— Е, Джейми?

— Първо, Сър Уилям, тай-панът и всички търговци ви поздравяват с успешната среща.

— Благодаря. За каква бъркотия става дума?

— Имаше неприятност: рано тази сутрин един японец се опитал да проникне в спалнята на Анжелик във френската легация, постовите го застреляха, убиха го. Д-р Хоуг и д-р Бабкот…

— Всемогъщи Боже, тя пострадала ли е? Недокосната ли е?

За всеобщо облекчение Джейми поклати глава:

— Не, сър, тя казва, че го чула да бърника кепенците и започнала да пищи, гнусният убиец…

— Значи е имало някой, както последния път! — избухна Тайърър. — Значи не вятърът е блъснал кепенците!

— Склонни сме да смятаме така — продължи бързо Джейми. — Повикахме Бабкот и Хоуг — тя беше в шок, не беше наранена, както вече казах, но трепереше. Те огледаха мъртвия и Хоуг веднага позна същия негодник, когото оперирал в Канагава… — Филип Тайърър зяпна, а Марлоу му хвърли бърз поглед — същия, за когото подозираме, че е един от убийците на Кентърбъри, същия от нашата легация в Канагава, когото капитан Марлоу и Палидар се опитаха да заловят.

— Дяволите да ме вземат! — Сър Уилям погледна Тайърър, който бе пребледнял. — Дали ще можеш да го разпознаеш, Филип?

— Не зная, не мисля. Нека Малкълм опита, не зная.

Мислите на Сър Уилям изпревариха събитията:

„Ако е същият мъж, тогава вероятно и двамата убийци са мъртви и това как ли ще се отрази на искането ни за обезщетение?“

— Във Френската легация, а? Учудващо е, че са застреляли негодника, тяхната охрана е отвратителна дори и при по-добри обстоятелства, а за неточната им стрелба да не говорим. Но защо е бил там този японец, дебнел е Анжелик или какво?

— Нямаме представа, сър. Излезе също, че е католик — във всеки случай носи кръст. Кое…

— Интересно! Но… я чакай малко, Анжелик защо е там? Мислех, че тя се е преместила обратно при Струан.

— Да, но покоите й бяха повредени от пожара. Забравих да спомена, след земния трус, сър, имахме малък пожар, също и Норбърт…

— Някой пострада ли?

— Не, сър, слава Богу, нито някъде из Колонията, доколкото знаем. Французите й предложиха квартира, но…

— И Малкълм Струан ли отседна там?

Джейми въздъхна. Все го прекъсваха.

— Не, сър, той беше в нашата сграда.

— Значи нямате големи щети?

— Не, сър, за щастие, нито пък в Колонията, макар че Норбърт загуби по-голямата част от горния си етаж.

— Е, това ви е доставило удоволствие. Значи момичето е недокоснато, нападателят мъртъв, тогава за какво е целият този шум?

— Това се опитвам да ви кажа, сър — разбърза се Джейми, решен този път да не бъде прекъсван от сащисаните въпроси на Сър Уилям. — Някакви малоумници в Пияния град, подпомогнати, съжалявам, че трябва да го кажа, от наши, още по-глупави търговци, решиха, че всички японци в селото са отговорни за случилото се, така че преди няколко часа една шайка започна да налага всеки, когото докопа. На самураите им причерня пред очите, войската и моряците им се опънаха и настъпи безизходно положение; и двете страни са въоръжени, подсилени и освирепяват с всяка минута, част от кавалерията ни е там, генералът командва и се е наежи да повтори щурма на леката артилерия при Балаклава52.

„Пълен глупак“ — помисли си Сър Уилям.

— Веднага слизам, на брега.

Марлоу каза:

— Ще изпратя отряд матроси с вас, сър. Дежурният!

Вратата на кабината се отвори на часа.

— Слушам, сър!

— Флотският капитан и десет моряци със сигналист бегом на мостчето на главната палуба! — После се обърна към Джейми: — Къде точно е размирицата?

— В южния край на селото, близо до Ничията земя.

— Сър Уилям, аз ще ви бъда подръка. Ако възникне неприятност, използвайте моя сигналист, за да открием артилерийски огън.

— Благодаря ви, но се съмнявам, че ще ми дотрябва подкрепление от флотата.

Джейми започна:

— Другата неприятност е…

— На катера ще ми кажете. — Сър Уилям беше вече на средата на главната палуба. — Ще вземем вашия. Напред към кея на Пияния град.

