Йоши изсумтя отчасти от удоволствие, отчасти от ледената тръпка, че той също може да се зарази — кой знае как и откъде — или че болестта е вече вътре в него и чака да го събори.

— Колко дълго ще живее?

— Месеци, може би година, не повече. Но ти трябва да си двойно нащрек, господарю, защото моят информатор ми съобщи, че докато тялото загнива без никакви външни признаци, разумът се запазва, само че се изкривява в неумолимо опасна посока.

„Както глупавото решение да позволи на принцесата да вземе връх над нас“ — помисли си Йоши, главата му бучеше от чутото. — После?

— После, господарю, за шиши, които нападнаха и убиха господаря Утани и неговия любовник. Те са били предвождани от същия шиши от Чошу, който нападна господаря Анджо — от Хирага.

— Този, чийто портрет бе разпратен до всички бариери ли?

— Да, господарю, Резан Хирага, поне това име издаде заловеният шиши, преди да умре. Вероятно е фалшиво. Друг негов псевдоним е Отами.

— Хвана ли го? — попита с надежда Йоши.

— Не, господарю, не още и за нещастие загубихме всичките му следи, но все трябва да е някъде. Може би в Киото. — Инеджин съвсем понижи глас: — Мълви се, че ще има ново нападение на шиши в Киото. Предполага се, че мнозина се събират там. Мнозина.

— Какво нападение? Убийство?

— Никой не знае още. Може би нов опит за удар. Водачът на шиши, наречен „Гарвана“, бил наредил да връчат повиквателните. Опитвам се да разбера кой е той.

— Добре. По един или по друг начин шиши трябва да бъдат унищожени. — Йоши се замисли за миг. — Може ли да насочим тяхната жлъч срещу Огама или Санджиро — истинските врагове на Императора?

— Трудно е, господарю.

— Открил ли си кой е съобщил на шиши за Утани? За тайната му среща?

След пауза Инеджин рече:

— Това е била прислужничката на дамата, господарю, която прошепнала на мама-сан, която пък прошепнала на тях.

Йоши въздъхна.

— А дамата?

— Излиза, че дамата е невинна, господарю.

Йоши отново въздъхна, беше му приятно, че Койко не е замесена, но дълбоко в себе си не бе убеден.

— Прислужницата е с нас сега — аз ще се справи с нея. Увери се, че мама-сан не подозира нищо, ще се разправя с нея, когато се върна. Откри ли другия съгледвач, който снабдява гай-джин с информация?

— Не със сигурност, господарю. Предателят бил или фалшивото му име е Ори. Не зная пълното му име, но е шиши от Сацума, един от хората на Санджиро, един от двамата убийци на Токайдо.

— Нелепо е да убие един, когато и четиримата са били такава лесна мишена. Къде е сега предателят?

— Някъде в Колонията в Йокохама, господарю. Той е станал таен довереник и на младия английски преводач, и на французина, за когото ти ми разказа.

— А, и на него също. — Йоши се замисли. — Накарай този Ори веднага да замлъкне. — Инеджин се поклони, приемайки заповедта. — Още?

— С това моят доклад приключва.

— Благодаря ти. Добре си си свършил работата. — Йоши допи чая си, потънал в мисли. Лунната светлина хвърляше странни сенки.

Старецът наруши тишината:

— Банята е приготвена, господарю, и навярно си гладен. Всичко е готово.

— Благодаря ти, но нощта е добра, така че ще тръгна веднага. Има много работа в Драконовия зъб. Военачалник!

Всички бързо се събраха — Койко и прислужничката й бързо се преоблякоха в пътните си дрехи и тя влезе в паланкина. С полагаемото се уважение Инеджин, семейството му, прислужниците и прислужничките изпратиха своя гост с поклони.

— Ами какво ще стане с всичката храна, която приготвихме? — попита колебливо съпругата му, дребна женица с кръгло лице, също от самурайско потекло, деликатесите, които набързо, но благовъзпитано бе купила на огромна цена, за да угоди на господаря при внезапната му визита — едно-единствено хранене, а струваше повече от тримесечния им доход.

— Ще я изядем. — Инеджин наблюдаваше как кортежът се отдалечава в тръс през спящото село, докато изчезна. — Беше добре да го видим, голяма чест.

