„Не — бързо се обадиха гласовете, — задръж го, не му давай да се движи, бъди нащрек, опасността не е отминала, придържай се към плана…“

И ръцете й го обвиха още по-здраво.

Спаха около час й, когато тя се пробуди, младежът още лежеше до нея, дишаше тихо, спящото му лице бе младо и спокойно, едната му ръка здраво стискаше ножа, другата докосваше кръстчето й, което той носеше с такава лекота.

Това бил първият ми подарък, ми каза мама, в първия ден от живота ми, и оттогава го носех винаги, само смених верижката. То сега негово ли е, мое ли е или наше?

Той отвори очи и тръпка я прониза.

За момент не можа да се ориентира къде се намира, дали това не е сън, тогава я видя, все така красива, все така желана, все така до него, странната й полуусмивка го обсеби. Очарован, протегна ръка към нея, тя му отвърна; отново се сляха, но сега без гняв и бързане. Просто продължиха.

След това, почти заспал, той поиска да й каже колко огромни са били Облаците и дъждът, колко много й се възхищава и й благодари — обзет от голяма печал, че трябва да прекъсне живота и — този живот. Но не тъгуваше, че наближава собствената му смърт. Сега благодарение на нея щеше да умре удовлетворен, а нейната смърт бе посветена на справедливата кауза на соно-джой.

„Ах — помисли си той с внезапна топлота, — в замяна на такъв подарък може би трябва да отвърне с равностоен подарък, със самурайски подарък — самурайска смърт: никакви писъци, никакъв ужас, в един момент си жив, в следващия — мъртъв. Защо не?“

Преизпълнен с покой, с ръка върху извадения нож, той се отпусна и потъна в дълбок сън без съновидения.

Пръстите й го докоснаха. Тутакси се събуди, нащрек, с пръсти, вкопчени в ножа. Видя я да сочи към прозореца със спуснатите завеси и залостените капаци с пръст на устните. Отвън се носеше подсвиркване. Звукът отмина, после се отдалечи.

Тя въздъхна, наведе се над него, сгуши се и го целуна по гърдите, после щастливо посочи към часовника на тоалетката си, който показваше 4,16 ч., и отново към прозореца. Плъзна се от леглото и със знаци го накара да разбере, че трябва да се облече, да си тръгне и да се върне през нощта, кепенците нямаше да се залостени. Той поклати глава, уж че я закача, тя изтича назад — полуздрачът и видът и го очароваха, коленичи до леглото и шепнешком го заувещава:

— Моля… моля…

Храбростта му бе подложена на изпитание. Никога преди не бе виждал такова изражение върху женско лице, толкова открита дълбока страст, непозната му досега — нито дума за любов, по не на японски. Това го зашемети, но не го отклони от решението му.

Лесно беше да се престори, че одобрява, че е съгласен да си иде и да се върне с падането на нощта. Докато се обличаше, тя стоеше много близо до него, помагаше му, не й се щеше да го пуска, искаше и се да остане тук в пълна безопасност. Сложила пръст до устните си съвсем по детски, тя дръпна завесите, отвори безшумно прозорците, махна резето на капаците и надникна навън.

Въздухът беше чист. Наближаваше зазоряване. Небето бе изпъстрено с облаци. Морето бе спокойно. Нито звук, нито признак за опасност. Само вълните въздишаха върху пясъчния бряг. По Хай стрийт тънки струйки пушек напомняха за пожарите. Наоколо нямаше никого. Колонията мирно спеше.

Той застана зад нея и разбра, че това е най-подходящият момент. Ръката му наклони острието, кокалчетата му побеляха от стискане. Но не я намушка, защото тя се обърна; нежността и всеотдайността й заличиха решимостта му, а и страстта все още го владееше. Тя бързо го целуна, после отново се наведе и надникна и в двете посоки, за да се увери, че всичко е наред.

— Не, не още — измърмори разтревожено, накара го да изчака, обвила с ръка кръста му.

А когато се увери, жената се обърна и пак го целуна, после му махна да побърза. Той тихо се прехвърли над перваза, но щом се озова в градината, тя затръшна капаците, дръпна резето и писъците й прорязаха нощта.