След малко катерът на Струан потегли с пълна скорост, моряците се тълпяха на кърмата, Сър Уилям, Джейми и Тайърър се разположиха сравнително удобно в кабината в средата на кораба.

— Е, Джейми, какво има още?

— Отнася се за уж опитомения самурай на Тайърър, Накама. — Джейми погледна бегло Филип. От шайката го нападнали, но той се измъкнал, взел отнякъде мечове и се сбил, съсякъл един пиян австралиец, но не тежко и щял да избие останалите, добре, че успели да избягат. Някои от тях си взели пушките, върнали се и едва не го пипнали, но той се оттеглил в един селски магазин. Смятаме, че с него може да има самураи — около десетина маниаци са заобиколили мястото, готови да го линчуват.

Сър Уилям зяпна от изненада:

— Линч? В подведомствената ми област?

— Да, сър! Убеждавах ги да го оставят на мира, но те ми рекоха да вървя на майната си. Накама не е направил първата крачка, Сър Уилям, видях го по Хай стрийт, така че съм сигурен.

— Добре — отсече Сър Уилям. — За щастие имаме един и същ закон за богатите, за бедните й за всеки, който е под закрилата ни. Ако го линчуват, ще линчуваме саморазправилите се с него. До гуша ми дойде от Пияния град и глупостите на тамошната сбирщина. Докато получим подразделение от пийлъри от Лондон, ще си създадем наша собствена полиция. Аз съм началникът Джейми, ти временно ще бъдеш полицейски заместник-началник заедно с Норбърт.

— За нищо на света, Сър Уилям…

— Тогава само Норбърт — каза ласкаво Сър Уилям.

— По дяволите, добре. — Джейми беше недоволен, знаеше, че тази работа щеше да бъде неблагодарна. — Норбърт, а? Чухте ли за Норбърт и Тай-пана?

— Какво пък става с тях?

Джейми му разказа за кавгата и поканата за дуел.

— Облозите са пет към едно, че ще се измъкнат някоя утрин призори и единият от тях ще падне мъртъв.

Сър Уилям вдигна очи към небето и каза отегчено:

— Три дни ме няма и всичко се обръща с краката нагоре. — Той се замисли за момент. — Филип, повикай и двамата в кабинета ми утре сутринта. — Филип и Джейми трепнаха от жлъчния му глас: — Предварително ги посъветвай да бъдат разумни, покорни, да се вслушат и да се придържат към моята кротка проповед. Кормчия! Поразмърдай се, за Бога!

— Да, да, сър…

— Взе ли ми куфарчето, Филип?

— Да, сър. — Тайърър благодари на Бога, че не бе забравил да го вземе.

Хирага надничаше през процепите на барикадираната врата на дюкянчето на шоя към крещящите, разярени мъже, въоръжени с пистолети и мускети. Пот се стичаше по лицето му. Душеше го гняв, беше немалко уплашен, макар да го криеше от останалите. Кръвта от леката рана в гърба избиваше на петна по ризата му — бе захвърлил редингота веднага, щом се втурна вътре, за да грабне някакви мечове. Шоя нервно стоеше до него, въоръжен само с рибарски харпун — на всички, освен самураите бе забранено да носят оръжия под страх от смъртно наказание.

В капана с тях бе попаднал посивяващ ашигари, пехотинец, който наблюдаваше Хирага със страхопочитание и смущение; страхопочитание заради умението да се бие и защото очевидно беше шиши, а смущение — защото бе облечен с дрехи на гай-джин, бе подстриган като тях и, изглежда, живееше в Колонията с гай-джин, макар да беше причината за тези неоснователни нападения.

„Смрадливи гай-джин — мислеше си той, — сякаш бака ронин е извършил безуспешен опит за кражба с взлом — разбира се, че е бил някой обикновен крадец ронин и не е дебнел момичето, какво ще прави цивилизован мъж с някое от техните момичета? Глупакът си е получил заслуженото за наглостта си, няма ранени, тогава за какво е цялото това насилие? Бака гай-джин!“

— Има ли изход отзад? — попита той.

Шоя поклати глава, лицето му пребледня. За първи път възникваше сериозно безредие с толкова много запенени гай-джин. А той беше пряко замесен: нали бе подслонил този шиши? Дори само вманиачени ронини да са били в къщата му, бе длъжен да докладва за тях — не само за тях, но и за всички непознати.