— Аййиая, какво иска да каже с това да се държим като прилепи? — запита А Со раздразнено. — Прилепите летят безшумно, но пък писукат. Летят нощем, но са слепи денем. Невидими са през нощта, ала са безпомощни през деня. Техният тор е ценен, макар че вони до Небесата. Какво иска да каже, а?
— Дръж си очите, ушите и ноздрите отворени като прилеп и внимавай къде си изхвърляш тора — изкикоти се А Ток. — Дано Чжан от Търговската къща живее още десет хиляди лета. Без него нямаше да знаем, че нейната Нефритена порта не се отделя от вратата на сина ми!
— Откъде да знаем дали е бил той? — оригна се силно А Со. — Откъде да знаем дали е бил господарят или някой друг? — Тя снижи глас и се озърна, сякаш се боеше от чужди уши, а клечките на А Ток замръзнаха във въздуха. — Дали не е някой като Дългия нос, също такъв чуждоземски дявол като нея, а? Тия двамата са неразделни подобно бълхите в чатала на просяка. Та нали той хвърли шишенцето в морето, основната улика, спомняш ли си?
Старата А Ток престана да се смее.
— Фан-пи! — изруга първокласно тя. — Значи за това ни е предупреждавал Славния Чжан! Прилепите тъкат, докато летят, и не кацат на първото попаднало клонче, а и като кацнат, то е с главата надолу. Той ни нарежда да издирим кой мъжкар е обладал тази женска! Аййиая, да, съгласна съм, че може би Дългия нос е сложил рога на сина ми!
— Господарят — рогоносец! — А Со вдигна очи към небето. — Вярно, че Дългия нос прекарваше доста време в стаята й, та да… — Тя ахна: — Аййиая! Я си спомни, преди седмици тя ме отпрати, а после изпищя, защото помислила, че някой се катери отвън към прозореца й, пък то само вятърът лашнал кепенците! Сега се сещам, че долетях при нея по-бързо от прилеп, но Дългия нос ме бе изпреварил и те двамата… като си помисля сега, и двамата бяха по-бели от петдневен труп! Тогава ли неговата мъжественост…
— Кога стана това. По-млада ми сестрице? Помниш ли кой ден беше? Кога?
— Стана в нощта… в нощта, след като господарят спа с оная местна пачавра от бардака отвъд Канала.
И двете запресмятаха, мозъците им щракаха като сметала. Днес беше петият ден от дванадесетия месец.
— Ще да е било на… на осемнайсетия или деветнайсетия ден от десетия месец. По-стара ми сестрице.
— Малко е; малко е раничко, освен ако не е погълнала Тайната на луната преждевременно. — А Ток разсеяно осмука още едно парче от рибешката глава, после изплю костите и убедено заяви:
— Сигурно са спали и преди това. Тая никаквица имаше големи възможности, нали? Беше отседнала във варварската къща още преди вие двете да се настаните тук.
— Както обикновено, си права, По-стара ми сестрице! Трябва веднага да съобщим на Славния Чжан.
— Но защо ще пуска такъв грозен чуждоземски дявол през Нефритената си порта, щом синът ми въздиша по нея?
А Со енергично сви рамене.
— Варвари! Знае ли ги човек какво мислят. Съобщи на господаря!
Разтреперана от възбуда, А Ток погледна към барчето си. Мадейра, уиски, бренди.
— Ще имаме нужда от сили! — Тя избра уискито и наля две бая големшки глътки. — За нашата работа! Ще кроим планове, ще заговорничим и ще измислим как да принудим никаквицата и любовника й да разкрият истината!
— Добре, много добре! Щом сме заедно, ще се справим!
— Но нито думица на сина ми, няма защо да разнасяме гнусни вести. Трябва да сме сигурни. — Те се чукнаха. — В името на всички богове, малки и големи, никой, който мами сина ми и му слага рога, няма да живее дълго и щастливо!
— Добър вечер, отче Лео — любезно поздрави Анжелик, коленичи и му целуна ръка. Едва сдържаше погнусата си от силната му миризма. Бяха сами в малката църква. Нефът бе осветен мъждиво само от няколко вощеници, залязващото слънце се процеждаше едва-едва през мизерните стъклописи на прозорците. Католиците в Колонията бяха малко, постъпленията — скъпернически, ала въпреки това олтарът и разпятието бяха разкошни. Навън, в залезния сумрак, Варгас я чакаше, за да я придружи до вкъщи.
