— Свърши ли, за Бога? — извика някой.
— Да…
— Не…
— Чакай, аз…
Друг тътен. Вопли от страх. Буботенето се усили, земята се изви, изпъшка и отново се успокои. Няколко бараки се срутиха. Чуха се викове за помощ. Никой не се помръдна.
Отново всички затаиха дъх в очакване. Пъшкания, молитви, ридания, жалби и ругатни. Чакаха за следващия трус. Големият. Чакаха, но нищо повече не се случи.
Засега.
Времето сякаш спря в очакване. Тогава Ори усети, че всичко е свършило, и се изправи, първият на площада, сърцето му подскачаше от радост, че не е загинал този път, че е жив и здрав, и прероден, но инстинктивно подготвен за новата опасност: внезапно избухнал пожар — обичайна последица и най-голямата заплаха след земетресение. Всяко земетресение беше нечие наказание, прераждане за всички останали; така смятаха от незапомнени времена жителите в Земята на боговете, която се наричаше още и Земя на сълзите.
Внезапно стомахът на Ори се сви. През площада, над все още залегналите по земята хора, Ори съзря Хирага, който стоеше сам и го наблюдаваше. На петдесет ярда зад Хирага повечето самураи от охраната също стояха на крака — някои разглеждаха двамата с любопитство.
В мига, в който Ори усети, че земетресението е свършило, скочи на крака, Хирага и самураите спонтанно бяха направили същото, изпитали еднакво възторга от облекчението и прераждането. Хирага не усети, че се е изправил, докато не видя Ори да го гледа. Лицето му се изопна. Незабавно се насочи към него. Площадът бързо се оживяваше, мъжете шумно изпълзяваха и се изправяха с олюляване. Слепешката Ори си плю на петите, но изплашените ядосани мъже, някои смеещи се истерично, други, благодарейки на Бога, му препречиха пътя за бягство — както и гонитбата на Хирага — с викове:
— Какво, по дяволите, ти става…
— Защо, чумата да те тръшне, се блъскаш…
— Хей, ама това е шибан японец…
Тогава някой изрева:
— Пожар! Вижте!
Заедно с всички и Ори погледна на север. В другия край на стъргалото една постройка бе обхваната от пламъци. Той разпозна, че това е двуетажната дирекция на Струан. Или може би съседната къща. Без да го е грижа за никого, Ори бегом се изтръгна от тълпата.
Хирага се спусна след него, но в този момент близкият джинбар се срути, на пътя му се препречиха хора, той залитна, стъпкаха го. Мъчеше се да остане на крака сред бъркотията. За секунда зърна Ори, после останките от бара лумнаха и тълпата се втурна назад, като го погълна.
Когато Хирага най-сетне се изправи, Ори бе изчезнал и колкото и да се опитваше да си пробие път в посоката, където го бе зърнал за последен път, толкова по-трудно напредваше и толкова повече се вбесяваше тълпата:
— Защо се блъскаш, за Бога!…
— Още един проклет японец…
— Дай му да се разбере…
Докато ги умири, отстъпи и заобиколи, търсейки пътека в края на площада, Ори не тичаше по стъргалото, както бе предположил, насочвайки се към пожара, нито вървеше по пътя край брега — наистина бе изчезнал.
В компания Струан Джейми Макфей изтича нагоре по стълбите в полумрака след викове:
— Пожар!
Една петролна лампа се поклащаше в ръката му, само светилника бе запален по цялото стълбище и все още се олюляваше като пиян от трусовете. Изкачи се, хукна по коридора и блъсна вратата на Струан.
— Тай-пан, добре ли си?
В стаята цареше полумрак, но зловещ трепкащ пламък танцуваше по завесите на прозореца. Струан лежеше на пода зашеметен, полуоблечен за вечеря, разтърсваше глава и се опитваше да се съвземе; и двете петролни лампи бяха строшени, откритият фитил на едната пращеше иззад бюрото върху прогизналия от петрол килим.
— Май да — изпъшка Малкълм, — изглежда, съм си ударил главата, когато се прекатурих. Всемогъщи Боже, Анжелик!
— Ето, нека да ти помогна…
— Мога да се справя, виж нея, Джейми!
Джейми натисна дръжката на междинната врата. Бе залостено от другата страна. В този момент килимът се подпали, Струан се дръпна настрана, ругаеше от болка, но преди пламъкът да се разпространи, Джейми го стъпка. От бързане да измъкне Струан той го дръпна грубо.
— О, Господи, внимавай, Джейми!
