Дори в Двореца само на съпругата, партньорките, майката, децата, братята и сестрите и на двама-трима съветници на Императора беше позволено да го гледат в лицето без разрешение. За външните лица извън този кръг от най-близки бе забранено. Той беше божество.

Като всички императори преди него от момента, в който Комей завърши ритуалите, мистично свързали духа му с последния му предшественик император, баща му, а това означаваше и продължаване на родството с Джиму-Тену, той бе престанал да бъде смъртен и се бе превърнал в божество, в пазач на свещените символи — Кълбото, Меча и Огледалото — Син на небето.

— Моля те, извини ме — рече Язу смирено, ужасена от своето кощунство. — Съжалявам… Моля те, помоли дворцовия управител да ходатайства пред Сина на небето да ми отпусне миг от своето време.

Сега през сълзи Язу си спомняше как дни по-късно седеше на колене пред Императора и неговата вечна многобройна свита с наведени глави, едва го позна в официалните му дрехи — виждаше го за първи път от месеци. Тя го молеше, призоваваше с молитвен плач, като използва дворцовия език, трудноразбираем за външните, докато не капна.

— Императорско височество, не искам да напусна дома си, не искам да отида в този отвратителен дворец в Йедо, на другия край на света. Моля да ме оставите да кажа, че сме една кръв, ние не сме новоизлюпени военни диктатори от Йедо… — а и се искаше да изпищи: „Ние не произхождаме от селяците, които не говорят, както подобава, не се обличат, както подобава, не ядат, както подобава, не действат, както подобава, не могат да четат или пишат, както подобава, и вонят на дайкон.“ Но не се осмели. Вместо това рече: — Моля ви, оставете ме.

— Първо: моля да отидеш и изслушаш внимателно и спокойно, както подобава на императорска принцеса, какво има да ти каже дворцовият управител.

— Ще се подчиня, Императорско височество.

— Второ: няма да разреша това против волята ти. Трето: върни се на десетия ден, тогава ще поговорим пак. Върви сега, Язу-чан. — За първи път в живота й брат й я наричаше с галеното й име.

Така тя изслуша Уакура.

— Причините са сложни, принцесо.

— Свикнала съм със сложности, управителю.

— Много добре. В замяна на императорския годеж Бакуфу се съгласиха да изгонят за постоянно гай-джин и да унищожат споразуменията.

— Но Нори Анджо каза, че това е невъзможно.

— Наистина. В настоящия момент. Ала той се съгласи веднага да започне да обновява армията и да строи непобедима флота. След седем, осем, може би и десет години Анджо обеща да станем достатъчно силни, за да налагаме волята си.

— Или след двайсет или петдесет, или сто години! Шогуните Торанага са исторически лъжци и не бива да им се доверява човек. От векове те държат Императора с вързани ръце и са заграбили наследството му. Не трябва да им се доверяваме.

— Съжалявам, сега Императорът е убеден, че трябва да им се доверим. Истината е, принцесо, че нямаме никаква светска власт над тях.

— И, значи, аз съм глупачката, която ще стане заложница.

— Съжалявам, но щях да добавя, че твоята сватба ще доведе до заздравяване на връзката между Императора и шогуната, което е съществено за спокойствието на държавата. Тогава шогунатът ще се вслушва в императорското мнение и ще се подчини на императорските „воли“.

— Ако станат наследствени. Но какво ще допринесе за това моята сватба?

— Няма ли Дворът чрез теб да се намесва и дори да контролира младия шогун и неговото управление?

Интересът й се събуди:

— Да контролирам? В полза на Императора?

— Разбира се. Как може това момче — сравнено с теб, Височество, той е дете, — как може това момче да има някакви тайни от съпругата си? Разбира се, че не. Сигурно надеждата на Благородния е, че неговата сестра ще му стане посредник. Като съпруга на шогуна ти ще знаеш всичко, а забележителна личност като теб скоро може да държи всички нишки на властта на Бакуфу в свои ръце. От третия шогун Торанага насам вече няма силен шогун. Нима това не е идеалният начин да държиш истинската власт?

