Ох, Малкълм, Малкълм, колко хубаво щяхме да живеем с теб. Щях да изглеждам чудесно като бременна, кълна се.“

Анжелик с усилие се отърси от меланхолията си и дръпна звънеца на бюрото. Вратата се отвори без учтиво почукване, без никакво почукване.

— Госп’жица?

— Тай-тай, А Со! — озъби се тя; бе очаквала това.

— Госп’жица тай-тай?

— Изпрати Чен тук, бърже-бърже.

— Ти яде тук, долу, госп’жица? О, госп’жица тай-тай?

Анжелик въздъхна заради увъртанията на А Со, която все измисляше как да избегне обръщението тай-тай.

— Слушай ти, магарешко лайно — рече й тя мило, — аз съм по-силна от теб, скоро аз ще ти плащам и тогава голям зор ще видиш — и се зарадва, като видя как тъмните очи върху плоското лице се разяриха. Както й бе обяснил Малкълм, ако говориш не на пиджин, а на правилен английски на А Со, който прислужницата не можеше да разбере, я унижаваш. „Колко им е изкривено мисленето на тия китайци“ — рече си Анжелик. — Чен, бърже-бърже!

А Со се затътри намръщена. Когато Чен влезе, Анжелик му каза, че в Британското посолство трябва да бъде отнесено едно писмо. Той кимна, без нищо да каже.

— Чен, А Ток болна или не, хей?

— А Ток болна. А Ток отишла Хонконг. — Чен махна с ръка към морето. — Край господар.

— Ох! — Анжелик изпита огромно облекчение и съжали, че не се е сетила за това най-напред. Няколко пъти я бе виждала да се спотайва в сенките, черните й очи бяха пълни с омраза, слюнка се точеше от крайчето на устата й. Анжелик му подаде писмото до Кетърър. — Иди Голяма къща, сега.

Чен погледна името на плика, престори се, че може да чете варварския език.

— Яде на също място, хей?

— Тай-тай яде на също място, хей! Тай-тай!

Чен премигна. Устата му се усмихна.

— Тай-тай яде на също място, хей? Тай-тай госп’жица?

— Ти също си магарешко лайно. Навярно ще те уволня — но няма да е любезно от моя страна. Ще помисля за теб по-късно. — Тя се усмихна. — Яде долу. Каква храна има?

— Какво иска тай-тай госп’жица, госп’жица тай-тай?

Това я разсмя и тя се почувства по-добре.

— Дали госп’жица тай-тай или тай-тай госп’жица — все е добре. Каква храна? Вашата храна, китайската храна — каза тя внезапно, без да знае защо. — Изцяло същата, а, Чен, китайска храна, храната на прислужника номер едно. Най-добрата, хей!

Чен я зяпна. Това бе нещо необикновено. В миналото тя само клъвваше от гозбите, които господарят обичаше, за да му достави удоволствие, а ядеше европейска храна, месо и картофи, сладкиши и хляб, които той и всички китайци смятаха годни само за животните.

— Храна на господар, хей? — попита той колебливо.

— Храна на тай-пан за тай-тай на господар! — Заповеднически, подражавайки на Малкълм, тя му махна да излезе и се обърна.

Чен, обезпокоен, продължи да ломоти:

— Същата на тай-пан, има, да, госп’жица тай-тай.

„Трябва да добия вкус към китайската храна и познания за нея — помисли си тя и се вкопчи в новото си хрумване. — В случай че оставам тук за известно време. Джейми каза, че понякога харесвал китайските гозби, Филип ги обожава, а Едуард непрекъснато яде китайска храна…

О, Едуард, многоликият Едуард с многото му възможности. Не съм сигурна в него. Ако…

Ако ми се роди син, ще съм много щастлива, че ще имам част от Малкълм завинаги. Ще се върна в Париж; тогава ще имам много пари, много. Тес Струан ще се радва, ако си ида, и нашият син ще бъде възпитан отчасти като французин, отчасти като британец и ще бъде достоен за баща си. Ако е дъщеря, пак ще си тръгна, с по-малко, но все пак достатъчно. Докато срещна достоен мъж с подобаващо положение.

Ако нямам късмет и не се роди дете, тогава ще помисля за Едуард, докато преговарям с онази жена за моята вдовишка лепта. Всички предложения на «Небесния» Скай са били погрешни.

Греши в това колко отмъстителна и безмилостна е тази жена.“

Събота, 15 декември

На следващия ден морето бе все така мръсно пепеляво, небето също, но бурята бе позатихнала. Дъждът бе спрял. Анжелик, Скай и Хоуг чакаха в каютата на катера, все още закотвен на Струановия пристан, и отдавна вече закъсняваха за Канагава. Отвъд залива се разбиваха огромни вълни. Мрачното им настроение, подхранвано от мразовития, влажен вятър, превръщаше очакването в мъчение. Джейми и преподобният Туийт закъсняваха вече половин час.

— Ще ми се да бяха побързали — рече Анжелик. — В решителния й тон се прокрадна безпокойство. — Какво ли ги задържа?

— Няма да ходим далеч, така че нищо страшно. — На Скай му се повдигаше от лекото люшкане на катера. Мъжете бяха облечени с дебели пуловери и топли палта, носеха цилиндри. Анжелик си бе сложила зелените дрехи за езда, бе обула ботуши, сметнала ги за най-подходящи за морско пътешествие.

Над каютата бе разположена малката кабина на щурвала. Боцманът Тинкър се бе подпрял на перваза на един от отворените прозорци и димеше с лулата си. Бе прекалено опитен моряк, за да задава въпроси. Джейми Макфей просто му бе наредил:

— Докарай катера на кея рано сутринта с пълен товар въглища. Ще бъдеш само ти и вземи някой надежден огняр. — Това му бе достатъчно. Останалото скоро щеше да излезе наяве. Например защо разумни хора ще излизат в открито море в ден, когато разумните мореплаватели си седят на брега.

— Вижте, идва! — извика Скай и изруга, без да се усети.

Джейми бързаше към тях по Хай стрийт. Минувачите го поздравяваха начумерено и продължаваха по работата си. Макфей скочи на борда и затвори вратата на каютата.

— Туийт промени решението си — съобщи им той запъхтяно.

— Защо, Господ да го убие — нали се бе съгласил? — възмути се Скай. Те с Джейми бяха съчинили историята за някакъв починал в Канагава рибар-християнин, който бил помолил да бъде погребан в морето, и можел ли преподобният да извърши богослужението, а после щял да си получи своето — обезщетение за безпокойството.

— Отказва в такова време — рече Джейми, запъхтян от бързане и от безсилие. — Опитах се да го убедя по всевъзможни начини, а той простичко ми каза: „Щом е мъртъв, все му е едно дали ще го погребем утре или вдругиден. Временцето никакво го няма, току-виж, сме се върнали чак по нощите. Бях забравил за разпивката довечера при Лънкчърч. Утре след службата, а най-добре в понеделник.“ Гадно копеле! — Джейми отново си пое дъх.

На Анжелик чак й прилоша от разочарование.

— Отец Лео, ще ида да го помоля, той ще се съгласи.

— Вече няма време, Анжелик, пък и Малкълм не беше католик — няма да е редно.

— Мамицата му на Туийт — разяри се Хоуг. — Май ще трябва да го отложим. Морето хич го няма, навярно Туийт е прав. Да опитаме утре?

Всички впиха очи в Анжелик. Тогава се намеси Джейми:

— На Туийт не може да се разчита, току-виж, го отложил за понеделник. И в двата случая остава проблемът с пощенския кораб — той ще отплава преди обяд.

— Бе помолил шкипера на пощенския кораб да поизчака, но бездруго корабът вече бе изостанал от разписанието си заради тях и капитанът не можеше да направи нищо повече.

— Непременно трябва да се качим на борда му, в това няма съмнение. Анжелик на всяка цена е длъжна да присъства на погребението в Хонконг — заяви Хоуг.

— Аз съм против — възрази Хевънли. — Но ако тя тръгне, ще замина и аз.

— Отец Лео — настояваше Анжелик. — Ще го помоля.

— Не е редно — обади се Джейми. — Виж какво, Анжелик, има решение. За морско погребение не се изисква свещеник. Капитанът на кораба е в правото си да го извърши точно както Марлоу ви оже…

Французойката отново се обнадежди:

— Ще помолим Джон! Бързо, нека…

— Изключено! Вече проверих — Марлоу е на флагмана и е зает с Кетърър. — Джейми продължи забързано: — Анжелик, аз съм капитанът на този плавателен съд, имам морско разрешително, макар и отдавнашно. Присъствал съм на достатъчно морски погребения и зная какво се прави. Досега не ми се е налагало самият аз да го извършвам, но това няма значение. Имаме свидетели. Ако искаш, аз ще отслужа опелото… то ще се зачита. — Видя, че тя се обърка, и погледна Скай: — Хевънли, нали е законно? За Бога, така ли е?