— Извинявай, извинявай, не…
— Няма значение. — Струан се запъхтя, усещаше режеща болка в хълбока си, върху който бе паднал тежко, и още по-туптяща в стомаха — на това място никога не го бе боляло — както и обичайната под зарасналия, но възпален белег.
— Къде е пожарът?
— Не зная. Бях долу ко…
— По-късно… Анжелик!
Джейми изтича в коридора, димът откъм другия край го задави. Той удари по вратата й, после натисна дръжката — и тук залостено отвътре. Блъсна с рамо близо до касата и вратата се отвори. Будоарът й бе празен, само отстрани все още светеше петролна лампа, петролът капеше по тапицираното писалище, друга лежеше на парчета на пода, навсякъде имаше разлят петрол. Той угаси горящия фитил и се втурна в спалнята. Тя се бе подпряла на леглото, пребледняла като пеньоара си, с очи, вперени в люлеещия се светилник, който неуместно весело просветваше.
— Добре ли си, Анжелик?
— О, Джейми… — обади се тя колебливо, гласът й звучеше сякаш отдалеч, — да, добре съм, просто бях полегнала, преди да се облека за вечеря, после стаята започна да се люлее. Аз… аз мислех, че сънувам, после лампите се строшиха и… mon Dieu, чух как сградата се размества и това ме изплаши най-много… О, а Малкълм…
— Добре е, облечи се по-бързо. Бърз…
Пожарната камбана заби за пожар откъм близката дирекция на пристанището и това ги стресна. Тя изведнъж долови мириса на дим и чу приглушените викове отвън, зърна пламъка през завесите на прозореца и ахна:
— Горим ли?
— Няма страшно засега, но най-добре се облечи по-бързо и ела в съседната стая, ще дръпна резето от междинната врата. — Джейми хукна навън. — Тя се смъкна от леглото. Под пеньоара си носеше гащи и риза. Пъргаво се вмъкна в кринолина, вече приготвен за нея, и си взе шал.
— Добре е, тай-пан. — Джейми издърпа резето на междинната врата. — Облича се, нека ти помогна да слезеш…
— Когато тя се приготви.
Джейми понечи да каже нещо, промени намерението си и двамата все още бяха под въздействие на сблъсъка от обяд и не бяха подготвени за компромиси. Джейми отвори прозореца. В предната градина и по улицата отдолу кръжаха чиновници и прислужници. Варгас бе сред тях, зяпачи и хора от различните легации се събираха, но не видя никакви пламъци. — Варгас! — изкрещя той. — Къде горим?
— Не сме сигурни, господине, май е само част от покрива. Пожарникарите с капитана си са вече там, но горният етаж на Брок пламти.
Джейми нямаше как да погледне в съседство, затова изтича в будоара на Анжелик и дръпна завесите. Пожарът бе обхванал предната фасада на Брок — двуетажна постройка подобна на тази на Струан, точно където навярно се намираха господарските спални. Дим се виеше от отворените прозорци. Джейми видя екипи от мъже, подаващи ведра с вода, опитвайки се да потушат пожара. Норбърт Грейфорт се разпореждаше — пожарникарите на Брок бяха обучавани редовно и безжалостно, както Джейми бе обучил хората на Струан. Раздухвани от бриза пламъци се измъкваха с дима и се извиваха през двора към Струанови.
— Ама че късмет — да изгорим заради техния шибан пожар — помисли си той кисело и се надвеси от прозореца.
— Варгас — извика Джейми, — събери хората и донесете вода тук горе — поливайте тази страна! Когато се оправим, помогни на Норбърт. — „Дай Боже негодникът да изгори и всички Брокови заедно с него. Тъкмо ще се реши глупавият дуел за вечни времена.“ Оттук не се виждаха други пожари, освен един в края на стъргалото в Пияния град и два в Йошивара. Миризмата на горящо дърво, петрол, дрехи и катран, който използваха за покривите, бе завладяла всичко, макар бризът да довяваше мирис на солено море. Вниманието му неумолимо се върна към пожара у Брок. Вятърът все повече приближаваше пламъците към тях. Щеше му се да затихнат, боеше се от огъня — фермичката, в която се бе родил, бе изгоряла в една ужасна зимна нощ през детството му, баща му, мъртвопиян, както обикновено, и по-малкият му брат загинаха; той, майка му и сестра му едва спасиха себе си и едно-друго от покъщнината; скоро им се наложи да идат в приют, последваха ужасни години, докато да им помогне Камбъл Струан, роднина на Дърк Струан, в чиято земя баща му се бе претрепвал от работа.
