книга трета от "АЗИАТСКА САГА"

Йокохама

14 септември 1862

Обхваната от паника, девойката галопираше с всички сили към близкия бряг, край отъпканите пътеки, които криволичеха из оризищата. Следобедното слънце залязваше. Тя яздеше на дамско седло и макар да беше изкусна ездачка, днес едва успяваше да запази равновесие. Шапката й се беше изгубила, а зелените й дрехи за езда, най-последна парижка мода, бяха съдрани от къпинака и изпръскани с кръв; вятърът развяваше светлокестенявата и коса.

Шибна коня си да побърза. Вече виждаше схлупените бордеи на рибарското село Йокохама, скупчени край високата ограда и край каналите, които обграждаха чуждестранната колония, зърна кулите на двете малки църкви в нея и с облекчение си помисли, че в залива по-нататък се намират британски, френски, американски и руски търговски съдове и дузина военни кораби и параходи.

По-бързо. Над тесните дървени мостчета, канали и вади, които кръстосваха надлъж и шир оризищата, конят й плуваше в пот, имаше дълбока рана на плешката и все повече грохваше. Опита се да я хвърли. Лоша работа. Но тя все пак го овладя и сви по пътеката, която минаваше през селото към моста над защитния ров до главната порта с караулното на самураите и японската митница.

Двамата препасани с мечове самураи часови я видяха и понечиха да я спрат, но тя се втурна през тях по широката главна улица на колонията право към Крайбрежната. Единият самурай хукна да повика някой офицер.

Тя стискаше юздата задъхана:

— Au secours… Aidez moi, помощ!1

Стъргалото беше почти пусто, повечето жители се отдаваха на следобедна почивка или се прозяваха в канторите си, или пък флиртуваха в увеселителните домове отвъд оградата.

— Помооощ! — изкрещя тя отново, и отново и няколкото мъже, пръснати по улицата, повечето британски търговци, войници и моряци в отпуск, и няколко слуги китайци, сепнато вдигнаха очи.

— Всемогъщи Боже, вижте там! Това е французойката.

— Какво става? Господи, погледнете й дрехите…

— Кор, това е тя, хубавелката, онуй девойче Анджел, дето пристигна преди две-три седмици…

— Тъй, тъй — Анжелик… Анжелик Бишо или Ришо, едно такова жабарско име…

— Боже мой — кръв!

Всички започнаха да се събират около нея, с изключение на китаеца, който от страх да не го забъркат в неочаквани неприятности изчезна. На прозорците се показаха хора.

— Чарли, тичай да доведеш сър Уилям, на секундата!

— Всемогъщи Боже, вижте й коня, горкото добиче, ще му изтече кръвта, извикайте ветеринарния — провикна се един дебел търговец. — А ти, войнико, веднага доведи генерала и жабаря, тя е негова повереница… о, за Бога, френският посланик, бързо! — Той нетърпеливо посочи едноетажната къща, над която се вееше френското знаме. — Бързай! — изрева той, войникът се втурна натам, а търговецът се търкулна към нея, забързан, доколкото му бе възможно. Като всички търговци носеше цилиндър, вълнен редингот, прилепнали панталони, ботуши и се потеше на слънцето. — Какво, за Бога, се е случило, г-це Анжелик? — попита той, като сграбчи поводите на коня, поразен от мръсотията и кръвта по лицето, дрехите и косата й. — Ранена ли сте?

— Moi, non…2 не, мисля, че не, но ни нападнаха… Нападнаха ни японците. — Все още ужасена, тя се опитваше да си поеме дъх, да овладее треперенето си и отметна косата от лицето си. Нетърпеливо посочи на запад, където на хоризонта смътно се очертаваше връх Фуджи. — Натам, бързо, те имат нужда от помощ, от помощ!

