Последваха още по-страховити и ядосани фрази.

— Някой знае ли какво казва? — провикна се сержантът.

Никой не се обади. После преводачът Йохан предпазливо се отдели от тълпата, поклони се на офицера, който му отвърна нехайно, и му заговори на холандски. Японецът му отвърна, несигурно подбирайки холандските думи.

— Носи съобщение, писмо за Сър Уилям, трябва да му го връчи лично — преведе Йохан.

— Не зная какво да правя, господине, като ги гледам с тия проклети мечове на хълбоците.

Японецът се насочи към портата на Легацията и предпазителите изщракаха. Той спря. Отправи гневна тирада към сержанта и часовите. Самураите изтеглиха една четвърт от мечовете си от ножниците и заеха отбранителна стойка. Изотдолу матроският караул се придвижи безразборно. Всички изчакваха кой ще направи първата грешка.

В същия момент откъм Руската легация забързаха Палидар и още двама драгунски офицери във вечерни парадни униформи и с парадните си саби на кръста.

— Аз поемам командването, сержант — каза Палидар. — Какво става?

Йохан му обясни. Палидар вече бе наясно с японските обичаи, ето защо приближи към офицера, поклони се и изчака, докато му отвърнат със също толкова вежлив поклон.

— Кажи му, че аз ще приема писмото. Аз съм адютантът на Сър Уилям — подчерта той.

— Той се извинява, но има заповед да го връчи лично.

— Кажи му, че съм упълномощен…

Прекъсна го гласът на Сър Уилям:

— Капитан Палидар, един момент! Йохан, от кого е писмото?

Посланикът стоеше на прага на едноетажната Руска легация, а Сергеев и останалите се тълпяха на входа около него.

Офицерът посочи знамето и грубо и отсечено отговори, а Йохан се провикна:

— Разправя, че било от тайро, но ми се струва, че има предвид роджу, старейшините. Наредено му било да го връчи незабавно и лично на вас.

— Така да е, ще го приема. Кажи му да приближи.

Йохан преведе. Офицерът надменно махна на Сър Уилям той да дойде, ала посланикът извика още по-рязко и съвсем нелюбезно:

— Кажи му, че съм канен на вечеря. Ако не ми го предаде веднага, може да ми го връчи утре.

Йохан бе достатъчно опитен, за да не превежда точно, а само да наблегне върху смисъла на думите. Японецът притаи дъх от гняв, но прекрачи тромаво портата на Руската легация, бързо мина покрай двамата часови с огромни бради и се изстъпи пред Сър Уилям, като очевидно изчакваше да му се поклонят.

— Кирей! — изрева Сър Уилям. „Отдай чест!“ бе една от малкото думи, които си бе направил труда да научи. — Кирей!

Офицерът пламна, все пак машинално се поклони. Поклонът бе като за пред равен, но японецът кипна още повече, тъй като Сър Уилям само му кимна като на по-низш. „Но пък — помисли си самураят — това отвратително дребно човече е водач на гай-джин и говорят, че гневът му бил толкова гнусен, колкото и вонята му. Като ги нападнем, аз лично ще го убия.“

Извади свитъка, приближи се и го връчи, отстъпи, поклони се безупречно, изчака да му отвърнат, макар и с груб поклон, напълно удовлетворен, че е надвил врага. За да се разтовари от яда си, изруга своите и закрачи, все едно че те не съществуваха. Самураите го последваха, кипнали заради грубостта на гай-джин.

— Къде, по дяволите, е Тайърър? — запита Сър Уилям.

— Ще пратя да го потърсят — отговори Палидар.

— Не, помоли Йохан да ме последва, ако обичаш!

— Няма нужда, Сър Уилям — обади се швейцарският посланик Ерлихер, — ако е на холандски, ще ви го преведа.

— Благодаря, но Йохан знае и малко японски. — Сър Уилям не искаше да споделя предварително каквото и да било с някого от чужденците, особено пък с такъв представител на малка, но процъфтяваща, високоспециализирана оръжейна промишленост, горяща от нетърпение да изнася, чиято репутация се основаваше на изключителната и неповторима вещина на техните часовникари — една от малкото области, в която британските производители не можеха да ги конкурират.

В трапезарията, най-голямото помещение в Руската легация, имаше маса за двадесет души, отрупана с изискано сребро и посребрени сервизи. Присъстваха всички посланици, с изключение на фон Хаймрих, все още болен; Струан и Анжелик бяха седнали начело на трапезата; бяха поканени и някои френски и британски офицери. Зад всеки стол стоеше прислужник в ливрея, а други сервираха гозбите.

