„Господи, дай ми сили, прости ми. Боже — мислеше той, едва сдържайки сълзите си, изгарящ от желание да се пресегне и да погали гърдите й и цялото й тяло, защитено от преградата, от шала, от дрехите й и от гнева Господен.“

— Ти трябва да му помогнеш… да му помогнеш да прегърне Правата вяра.

Анжелик се бе отдръпнала колкото се може по-далеч от преградата. Тя усърдно отмести завесите, за да намали клаустрофобията, която тясното като кутийка помещение предизвикваше у нея. „Никога не съм се чувствала така в изповедалня — помисли си разтреперана. — Едва откакто… откак се случи онова, което уж не се е случило.“

— Ще му помогна, отче, правя каквото мога. — Ставаше все по-нервна и отново понечи да тръгне.

— Чакай!

Гласът му прозвуча неистово и я слиса.

— Отче?

— Моля… почакай, почакай, чадо мое — този път го каза любезно, но любезността му бе насилена и това я изплаши. Вече не говореше свещеник, свят човек в свято място, а някакъв непознат. — Трябва да поговорим за вашия брак, за него, чадо мое. Нека се предпазваме от греховни влияния, да, длъжни сме; приемането на католицизма е крайно наложително, задължително — като подготовка за… за Вечността.

— „Крайно наложително“ ли, отче? — прошепна Анжелик. — Май искахте да кажете, че е „задължително — като подготовка за брака“?

— За… за Вечността — обади се гласът.

Анжелик се взря в силуета зад преградата, уверена, че той лъже и едновременно с това ужасена, задето дори си е помислила подобно нещо, камо ли пък да го повярва.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Девойката се изправи и излезе на чист въздух зад завесите.

Но свещеникът стоеше на пътя й. Забеляза капки пот по челото му. Беше се надвесил над нея — висок и едър.

— Заради… заради собственото му спасение. Заради него, чадо мое. По-добре… по-добре преди венчавката.

— Искате да кажете, че той трябва да приеме католицизма, преди да ни ожените ли? — запита Анжелик уплашена.

— Не аз налагам условията, ще се ръководим от напътствията на Негово преосвещенство, ние сме предани слуги!

— Църквата на моя годеник не изисква от мен да стана протестантка, а и, разбира се, не мога да го насилвам.

— Но ще направим така, че той да познае Истината! Този брак… е Божи дар. Протестантка ли? Тази ерес? Това отстъпничество? Немислимо, ти ще се погубиш завинаги, ще бъдеш обречена, отлъчена от църквата, безсмъртната ти душа ще попадне във вечния огън на Ада, ще гориш, ще гориш!

Тя гледаше в земята и говореше почти несвързано:

— Аз да, да, но той… милиони хора са друговерци.

— Те всичките са побъркани, погубени, обречени и вечно ще горят в Пъкъла! — Отецът се ожесточи още повече: — Това ги чака! Трябва да покръстим езичника. Малкълм Струан ще се по…

— Ще се опитам, отче, довиждане, благодаря… Ще опитам — бърбореше Анжелик, докато го заобикаляше и бързаше към вратата. Там се спря и се обърна за миг, преви коляно и излезе на светло. Отецът стоеше на пътеката между редовете с гръб към олтара, а гласът му ечеше под сводовете:

— Стани оръдие в ръцете на Господа, покръсти езичника; ако обичаш Бога, спаси този човек, спаси го от Чистилището; ако обичаш Бога, спаси го, помогни ми да го спася от Адския огън, в името Господне, ти си длъжна… преди да се омъжиш, го спаси, нека го спасим, да го спасим…

Същата вечер от караулното до Северната порта излезе патрул от самураи: десет войници, напълно въоръжени с мечове и с леки бойни доспехи, предвождани от офицер. Той ги преведе по моста и през бариерата навлезе в Колонията. Един от войните носеше високо тясно знаме с йероглифи. Предводителят издигаше факли в ръцете си и те хвърляха странни сенки.

Хай стрийт и кеят все още бяха претъпкани в приятната вечер. Търговци, войници, моряци, дюкянджии правеха редовната си разходка или стояха на групички, бъбреха и се смееха, тук-там започваха импровизирани концерти и се клатушкаха пияници или се мяркаха ловки мъжки проститутки. Долу на брега неколцина моряци бяха напалили огън и танцуваха пиянски около него. Сред тях имаше някакъв травестит. От далечината се носеше приглушеният тътен на Пияния град.

