Уилям одобрява ли намерението ви?
— Още не сме разговаряли. Ще ми се вие и останалите търговци… и останалите търговци да го сторят на драго сърце. Същото се отнася и за пушките със задно зареждане, патроните, оръдията и военните кораби.
— Грейфорт прие ли удивителното ви предложение?
Вратът на адмирала стана пурпурночервен.
— Не.
Малкълм се замисли за момент. Те двамата с Джейми предварително бяха заключили, че Кетърър има наум точно това. Освен писмото от майка му.
— Ще имаме среща със Сър Уилям след няколко дни — съобщи Струан. — Ще ми окажете чест, ако присъствате като мой личен гост. Всички търговци ще ви изслушат.
— Моите възгледи вече са добре известни. Вие, търговците от различните националности, би следвало да знаете къде са ви интересите — ако флотата не охранява вас и търговските ви пътища, загубени сте. Щом снабдявате туземците с оръдия, заплашвате Кралската флота, спомагате вашите кораби да бъдат потопени и отгоре на това — да избиват съотечествениците ви!
— Може би вземате за пример Индия или някоя др…
— Не разбирате най-същественото! — сръфа го адмиралът. — Ако местните хора не притежаваха от нашите оръжия, нямаше да има и метеж; по-бързо щяхме да потушаваме бунтовете тук и там; щеше много по-лесно и по-добре да се обучават и цивилизоват всички диваци по света; щяхте мирно да си въртите доходна търговия и световният порядък щеше да процъфтява с благоволението на Великобритания. И разни нищожни шибани пиратчета нямаше да имат с какво да обстрелват моя флагман, дявол да го вземе! А без Кралската флота, която контролира океаните, няма британския ред, Британска империя, търговия и, току-виж, сме се върнали в средновековието!