— Ще разрешите ли да използвам вестибюла ви, граф Сергеев? — запита Сър Уилям на руски.

— Разбира се — графът отвори вратата.

Изчакаха, докато Йохан влезе и я затвори зад себе си.

— Добър вечер. Сър Уилям. — Йохан бе доволен, че са извикали него. Пръв щеше да научи за какво е целият този шум и в своя изгода щеше да продължи да служи на собствения си посланик. Разчупи печата на свитъка и също седна.

— На датски и на японски е. Съвсем кратко. Бегло и набързо прегледа посланието, намръщи се, препречете го, после още веднъж и нервно се изсмя.

— Адресирано е до вас, британския посланик, и гласи: „Свързвам се с вас чрез депеша. По заповед на шогуна Нобусада, получена от Киото, всички пристанища ще бъдат незабавно затворени, а всички чужденци отблъснати и прогонени, тъй като…“

— Прогонени? Прогонени ли казахте? — Ревът на Сър Уилям проникна отвъд вратата.

Гостите усетиха неловкост и тревога. Йохан потръпна.

— Да, сър, извинете ме, сър, но така пише: „… прогонени, тъй като нямаме нужда и не желаем да има никакви сношения между тях и нашия народ. Изпращам ви настоящото, преди да заповядам незабавна среща, на която да приключим с подробностите около неотложното ви изтегляне от Йокохама. Почтително…“

— Почтително? За Бога, каква наглост…

Сър Уилям продължи да вилнее. Щом млъкна, за да си поеме дъх, Йохан завърши:

— Следва подпис: „Нори Анджо — Тайро.“ Доколкото разбирам, Сър Уилям, това е нещо като Диктатор — издигнал се е.

Киото

Четвъртък, 6 декември

Йоши Торанага побесня.

— Кога е било потвърдено назначението на тайро!

— Завчера, господарю, с пощенски гълъб, изпратен до господаря Анджо в Йедо — отвърна невъзмутимо Уакура, дворцовият управител, началник на всички дворцови чиновници. Откритият гняв на госта не го трогна ни най-малко, но все пак прикри радостта си — с нетърпение бе очаквал тази среща, която бе уредил в собственото си жилище в двореца. — Официалният свитък, подписан от шогуна по искане на Императора, бе изпратен и, надявам се, ще бъде връчен на господаря Анджо още същия ден.

Йоши се разяри още повече. Неговият предшественик шогунът Торанага бе превърнал пощенските гълъби в изключителна и единствена собственост на шогуната. За два и половина века това съобщително средство бе западнало поради ненужност и сега се използваше само за такива съдбоносни вести като смърт на шогун или на император. Бакуфу предпочиташе да се прави, че не забелязва как от години някои дзайбацу лихвари в Осака скришом изпращат гълъби — бе ги оставил изложени на наказателни мерки, допълнителни данъци и услуги, стига само самият Бакуфу да пожелае да приведе закона в сила.

— А слабоумният ултиматум до гай-джин? Той пък кога ще бъде връчен? — запита Йоши.

— Незабавно, господарю. Искането на Императора бе включено в посланието, изпратено със същия гълъб, потвърдено от шогуна Нобусада, и със забележката: „Да се връчи незабавно.“

— Заповедта е бака, а бързането е още по-бака. — Йоши придърпа ватираната си наметка по-плътно около раменете. Заради лекия дъжд, който оросяваше градините навън, въздухът бе не само мразовит, но и влажен. — Изпрати нов гълъб, за да отмениш заповедта.

— Ако зависеше от мен, господарю, щях да го сторя тутакси, след като ти ми нареждаш. Веднага, щом си тръгнеш, ще помоля за разрешение, ала ми се струва, че твоето желание е позакъсняло; водачът на гай-джин вече ще е получил заповедта, може да са му я предали още вчера.

Уакура успешно се преструваше на разкаян. Това събитие бе връхната точка след години на интригантстване в подкрепа на императорската воля, такова бе и мнението на повечето даймио, на мнозинството от дворцовите благородници, на Огама, който понастоящем държеше властта в Киото, макар Портите привидно пак да се охраняваха от ненавистния шогунат — но единствено с разрешението на Огама, такова бе и становището на принцеса Язу, а най-важното — неговите собствени възгледи бяха същите.