— Варгас! Побързай, за Бога!

— Идвам, господине!

Сега стъргалото бе претъпкано, всички на улиците бяха петимни да помагат и да дават съвети, други с много врява се строиха в редица с ведра, за да черпят от огромния резервоар с морска вода, който бе съвсем наблизо; военни части от палатковия лагер се присъединиха към тълпата. Самураите се притичваха към тях на помощ от Северната порта — всеки пожар бе заплаха и за тях. На юг, от другата страна на канала, една от къщите в Йошивара гореше ярко, вятърът донасяше викове и тревога, но пламъкът изглеждаше овладян и не представляваше голяма опасност и, слава Богу, далеч от мястото, където навярно бе Неми.

Потта се лееше по гърба му. От облекчение, че Малкълм е в безопасност, му прилоша. От обяд седеше умислен в кабинета си, ядосан, че планът му за златотърсачите бе разкрит, тревожеше се за дуела и собственото си бъдеще. Никога досега не си бе представял, че ще се забърка в подобна кавга, нито че ще бъде принуден да напусне Търговската къща и Япония, освен заради здравето си или някакво произшествие; смяташе да се оттегли след пет години в най-зрялата си възраст — на четиридесет и четири, след двайсет и петгодишна добра служба, издигайки се стъпка по стъпка. А ето — Малкълм се бе отчуждил, Тес Струан се гневеше на Макфей — значи повишението му, оттеглянето му — цялото му бъдеще бе поставено на карта.

„Какво да правя“ — тревожеше се Джейми, а после земетресението обърна света с главата надолу; мисълта за тленността на човешкия живот не му излизаше от главата; когато, трусовете спряха и успя да се задържи на крака, споменът за дълговете, които той и семейството му имаха към Струан, го накараха, да изтърчи на горния етаж, ужасен за сигурността на Малкълм — в крайна сметка младежът бе поверен на него и беше почти инвалид. „Тай-пан ли? Извини ме, Малкълм, но Норбърт е прав, майка ти командва. Ако не бяха те ранили, щеше да хукнеш за Хонконг, когато тя настоя, всичко това нямаше да се случи, щеше да поемеш юздите и след около година щеше да…“

— Джейми… можеш ли да ме закопчаеш?

Той се обърна слисан. Анжелик стоеше на прага с гръб към него, отпред придържаше кринолина към голите си рамене, а отзад бе разкопчана. За секунда той едва не изкрещя. „Остави тази проклета рокля, за Бога, горим!“ Но се въздържа, само бързо закопча горното копче и я загърна с шала, заведе я в съседната стая, там тя веднага се хвърли в прегръдките на Малкълм. Група мъже притичаха край отворената врата с пълни кофи.

— По-добре се махайте, сър… — изкрещя някой.

— Време е да вървим, тай-пан, всичко наред ли е?

— Да. — Малкълм забърза към вратата, доколкото можеше. С двата бастуна се движеше бавно — прекалено бавно за надвисналата над тримата опасност, Струан го знаеше най-добре. Над главите им се чуваше тропот от тавана, мъжете тичаха тежко, миризмата от пушека се усили и тревогата им нарасна.

— Джейми, изведи Анжелик. Аз ще се оправя сам.

— Облегни се на мен и…

— За Бога, направи го, после се върни, щом трябва!

Джейми почервеня. Хвана я за ръка и двамата изскочиха в коридора, мъжете ги настигнаха с празни кофи, други се клатушкаха насреща им с пълни.

Щом остана сам, Струан пипнешком се върна до скрина с чекмеджета, бръкна под дрехите и намери шишенцето, което А Ток му бе напълнила следобеда. Сръбна половината от кафявата течност, затвори го и го пъхна в джоба на редингота си, като въздъхна с облекчение.

Анжелик се понесе надолу по стълбите и изхвърча през парадната врата. Чистият въздух й бе добре дошъл.

— Варгас! — извика Джейми. — Погрижи се за миг за госпожица Анжелик.

— Разбира се, господине.

— Моля, оставете на мен, господине — каза тържествено френският чиновник Пиер Вервен. — Ще придружа госпожица Анжелик до нашата легация — да почака там в безопасност.