Всички забелязаха зловещото присъствие на новодошлите. Хората се заковаха на място. Разговорите стихнаха по средата на думата. Обърнаха погледи на север. Най-близкостоящите се отдръпнаха заднишком. Неколцина се заопипваха за револверите си и се проклеха, че не са си ги взели. Други се разстъпиха, а един войник в отпуск хукна презглава да повика нощния матроски караул.

— Какво има, сър? — запита Горнт.

— Засега нищо — отвърна навъсено Норбърт.

Двамата стояха сред групичка на стъргалото, все още доста далеч от самураите, които не обръщаха никакво внимание на стихналата тълпа и според обичая си се влачеха не в крак.

Лънкчърч боязливо се промъкна при тях.

— Въоръжен ли си, Норбърт?

— Не, ами ти?

— Не.

— Аз съм въоръжен, сър — Горнт извади миниатюрния си пистолет, — но едва ли ще има полза от това, ако са настроени враждебно.

— Винаги съм казвал, млади човече — дрезгаво се намеси Лънкчърч, — че щом се двоумиш, най-добре да си плюеш на петите. — Подаде ръка на Горнт, преди бързо да се отдалечи: — Барнаби Лънкчърч, господине, радвам се, че се запознахме. Добре дошли в Йокопоко, ще се видим в клуба — чух, че играете бридж.

Наоколо всички тихичко се измъкваха. Пияните мигновено изтрезняха. Всеки бе нащрек. Добре познаваха скоростта на стремителните самурайски нападения и вършеещите им саби. Норбърт вече си бе набелязал път за отстъпление, ако се наложеше. И в този миг съзря незабавната поява на матроския нощен караул от страничната улица с готови пушки. Начело крачеше сержант. Заеха внушителна, но не и предизвикателна позиция и Грейфорт си отдъхна.

— Вече няма страшно. Винаги ли носиш това нещо, Едуард?

— О, да, сър, винаги. Мисля, че ви бях казал.

— Не, не си — рязко отвърна Норбърт. — Може ли да го видя?

— Разбира се. Зареден е, да знаете.

Пистолетът беше мъничък, но смъртоносен. Двуцевен. С два бронзови патрона. Дръжката му бе обкована със сребро. Норбърт го върна на младежа, като го изгледа сурово.

— Бива си го. Американски ли е?

— Френски. Татко ми го подари, когато заминавах за Англия. Каза ми, че го бил спечелил от един комарджия на някакъв речен параход. Това е единственото, което съм получил от него през живота си. — Горнт се изсмя тихичко. И двамата наблюдаваха приближаващите самураи. — Не се разделям с него дори насън, сър, ала съм стрелял само веднъж. По една дама, която се измъкваше посред нощ с портфейла ми.

— Улучи ли я?

— Не, сър, дори не се и опитвах. Само й разделих косата на прав път, за да я сплаша. Една дама не бива да краде, нали, сър?

Норбърт изсумтя и пак се вторачи в самураите. Бе видял Горнт в нова, опасна светлина.

Самураите се движеха по средата на улицата. Часовите пред Британската, Френската и Руската легация — единствените с постоянна охрана в Колонията — полека вдигнаха пушките си, вече предупредени.

— Свали предпазителите! Никой да не стреля, момчета, докато не ви кажа — изръмжа сержантът. — Граймс, върви да предупредиш „Негова светлост“, той е при русите — третата къща ей там, само че тихичко.

Войникът се подчини. Уличните лампи по стъргалото премигваха. Всички изчакваха напрегнато. Напереният японски офицер приближаваше невъзмутимо.

— Жестоко копеле, а, сержанте? — прошепна един от часовите, а ръцете му погладиха пушката.

— Те до един са жестоки копелета. Кротко сега!

Самураят се изравни с Британската легация и изрева някаква команда. Хората му спряха и се строиха с лице към портата, а той пристъпи тежко и гърлено заговори сержанта на японски. Настъпи тревожна тишина. Последваха нови, нетърпеливи, надменни думи, очевидно заповеди.

— Какво искаш, човече? — запита сержантът с изтънял глас, стърчейки половин метър над японеца.