Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър седеше пред едно бюро на верандата на Легацията в Йедо и доволен се упражняваше по японска калиграфия; на плота имаше четка, мастило и вода, дузина изписани и захвърлени листа от оризова хартия, учудващо евтина тук в сравнение с Англия. Сър Уилям го бе изпратил в Йедо да подготви първата среща със Старейшините.

Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони — в отговор лек, непохватен поздрав — според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.

— Здравей, Сетри. — Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. — Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?

— От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. — Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. — Махай се!

— Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия — рече Тайърър.

— Хай, Тайра-сама, домо. — Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.

— Махай се — повтори Палидар. — Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!

Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.

— Изчезвай, японецо! Чупка!

Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено — с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.

— Защо, за Бога, дойде с кораб? — попита Тайърър.

— За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно — аз ще те ескортирам за „лице“.

Тайърър се втренчи в него.

— Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.

— Не зная, старче. Ето виж.

Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:

— Три пъти ура! Йокохама, идвам си!

— Кога желаеш да тръгнем?

— Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?

— Всичко си е постарому. — Докато те крачеха обратно към верандата и удобните столове, Хирага се премести на сянка и продължи да копае.

Палидар запали пура с отрязани краища.

— Сър Уилям, генералът и адмиралът се сблъскаха отново с местния управител и Бакуфу; заплашиха ги, че ще ги обесят на червата им, ако не им предадат убийците на Кентърбъри — а сега и на Лим — каква ужасна смърт. Разбира се, получиха обичайното раболепничене и „О, толкова съжаляваме, наблюдаваме всички пътища, всички алеи, за да ги заловим, толкова съжаляваме за закъснението и неприятностите!“ Сър Уилям тогава ги попита, знаят ли поне кои са? „О, не — отвръщат японците, — но ако ние проверим документите за самоличност и наблюдаваме строго, може би ще ги намерим; правим възможното, моля да ни помогнете, като бъдете нащрек за бунтовници.“ Пълни глупости! Могат да ги заловят, стига да искат. Просто лъжат.

— Ужасна беше смъртта на Лим. Ужасна! Аз изпаднах в шок. Сър Уилям за малко да получи удар. Все още ли няма отговор за това как убийците са проникнали на наша територия в Канагава?

— Нищо, нищо повече от последния път. — Палидар забеляза колко много страници, изписани с йероглифи, имаше на верандата, но премълча. Разкопча яката си. — Ефрейторът часови беше понижен; на него и на другите двама бяха ударени петдесет камшика за напускане на поста. Глупаци — трябва да сме нащрек след предишното нападение. Но защо до трупа на китаеца имаше глава на маймуна?

Тайърър вдигна рамене.

— Сър Уилям смята, че задето Лим се подигра на тяхната делегация — нарече ги „маймуни“ — и това било техният начин да отмъстят.

Палидар подсвирна.

— В такъв случай излиза, че поне един от тях, без ние дори да подозираме, тайно разбира английски — или поне пиджин.

— И ние стигнахме до същото заключение. — Тайърър с усилие се отърси от страха си. — По дяволите случилото се, приятно ми е, че те виждам. Какво друго ново?

Палидар лениво наблюдаваше Хирага.

— Генералът вярва, че увеличаването на барикадите и движението на войските на туземците не е случайно. Търговците казват, че според японците всички пътища извън Йедо били претъпкани и истинската причина била подготовката за гражданска война. Безобразие е да не знаем нищо. Трябва да се въртим наоколо; споразуменията го позволяват и сами да научаваме; генералът и адмиралът са съгласни в едно: тук трябва да действаме както в Индия, както навсякъде другаде, да изпратим патрули или полк или два, да покажем знамето и, за Бога, да се свържем с недоволните крале, за да ги използваме срещу другите. Ще пием ли бира?

— О, разбира се, извинявай. Чен!

— Да, госп’дарю?

— Бира, бърже, бърже. — Тайърър съвсем не беше сигурен, че войнствеността на приятеля му е най-правилният подход.

Старши градинарят се приближи, застана в лехата отдолу и се поклони дълбоко. За изненада на Палидар и Тайърър се поклони в отговор, макар поклонът му да беше лек.

— Хай, Шикиша? Най десу ка? Да, Шикиша, какво искаш?

С още по-голямо учудване Палидар чу, че другият мъж попита нещо. Тайърър отговори свободно и разговорът им продължи. Накрая човекът се поклони и си тръгна.

— Хай, Тайра-сама, домо.

— Боже мой, Филип, какво беше цялото това бръщолевене?

— А? О, старият Шикиша ли? Искаше да разбере само дали е добре градинарите да подготвят градината отзад. Сър Уилям обича пресни зеленчуци, картофи, лук, брюкселско зеле, карфиол и… Какво има?

— Значи наистина говориш японски?

Тайърър се засмя.

— О, не, не съвсем, но съм се затворил тук от толкова време, а нямам какво да правя, така че се потя и се опитвам да уча думи и фрази. Всъщност, макар че Сър Уилям ми прочете конско, задето съм бездействал, изпитвам огромно удоволствие да общувам. — В мислите му веднага изскочи лицето на Фуджико, спомни си за срещите си с нея, часовете, прекарани заедно — последния път преди две седмици, когато се бе върнал в Йокохама за едно денонощие. „Ура за Сър Уилям, довечера или утре ще я видя отново, чудесно!“ — Чудесно! — възкликна той машинално, сияейки. — О — добави припряно. — О, ами да, забавлявам се, като се опитвам да говоря, чета и пиша на японски. Старият Шикиша ми обясни доста думи, повечето са за работа, както и Укия — той посочи Хирага, който обработваше градината прилежно и на неизменното разстояние. Тайърър не знаеше, че „Укия“ е измислено име и означава просто „градинар“. — Помага ми в писането — много е интелигентен за японец.

По време на урока по писане предишния ден Тайърър провери слуховете, които бе чул. Помоли Укия да напише буквите на „война“. — „сенсо“ и „скоро“ — „джики-ни“ със знаците и думите, на които го научи Понсен. Комбинира ги несръчно и написа „Война в Нипон скоро, моля?“