— Благодаря. — Джейми се втурна обратно вътре. Чак сега Анжелик видя, че покривът им гори, не много буйно, но в близост до техните покои, пламъците от Брок все още лижеха тяхната сграда отстрани. Добре обучените самураи със запретнати кимона и с маски срещу пушека бяха изправили стълби на една от стените. Едни се катереха по нея, а други със знаци и викове подканяха мъжете да носят кофи, които бързо се подаваха на човека горе, който ги изливаше. Гневен огнен език се мъчеше да го стигне, но той се наведе, покри лицето си и почака, после пак се върна към борбата с огъня. Анжелик затаи дъх, мислеше си колко силен и храбър е мъжът и колко безпомощен бе станал Струан, колко малко можеше да стори той, за да я защити от бедствието, как все повече и повече се превръщаше в тежест, в инвалид, всеки ден ставаше все по-раздразнителен и все по-малко забавен. „А моето бъдеще?“ Тръпки я полазиха.

— Спокойно, госпожице — каза Вервен на френски, шапчица с пискюл покриваше плешивото му теме. — Елате, тук сте на сигурно място. Земните трусове са нещо обикновено в Япония. — Той я хвана под ръка и я поведе нагоре по стъргалото, през мъжете, стълпени отпред да наблюдават или да се борят с огъня.

Ори забеляза девойката в момента, в който тя се появи на улицата.

Той стоеше в края на тълпата на ъгъла на уличката до Френската легация, недалеч от Северната порта. Работническите му дрехи и шапка не се различаваха особено от тези на мъжете край него, добре го прикриваха. От мястото си виждаше по-голямата част от стъргалото, фасадата на Струанови и улицата до нея, която бе продължение на селската главна улица.

Той откъсна очи от французойката и хвърли поглед наоколо, търсеше Хирага или Акимото, беше сигурен, че се спотайват някъде наблизо или че скоро ще дойдат, сърцето му още туптеше от безумния му бяг през Пияния град и селото. Щом зърна пожара при Струан и откритото пространство на стъргалото, съобрази, че е обречен, опита ли да мине оттам или край брега, а нямаше време да вземе Тайми, за да го защитава и прикрива.

„Не че се доверявам на тези кучета“ — помисли си той, сърцето му затупа още по-силно от мисълта за нейната близост.

Анжелик се намираше само на двайсет ярда.

Който я срещнеше, вдигаше шапка и измърморваше поздрави, на които тя отговаряше разсеяно. Ори лесно можеше да се притули още по-добре, но не го стори; само свали шапка като другите и я погледна. Къса брада, сериозно лице, любопитни очи, късата му коса бе добре подстригана. Погледът й се плъзна по него, но всъщност не го забеляза, нито пък Вервен, който приятно бъбреше на френски.

Те се доближиха на няколко ярда. Ори изчака да влязат във Френската легация — сега там нямаше постови, всички бяха се включили в борбата с огъня, — после японецът пое надолу по уличката. Щом се увери, че никой не го наблюдава, прехвърли се през оградата на Легацията, както бе направил и по-рано, и зае предишната си засада под прозореца й. Тази вечер кепенците не бяха залостени, а разтворени. Както и вътрешната врата. Можеше да гледа през стаята в коридора и ги зърна как влязоха в отсрещната стая. Оставиха вратата открехната.

След като се озова на сигурно място и никой не можеше да го види, Ори провери пистолета и приготви ножа си в ножницата. После клекна на пети, пое дълбоко дъх и се замисли. От момента, когато съзря Хирага и почти веднага пожара в Струанови, сляпо се бе оставил инстинктът да го води. „Така повече не може — рече си той. — Сега трябва да си направя план. И бързо.“

Отворените кепенци му действаха като магнит. Той се промъкна през перваза в стаята.

— Защо не спите тук тази нощ, госпожице, господин Струан? Има достатъчно място — предложа Вервен.

Наближаваше време за вечеря и те се намираха в главната приемна на Френската легация, пиеха шампанско, а Джейми току-що бе пристигнал да докладва, че пожарът е потушен, няма сериозни повреди, само поразии от водата в нейните покои и малко в покоите на Струан.

— Ако искаш, използвай моите стаи, тай-пан — рече Джейми. — Аз ще легна някъде другаде, а госпожица Анжелик може да се настани в стаята на Варгас.