— Помооощ…

Ори се вцепени. Но само за миг. Заслепен от гняв, се вкопчи в капаците, но писъците й не секнаха; съзнанието, че го е измамила, го разяри. Пръстите му като нокти на хищна птица изтръгнаха единия капак, едва не го изкъртиха от пантите. В тази секунда един от френските часови профуча край ъгъла със заредена пушка. Ори го видя, бе по-бърз, измъкна пистолета и дръпна спусъка, но не улучи, никога преди не бе стрелял с пистолет, куршумите изсвистяха над зидарията и потънаха в нощта.

Часовият го уцели от първия път и още веднъж, и още веднъж. В стаята Анжелик трепереше, запушила с ръце ушите си, тържествуваща, отчаяна, не знаеше какво да мисли, какво да прави, дали да се смее или да плаче, само знаеше, че е спечелила, че е спасена и отмъстена, през цялото време вътрешните й гласове ликуваха. „Ти победи, браво, беше чудесна, великолепна, точно следваше плана, спасена си, избави се от него завинаги.“

— Дали? — прошепна тя.

„О, да, спасена си, той е мъртъв, разбира се, винаги трябва да се заплати, но не се безпокой, не се бой…

Каква цена… Каква… О, Боже, забравих кръстчето, той все още носи моето кръстче!“

Сред засилващата се врява отвън и думкането по вратата й тя се разтрепери. Неудържимо.

Петък, 9 ноември

След обед корабът на Нейно величество „Пърл“ се връщаше от Йедо, опънал всички платна, и бързаше с грохот да акостира в оживеното пристанище на Йокохама. Флагът на Сър Уилям се вееше на върха на мачтата, флагчетата за сигнализация викаха неговия катер незабавно, но нямаше нужда, тъй като най-голямата му лодка вече чакаше на рейд, а до нея — парният катер на Струан — Джейми стоеше нетърпелив на кърмата. Всички на брега, които съзряха „Пърл“, го наблюдаваха, за да видят дали капитанът ще се справи при тази прекомерна скорост и такъв вятър с опасната маневра. Носът се издигаше високо, морето бе спокойно. В последната секунда корабът се извъртя и спря, тресейки се с бушприт точно над буя откъм подветрената страна. Тутакси спретнато облечени моряци хвърлиха въже към кнехта, докато останалите се покатериха по мачтата, за да свият всички платна.

„Съвсем не е зле“ — помисли си Джейми гордо, после извика:

— Пълен напред, дръжте борд до борд. — Нуждаеше се пръв да изкачи мостчето, за да пресрещне Сър Уилям, както бе наредил Малкълм. — Побързай, Тинкър, за Бога!

— Да, да, сър! — Тинкър, кормчията на Струан, грейна в беззъба усмивка; предугадил желанието му, вече бе регулирал парата за пълен напред. Беше опитен морски вълк, с плитчица, с татуировки, посивяващ помощник-боцман на един от техните клипери; профуча край катера с осем гребци на Сър Уилям за тяхно голямо разочарование; добродушно изплю тютюнев сок, закани им се с пръст и се вмъкна в пролуката. Джейми скочи на мостчето. На главната палуба повдигна цилиндъра си пред палубния офицер, флотски курсант със свежо лице.

— Разрешете да се кача на борда, съобщение за Сър Уилям.

Курсантът отдаде чест.

— Разбира се, сър.

— Какво има, Джейми, какво, по дяволите, не е наред пък сега? — извика Сър Уилям от мостика, до него стояха Филип Тайърър и капитан Марлоу.

— Извинете, сър, в Колонията настъпи известна бъркотия и господин Струан реши, че трябва да ви разкажа по-подробно.

Марлоу се намеси:

— Разполагайте с моята кабина, Сър Уилям.

— Благодаря ви. Най-добре и вие да дойдете, все пак, макар временно сте адмирал на нашата флотска отбрана.

Марлоу се засмя.

— Ако не от чина, то поне да се възползвам от заплатата, макар и временно.

— И на нас ни се ще! Хайде, и ти, Филип. — Те го последваха. Марлоу вървеше последен. Преди да слезе от мостика, Марлоу махна на своя първи:

— В машинното помещение усилете парата, всички оръдия да се почистят, смажат и приведат в готовност, корабният екипаж да се приведе в бойна готовност.

Седнаха в малката спартанска кабина на кърмата, с една койка, собствена тоалетна и маса за морската карта.