— Да — отвърна тя и покорно го последва в къщата.

Нощта бе приятна, луната грееше достатъчно, за да се вижда наоколо. Извън селото пътят се виеше на север през дърветата, през села на всеки няколко мили, Йоши още като дете добре бе изследвал цялата земя наоколо. Беше тихо. Никой не пътуваше по това време на нощта, освен крадците, ронините или висшето общество. Те прегазиха един ручей, земята бе по-открита тук. От другата страна той извика „стой“, махна на военачалника.

— Господарю?

За тяхно нарастващо вълнение Йоши се изви на седлото и посочи на изток и юг, назад към крайбрежието.

— Ще променя плана си — каза той, сякаш това бе внезапно хрумване и не бе обмисляно дни наред. — Сега ще вървим по този път, към Токайдо, но ще заобиколим първите три бариери, после ще пресечем обратно на пътя точно преди зазоряване.

Нямаше нужда да питат къде отиват.

— Усилен преход ли, господарю?

— Да. Никакви приказки повече. Тръгвай! — „Сто и двайсет левги, десет или единайсет дни — помисли си Йоши. — После Киото и «Портите». Моите «Порти».“

Йокохама

Късно следобед същия ден Хирага се шмугна до една колиба в края на Пияния град, където дребен, мръсен моряк чакаше нервно.

— Дай мангизите, приятел — каза мъжът. — В теб ли са, а?

— Да. Пистолетът, моля?

— Един ден си тузар, после си абсолютна нула. — Мъжът имаше сивкаво и подозрително лице, в колана му бе затъкнат нож, друг — в кобура под мишницата. Когато Хирага за първи път бе разговарял с него на брега, носеше дрехите, които Тайърър му бе уредил. Днес бе облечен с мръсна работническа вълнена блуза, груби панталони и подпетени ботуши. Какво кроиш?

Хирага сви рамене, не го разбираше.

— Пистолет, моля.

— Пистолет ли? Имам го. — Хитрите му очички зашариха наоколо през обраслата с бурени ивица, натрупаните камари, осеяли площта между Пияния град и японското село — наречено Ничия земя от туземците, — но не зърна чужди наблюдатели. — Къде са мангизите? — попита навъсено. — Парите, за Бога, мексовете!

Хирага бръкна в джоба на блузата си, всичко му изглеждаше неудобно и чуждоземско, дрехите бе купил специално за днес. Три мексикански сребърни долара просветнаха в ръката му.

— Пистолет, моля.

Морякът нетърпеливо бръкна в ризата си и показа „Колт“.

— Ще го вземеш, като си получа парите.

— Патрони, моля?

Мъжът измъкна мръсен парцал от джоба на панталоните и разкри десетина патрона.

— Сделката си е сделка и моята дума важи. — Морякът протегна ръка към парите, но преди да ги вземе, Хирага сви дланта си.

— Некраден, да?

— Разбира се, че не е краден, хайде, за Бога!

Хирага отвори юмрука си. Морякът алчно грабна монетите и ги огледа внимателно, за да се увери, че не са от тенеке или фалшиви. През цялото време хитрите му очички шареха насам-натам. Остана доволен, подаде колта и патроните и се изправи. — Не се оставяй да те хванат с него, приятелче, инак ще те обесят. Разбира се, че е краден. — Той се ухили цинично и офейка като плъх, на какъвто всъщност приличаше.

Хирага се преви на две, докато се върне в сравнително безопасното японско село — безопасно само докато лентяите и пияниците не решат да вилнеят. Нямаше полиция или часови, които да защитават селяните. Само случаен морски или армейски патрул преминаваше по главната улица, а тези мъже рядко взимаха страна в кавгите.

От много дни Хирага уреждаше покупката — естествено не можеше да помоли Тайърър за помощ. Никой в Йошивара не притежаваше пистолет. Райко му бе обяснила придирчиво:

— Само гай-джин ги имат, Хирага-сан, толкова съжалявам. Опасно е за цивилизован човек, ако го заловят с револвер.

Акимото се ухили:

— Щом братовчед ми иска, намери му, Райко! Ти можеш да направиш нещо, нали? Вместо заплащане ще спя с теб — той се наведе, когато тя хвърли възглавница по него и двамата прихнаха.