— Искали сте да ме видите? — запита невинно французойката, макар добре да си спомняше, че пак е пропуснала неделната литургия. Грижливо бе подбрала розовата си шапка, както и дългия кашмирен шал, метнат върху най-скромната й дневна рокля от тъмна коприна. — Изглеждате много добре, отче.
— Радвам се да те видя, сеньорита, чадо мое — отговори й той със силното си португалско произношение. — Пак те нямаше на неделната литургия.
— Заради лекарствата е, отче. Все още не съм се възстановила от неразположението си… Доктор Бабкот ме посъветва да си почивам — отвърна тя, а съзнанието й бе заето с дрехите й за тазвечерния банкет по случай рождения ден на руския посланик и как ще забавлява Малкълм цяла вечер. — Надявам се да се оправя до следващата неделя.
„Радвам се, моя млада и доста умела измамнице — помисли си Лео, отвратен от коварството на човешкия род. — Нечестиво е да танцуваш цяла нощ, да се веселиш и да показваш разголените си крака.“
— Както и да е, ще те изповядам сега.
Анжелик без малко да се прозине — толкова беше предсказуем отецът. Тя хрисимо го последва в изповедалнята, коленичи машинално, доволна, че помежду им има преграда. Повтаряше молитвата си като папагал, успокоена от договора, който бе сключила с Дева Мария. Пламенно както винаги прошепна паролата им: „… освен това, отче, забравих да поискам прошка в молитвите си от Пресветата майка“.
Бързо получи опрощение на греховете си, няколко пъти сдържано повтори „Аве Мария“ и се почувства по-добре. Понечи да се изправи…
— А сега един личен въпрос, чадо мое. Преди два дни господин Струан ме повика скришом при себе си и ме помоли да ви венчая.
Тя ахна и се усмихна възхитено.
— Ах, отче, колко хубаво!
— Да, чадо мое, така е. „Моля ви да ни венчаете колкото се може по-бързо“, каза младият господин Струан, но това наистина ще е доста трудно. — Денонощно се бе борил с проблема. Още същия ден изпрати настойчиво писмо до епископа на Макао, духовен водач на католиците в Азия, като също толкова настойчиво го молеше за съвет. — Много ще ни е трудно.
— Защо, отче?
— Защото той не е католик и…
— Но той се съгласи децата ни да се възпитават в Правата църква, обеща ми.
— Да, да, чадо мое, така е, така е, и на мен ми каза същото, но още е непълнолетен, трябва му разрешение, както и на теб. Ала исках да ти съобщя на четири очи, че независимо от това помолих Негово високопреосвещенство да проведе церемонията во славата Божия въпреки всичко — със или без съгласието на… баща ти. Чувам, че той бил избягал някъде във Френски Индокитай или в Сиам, а може и да е другаде. — Подробности за мошеничествата и бягството на баща и бързо обиколиха Колонията, но от уважение към нея и към Струан всички си мълчаха. — Ако Негово превъзходителство се съгласи сигурен съм, че господин Сьоратар in loco parentis64 също ще приеме, независимо от всичко.
Нещо сякаш я душеше.
— Кога да очакваме отговора, съгласието на Негово преосвещенство?
— Някъде около Коледа, преди Коледа, ако той е в Макао и не е на път да посети правоверните в Китай и ако такава е волята Божия. — Както обикновено отец Лео седеше в профил към преградата с ухо, опряно, до нея, за да чува прошепнатите тайни, но сега хвърли поглед през мрежата и видя смътните й очертания. — Ще ми се насаме да обсъдим въпроса за приемането на сеньора в лоното на католицизма.
Тя отново ахна.
— Той ли каза, че ще приеме католицизма?
— Не, не, той все още не е получил просветление, тъкмо затова искам да си поговорим.
Отец Лео се сведе по-близо до преградата, вкусвайки с наслада близостта й, задавен от въжделение, за което знаеше, че е нечестиво и изпратено от Сатаната, с което денем и нощем се бе борил на колене — същото, срещу което се бореше мъчително още откак бе станал Божи служител.
