— Първо: задължително е синът да се подчини на баща си, второ задължение на бащата е да избере съпруга на синовете си и съпрузи на дъщерите си, трето: бащата на Сумомо няма да одобри, че тя е от Сацума, а не от Чошу, и накрая, колкото и да я желаеш, тя не е подходяща. Какво ще кажеш за момичето на Ито?

— Моля да ме извиниш, татко, съгласен съм, че моят избор не е идеален, но семейството й е самурайско, а аз съм пленен от нея. Моля те. Ти имаш други четирима синове — аз имам един-единствен живот и ние, ти и аз, и двамата сме съгласни, че той трябва да се посвети на соно-джой и за това ще бъде навярно кратък. Разреши ми да се оженя за избраницата си като мое единствено желание на живота ми. — Според обичая такова желание бе сериозна молба и веднъж приета, означаваше, че ако му се разреши, той не може да моли за нищо друго, никога.

— Много добре. — Баща му бе мрачен. — Но не като желание на живота ти. Можеш да се сгодиш, когато тя стане на седемнайсет. Аз ще я посрещна добре в нашето семейство.

Този разговор се бе провел миналата година. Няколко дни по-късно Хирага напусна Шимоносеки, като възнамеряваше да се присъедини към групата на Чошу в Киото, всъщност да обяви, че е за соно-джой, и да стане ронин, и да се посвети на тайно четиригодишно обучение.

Сега беше Деветият месец. След три седмици Сумомо ставаше на седемнайсет, но той бе извън закона, нямаше никакъв шанс да се върне безопасно към нормалния живот. До вчера. Баща му писа: „За учудване, нашият господар Огама е предложил да прости на всички войни, които открито са прегърнали соно-джой, и ще им възстанови всички възнаграждения, ако те се върнат веднага, откажат се от ереста и се закълнат в преданост пред него публично. Ти можеш да извлечеш полза от това предложение. Мнозина се върнаха.“

Писмото го натъжи, разколеба решителността му. „Соно-джой е много по-важно от семейството и дори от господаря Огама, дори от Сумомо — повтаряше си Хирога многократно. — На Огама не мога да се доверя. Както и да повярвам за моето възнаграждение.“

За щастие баща му бе сравнително богат и заради дядо му Шоя беше издигнат хиразамурай, трето ниво самурай. Следваше старши самурай хатамото и даймио. Подхирацамурай бяха гоши, ашигару, селски самураи и пехотинци, които бяха от феодалната класа, но стояха под самураите. Тъй като баща му имаше достъп до по-низшите чиновници, бе осигурил най-доброто образование на синовете си.

„Дължа му всичко“ — помисли си Хирага.

„Да, но и покорно работих, за да стана най-добрият ученик в самурайското училище, най-добрият фехтовач, най-добрият по английски. И имам неговото разрешение и одобрение, както и това на Сенсей, да прегърна соно-джой и да стана ронин, да водя и организирам войните от Чошу. Да, но тяхното одобрение е тайно, защото, ако се знае, сигурно ще коства главата на баща ми, а и тази на Сенсей.

Карма. Ще изпълня своето задължение. Гай-джин са отрепки, от които нямаме нужда. Трябват ни оръжията им, за да ги убием с тях.“

Дъждът се засили. Бурята също. Стана му приятно, колебанието му се разсея. Топла баня, саке и чисти дрехи щяха да го сгреят и направят силен. Това, че нападението не успя, не го интересуваше. Карма.

Учителите му бяха втълпили, че враговете и предателите са навсякъде. Стъпките му бяха премерени, увери се, че не го следят, реши ей така да смени посоката, огледа се, преди да тръгне и забърза в нощта.

Щом стигна пътеката, се вцепени. Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини и оградата край нея липсваха.

Онова, което бе останало, бе силната миризма на изгоряло и димящата пепел. Няколко тела на мъже и жени. Някои обезглавени, други съсечени на парчета. Позна приятеля си шиши Гота по кимоното. Главата на мама-сан се търкаляше на земята с надпис върху й: „Противозаконно е да се дава подслон на престъпници и предатели.“

Официалният печат отдолу беше на Бакуфу, подписан от Нори Анджо, глава на роджу.

Обзе го гняв. „Тези отвратителни гай-джин — помисли си Хирага. — Това е тяхната грешка. Заради тях се случи. Ще си отмъстим.“

Неделя, 30 септември

Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.

Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.

Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.

Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му — отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.

Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.

По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.

„Големи късметлии сме били — помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. — Мога ли да седна?“

Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.

Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.

„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.

„Аййиайя!“

— Търпение, Малкълм — повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. — Три или четири пъти на ден.

— По дяволите търпението!

— Ти наистина ще се оправиш.

— А кога ще мога да стана?

— И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.

— Кога?

— Изчакай няколко седмици.

Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.

— Какво ще кажеш за пушките за Чошу? — попита го Макфей преди няколко дни. — Ще бъде огромна сделка.

— Имам идея. Остави на мен работата.

— Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.

— По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.

— С изключение на Хаваите — кисело заключи Макфей.

В последната поща преди десет дни — нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица — Тес Струан бе писала: