— Да, така е. — Скай се изнерви още повече, тъй като по-силна вълна блъсна катера. На Хоуг също му се повдигна.

Джейми отново си пое дълбоко дъх:

— Анжелик, цялото това начинание, цялото това погребение е, меко казано, налудничаво. С нищо няма да навредим на Малкълм. Донесох Библията и Военноморския устав. Затова закъснях. Какво ще кажеш?

Вместо отговор тя го прегърна. Сълзи овлажниха страните й.

— Нека започваме. Моля те, Джейми, побързай.

Джейми Макфей я задържа в ръцете си и тази близост му достави удоволствие.

— Ами боцманът и огнярят? — запита Скай.

— Вече ти казах, че аз ще се оправям с тях — озъби му се Джейми. Нежно се освободи от ръцете на Анжелик и отвори вратата. — Боцман — провикна се той, — вдигай котва! Напред към Канагава.

— Слушам, сър. — Доволен, че все пак са взели някакво решение, Тинкър насочи плавателния съд в морето и зави на север към другия край на залива. Вълните люлееха катера и го подхвърляха. Но не много опасно. Вятърът все още бе умерен, а небето не даваше признаци за влошаване. Тинкър си затананика моряшка песничка и се почувства по-добре. Скоро Джейми се качи при него.

— Насочи се към пристана на Легацията. Оттам ще вземем един ковчег… — Макфей забеляза, че боцманът стисна лулата със зъби. — Ковчег. След това ще навлезем на една левга в дълбоки води и ще го погребем. Ще извършим опело, а ти и огнярят ще участвате в него. — Джейми го погледна в очите: — Някакви въпроси?

— От мен ли, сър? Не, сър.

Джейми кимна късо и отново се спусна долу. Всички мълчаха, наблюдаваха крайбрежието и мержелеещата се в далечината Канагава. В кабината на щурвала боцманът взе рупора, окачен до руля, и ревна към огняря в машинното:

— Изтегли лота, Пърси!

Складовият навес се намираше съвсем близо до пристана, както им бе казал Хоуг. Ковчегът лежеше на дървена пейка. Скай, Хоуг, боцманът и огнярят го поеха от четирите страни и го повдигнаха с лекота. След като излязоха, Джейми затвори вратата и ги последва. Бе решил, че е най-добре Анжелик да остане в каютата. Неколцина рибари и селяни минаха край тях, поклониха се и побързаха да отминат, за да са колкото се може по-далеч от гай-джин.

Оказа се доста по-трудно да качат ковчега на борда. Палубата се издигаше и спускаше, бе хлъзгава от солената вода и опасна.

— Почакайте тук — задъхано рече огнярят, — аз ще се кача горе.

Беше нисичък, с опърпано кепе, с яки рамене и мускулести ръце. Щом се озова на палубата, се разкрачи широко и награби ковчега до половината, почти сам го вдигна на борда и напъха част от него в каютата. От пренапрягане неволно се изпърдя шумно.

— Шъ мъ извините — рече той дрезгаво и придърпа сандъка още по-навътре за по-сигурно. Единият край на ковчега се намираше в каютата, а другият се издаваше чак до края на кърмата.

— Ще го завържем там — нареди Джейми.

— Слушам, сър.

— Добър ден, доктор Хоуг — чу се строг глас. Всички стреснато се озърнаха. Сержант Тауъри заедно с един войник ги наблюдаваше злобно.

— О! Добър… здравей, сержант — отвърна Хоуг сподавено.

До един стояха като заковани. Тауъри се приближи и огледа ковчега.

— Я да видим какво става тук. Ще откарате нехранимайкото, простете госпожо, в Йокохама, а?

— Ние… той помоли да го погребем в морето, сержант — отвърна Хоуг. — Господин Макфей бе така любезен да ми заеме катера си и ето ни на.

— В морето, а? — Сержант Тауъри ги изгледа един по един, сякаш искаше да запечата лицата им в паметта си. — Похвално, бих рекъл. — Помълча, а останалите го чакаха като примрели. После попита: — В морето, а? Тогава не губете време, инак и вие ще нахраните рибите. Госпожо — Тауъри любезно й отдаде чест и си тръгна, последван от войника.

Още известно време всички стояха като вкаменени.

— Божичко — простена Хоуг.

— Как схващаш това? — запита Джейми.