Най-близко стоящите до нея се ужасиха, шумно заразправяха чутото на по-задните и започнаха да задават въпроси: Кой? Кого са нападнали? Французи ли са или британци? Атакувани ли са? Къде? Пак двама негодници с мечове! Къде, по дяволите, се е случило това…

Въпросите пораждаха нови въпроси и не й оставаше време да им отговори, пък и тя, разбира се, нямаше и да може, защото дишаше тежко, а всички се притискаха все по-плътно, стълпени около нея. Все повече и повече мъже се изсипваха на улицата, обличаха си палтата и си слагаха папките, мнозина вече въоръжени с пистолети и мускети3, неколцина с най-новите американски пушки със задно пълнене. Един от мъжете, широкоплещест брадат шотландец, се втурна по стъпалата на импозантната двуетажна къща. Над портала висеше надпис: „Струан и компания“. Проправи си път до нея през гълчавата и навалицата.

— Тихо, за Бога! — изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: — Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?

— О, Джейми, je… аз, аз… — обърканата девойка направи отчаяно усилие да се овладее. — O, mon Dieu!4

Той вдигна ръка и я потупа като дете по рамото, за да я успокои, изпълнен с обожание като всички останали.

— Не се безпокойте, сега сте в безопасност, г-це Анжелик. Поемете си дъх. Направете й място, за Бога! — Джейми Макфей беше тридесет и девет годишен, главен управител на компания Струан в Япония. — Е, кажете ни, какво се е случило?

Тя изтри сълзите си, светлокестенявата й коса беше на една страна:

— Нападнаха ни, нападнаха ни самураи — рече с нежен гласец и с приятен акцент. Всички проточиха шии, за да чуят по-добре. — Ние бяхме… Бяхме на… на стария път… — тя отново посочи навътре към сушата: — Там.

— Да, да, Токайдо… — Големият крайбрежен главен път на малко повече от миля западно от колонията, който свързваше забранената столица на шогуна, Йедо, на двайсет мили на север оттук, забранена както за цяла Япония, така и за всички чужденци. — Ние… яздехме… — Тя замълча, а после думите потекоха: — Г-н Кентърбъри, Филип Тайърър и Малкълм, г-н Струан и аз яздехме по пътя и после имаше някаква… дълга колона от самураи със знамена, и ние почакахме, докато минат. Тогава ние… тогава двама от тях се втурнаха към нас, раниха г-н Кентърбъри, нападнаха Малкълм… г-н Струан… който извади пистолета си, и Филип, който ми изкрещя да се махам, да доведа помощ — трепането започна отново. — Бързо, те се нуждаят от помощ.

Мъжете вече бързаха за конете и за още пушки. Чуваха се викове:

— Някой да събере кавалерията.

— Самураите са хванали Джон Кентърбъри, Струан и онзи младичкия Тайърър, нападнали са ги на Токайдо.

— Господи, тя казва, че самураите са убили някои от нашите момчета!

— Къде се случи това? — извика Джейми Макфей над шума, надмогвайки безумното си нетърпение. — Можете ли да опишете мястото, където се случи. Къде точно?

— Край пътя, преди Кана… някаква Кана…

— Канагава ли? — назова той малка попътна спирка и рибарско село на Токайдо, на миля през залива, на три мили по крайбрежния път.

— Oui, да. Канагава! Побързайте.

Конете бяха изведени от конюшните на Струан, оседлани и готови. Джейми преметна пушка през рамото си.

— Не се безпокойте, бързо ще ги намерим. Но г-н Струан? Видяхте ли дали се измъкна… дали е ранен?

— Non. Не видях нищо, само началото, бедният г-н Кентърбъри, той… Аз яздех до него, когато те… — Сълзите й рукнаха. — Не гледах назад, подчиних се без… и дойдох, за да ви извикам на помощ.

Тя се казваше Анжелик Ришо. Беше само на осемнайсет. За първи път излизаше извън оградата.

Макфей скочи на седлото и се понесе като вихър. „Всемогъщи Боже — мъчително размишляваше той, — нямахме никакви проблеми от година и нещо, иначе никога не бих ги оставил да тръгнат. Аз съм отговорен. Малкълм е прекият наследник и аз отговарям за него. В името на Господа, какво, по дяволите, се е случило?“