Тя бе мислила за тази възможност отдавна.

— Анджо и шогунът не са глупаци. Сигурно са стигнали до същия извод.

— Те не те познават, Височество. Вярват, че си само една тръстика, която ще бъде превита и оформена, и използвана според прищевките им точно както момчето Нобусада, защо, мислиш, го избраха? Те желаят брака, да, за да увеличат своя престиж и, разбира се, за да сближат Двореца и шогуната. Естествено, ти, едно момиче, ще бъдеш тяхната податлива марионетка, за да потискат волята на Императора.

— Толкова съжалявам, че искаш твърде много от една жена. Аз не желая да напусна дома си, нито да се откажа от моя принц.

— Императорът моли да го направиш.

— Щом отново шогунатът го насилва да се пазари, когато всъщност те просто трябва да се подчинят — рече тя горчиво.

— Императорът моли ти да му помогнеш да ги подчини.

— Моля да ме извиниш, не мога.

— Преди две лета, през лошата година — продължи Уакура по същия премерен начин, — през годината на глада, годината, в която И подписа споразумението, някои учени на Бакуфу търсеха в историята примери за детронирани императори.

Язу ахна:

— Те никога няма да се осмелят да го направят… не и това!

— Шогунатът е шогунат, те са всемогъщи в момента, защо да не премахнат една пречка, всякаква пречка. След като нарушиха неговото уа, бе решил дори да абдикира в полза на сина си, принц Сачи.

— Слухове — избухна Язу, — не може да е истина.

— Вярвам, че е така, принцесо — отвърна той почтително. — А сега — истината, Синът на небето моли, моли да му помогнеш.

Независимо от всичко тя знаеше, че каквото и да каже, винаги ще се връщат към неговите „молби“. Нямаше никакъв начин да се измъкне. В крайна сметка трябваше да отстъпи или да стане монахиня. Устата й се отвори за последен отказ, но не го направи. Нещо, изглежда, се бе променило в мозъка й и за първи път започна да мисли по различен начин, вече не като дете, а като възрастен човек, и тази промяна й даде отговора.

— Много добре — рече Язу, решила да скрие собствения си замисъл. — Ще се съглася при условие, че продължа да живея в Йедо, както съм живяла в императорския дворец…

Този разговор я бе довел до сегашната нощна тишина, нарушавана само от нейното ридание.

Язу седна в леглото и попи сълзите си. „Лъжци — помисли си тя горчиво, — обещаха ми, но дори и в това ме измамиха.“ Нобусада леко изшумоля. Обърна се в съня си. В светлината на лампата, без която не можеше да спи, той изглеждаше съвсем момченце, по-скоро като по-малкия й брат, отколкото като съпруг — толкова млад, толкова млад. Мил, деликатен, винаги я изслушваше, съобразяваше се с мнението й, нямаше никакви тайни от нея, всичко, което Уакура беше предсказал. Но не я задоволяваше.

Скъпият Сугауара, вече е невъзможно — не в този живот.

Тръпка премина през нея. Прозорецът беше отворен. Язу се облегна на трегера, едва забеляза резиденцията долу, опустошена и тлееща, други пожари осветяваха тук-там града, лунната светлина върху морето отвъд — мирис на изгоряло се носеше във вятъра, първите лъчи на зората огряваха небето на изток.

Тайното й решение не се бе променило от онзи разговор е Уакура: да прекара живота си в разрушаване на шогуната, който бе разрушил нейния, да отхвърли властта им с всякакви средства и да възвърне властта на Божествения.

„Аз ще ги разбия, както те разбиха мен — помисли си тя, — достатъчно съм помъдряла вече. Молих се да не идвам тук, молих се да не ме омъжват за това момче и макар че го харесвам, ненавиждам омразното място, ненавиждам тези омразни хора.

Искам да си ида у дома! Ще си ида у дома! Връщането ще направи живота ми поносим. Ще осъществим тази визита, каквото и да прави или казва Йоши, каквото и да прави или казва, който и да е. Ще отидем у дома… и ще останем там!“

Понеделник, 15 октомври