— Неприятност, сър. — Разтреперан, боцманът отпи голяма глътка ром от манерката си, подаде я на Джейми, който стори същото. Хоуг поклати отрицателно глава. И Анжелик отказа. Огнярят пи последен. Погнусен, Тинкър го видя, че излочи почти всичко и се оригна.

— Шъ мъ извините.

На Джейми му се свиваше сърцето.

— Тоя нехранимайко изскочи като изневиделица, сякаш ни е очаквал. Видяхте ли кога се приближи? — Всички поклатиха отрицателно глави. — Най-добре да вървим.

Докато те привързваха ковчега, боцманът изведе катера в открито море. Той се плъзгаше с лекота по вълните, леки струи достигаха борда, колкото да пречат на хората на палубата. Долу в каютата бе шумно, но уютно, въздухът бе чист и добре проветрен, а миризмата на пушек от машинното не достигаше дотам. В далечината на изток, където започваха дълбоките води, небето изглеждаше злокобно. Никаква суша оттук до Америка.

— Да побързаме, сър — тихо каза Тинкър на Джейми в кабината на щурвала. — Разполагаме само с един-два часа, преди да се стъмни.

— Предчувствие ли имаш, боцман?

— Най-добре да побързаме, сър.

Джейми отново погледна на изток. Небето му се стори още по-смрачено.

— Прав си. Дръж курса. — Макфей понечи да си тръгне.

— Сър, тоя сержант ще си развърже езика, нали?

— Да.

— А ние ще извършим погребение, нали?

— Да.

— Какво толкова се церемоните с тоя — Тинкър посочи ковчега с мазолестия си пръст, — че си вземате такава беля на главата?

— Погребваме тай-пана Малкълм Струан.

Възрастният човек се разсмя:

— Но той е на „Буйният облак“, и двамата го знаем.

— Да, и двамата го знаем. Това е… ами, символично, мнимо погребение, наужким, за да се съгласим с волята му и с волята на неговата вдовица да бъде погребан в морето. Тя смята, че в Хонконг няма да уважат желанието му. — Джейми съзнаваше какъв риск поема, но нямаше друг изход. В известен смисъл такава бе и истината.

— Наужким ли, сър?

— Да. Това е то. Няма нищо скрито-покрито и няма защо да се боиш.

Тинкър кимна, но не бе убеден и си помисли: „Вътре има тяло, сигурен съм, щом тежи толкова. Все едно, нищо не си чул. Не задавай на важните клечки въпроси, щом отговорите не ти харесват. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Да се надяваме, че времето ще е благосклонно, че като гледам какво се задава…“

— Благодаря, сър.

Джейми хвърли поглед към залива, останал далеч зад тях.

— Просто ще се отдалечим от сушата, боцман. Отправи последен поглед към показателите на компаса и се върна в каютата.

— Още малко остава.

Анжелик се приведе към него:

— Какво ще направи този войник?

— Ще докладва за нас, длъжен е. Няма значение.

— Не могат нищо да ни сторят, нали, господин Скай?

— Няма начин да предскажа какво ще направи или няма да направи Сър Уилям. — Стомахът на Скай болезнено реагираше на вълнението.

Джейми бръкна в един от сандъците и извади огромен британски флаг, който бе скрил там, а също и Струанови с лъва и дракона. С помощта на Хоуг ги привърза към ковчега. Катерът рязко се издигаше и спускаше и им се наложи да се държат здраво. Анжелик седеше до отворената врата. Отвън нахлуваше влажен и студен морски въздух. Усети, че очите й се пълнят със сълзи, спусна тъмното си було и се престори, че гледа назад към сушата.

— Още малко остава — повтори Джейми.

Крайбрежието вече приличаше на тънка нишка на хоризонта, но все още бе светло. Морето ставаше все по-бурно, вятърът се усилваше, по вълните се издигаха бели гребени, но засега всичко бе в рамките на нормалното. Не валеше. Джейми се провикна:

— Боцман, бавно напред, за да започнем.

— На празен ход сме, сър!

Моторът замлъкна и настаналата тишина умиротвори душите им, изпитаха огромно облекчение след стържещия звук и схванаха колко далеч от брега се намират. На Хоуг и на Скай все по-силно им се повдигаше. Остана само воят на вятъра, плискането на вълните и успокояващото цъкане на мотора, което по-скоро се усещаше през палубата, отколкото се чуваше. Вятърът се бе усилил, нахлуваше откъм океана, от изток — по-силен отпреди. Джейми пое дълбоко дъх.