И още нещо: ще намаля лекарството, дори ще опитам съвсем да го спра, длъжен съм заради Анжел да се оправя и да бъда силен и достойно да поема Търговската къща. С Анжел до себе си мога…“
Наблизо преминаха в тръс конници и разсеяха бляновете му. Махна на ездачите и забеляза, че е недалеч от църквата. Шпицът й блестеше на слънцето, ноздрите му се изпълниха с мирис на море, на коне, на земя и живот. Обладан от внезапна благодарност, понечи да влезе и да прочете благодарствена молитва, когато забеляза, че парната им лодка се насочва към кея; Джейми стоеше на кърмата, забил нос в някакъв вестник, и това го подсети за пощата. Отправи се към кея и стигна там тъкмо когато лодката приближи.
— Джейми! — Малкълм надвика шума на мотора и махна с ръка, докато продълговатият съд напредваше към шпангоутите, натежал от водорасли и морски жълъди. Джейми хвърли бегъл поглед, за да прецени вятъра, и също му махна. Достатъчно бе да види изражението на лицето му.
— Ще се кача на борда.
Малкълм тромаво стъпи на палубата, бе му трудно да се движи с бастуни по наклонената повърхност, все пак се добра до кърмата и остави Джейми да го хване под мишница и така да слязат по трите стъпала до кабината. Бе просторна и уединена, с пейки около масата за морските карти. Върху плота лежеше пощата в спретнати пакети, разделена на писма, вестници, списания и книги. Малкълм тутакси забеляза писмо от майка си най-отгоре на неговата купчинка — тя имаше толкова характерен почерк. Друго нейно писмо до Джейми вече лежеше отворено встрани.
— Радвам се да те видя, тай-пан.
— Сега пък какво има?
— Ето, прочети писмото до мен:
„За твое сведение синът ми не може да се ожени без мое разрешение, докато не достигне пълнолетие. Вече предупредих преподобния Микълмас Туийт, Сър Уилям (с тази поща) и дадох точно обявление в днешния брой на «Ориентъл таймс» (приложено). Също така осведомих и всички капитани на всички наши кораби, които правят курсове до и от вашите води, и им заръчах да разпространят тази информация. Уведомих и адмирал Кетърър (с тази поща), в случай че се изкуши да извърши капитанска венчавка. Какво ще прави синът ми след двайсет и първия си рожден ден, разбира се, си е негова работа. Но дотогава пред Божието лице ще защитавам неговите и нашите интереси според възможностите си.“
Малкълм се задъха и пребледня. Разкъса плика на своето писмо. То беше едва ли не копие на първото, като се изключи обръщението „Скъпи сине“, и завършваше:
„Наистина го правя за твое добро, синко. Със съжаление ти съобщавам, че момичето не е от сой — чухме, че властите във Френски Индокитай преследват баща й за измами, а вече знаеш, че неин чичо лежи в затвора за дългове в Париж. Щом толкова държиш на нея, направи я своя любовница, колкото и да не го одобрявам, но само ще си създадеш още по-големи неприятности, сигурна съм. Естествено не искам никога да я виждам.
Надявам се на удоволствието да те посрещна преди Коледа, когато цялата тази тъжна история ще е останала зад гърба ни. Ще ми се да ти пиша за долните Брокови, но това трябва да се уреди тук, а не в Йокохама.
Твоя любеща майка“
Следваше P.S. „С обич“, значи нямаше тайно послание.
Малкълм бавно разкъса писмото на парченца. Доволен бе, че се владее, но се разяри, че тя му е нанесла пълно поражение.
— Тази жена — промърмори той, без да съзнава, че говори на глас, — тази жена е вещица… дяволско изчадие, магьосница, как е могла да се досети…
Макфей го наблюдаваше и чакаше мрачен и умислен. Когато бе в състояние да мисли разумно, Малкълм попита:
— Какво пише във вестника?
Статията беше кратка:
Госпожа Струан, действащ ръководител на компания Струан даде обявление днес, че Търговската къща устройва официално празненство по случай двайсет и първия рожден ден на най-големия и син Малкълм и официалното му издигане на поста тай-пан на двайсет и първи май следващата година.
— Е, Джейми? — усмихна се горчиво Малкълм. — Какво още би могла да направи, за да ме довърши?
— Нищо — отвърна Джейми, заболя го за момчето. Малкълм виждаше корабите и хоризонта, а отвъд хоризонта се намираха Хонконг и хълмът Виктория, и всичките му приятели, и всичките му врагове. Сега тя оглавяваше списъка им. „Дори има нещо забавно. Само преди миг бях на върха на щастието си…“
Отегчено разказа на Джейми за великолепния си план, за отказа на Туийт и за прекрасния проект на „Небесния“.
— Но вече за нищо не става.
Джейми бе потресен колкото Малкълм. Не можеше да си събере мислите.
— Може би… ще ни се удаде да убедим Туийт. Навярно волно пожертвувание за църк…
— Той отказа; отец Лео — също.
— Исусе Христе, и него ли си молил?
Малкълм разправи и за тази среща и Джейми съвсем се стъписа.
— Всемогъщи Боже, тай-пан, щом се е стигнало чак дотам… може пък… да намерим друг капитан.
— Няма голяма надежда, Джейми. При всички случаи „Небесния“ подчерта да си държим езика зад зъбите, докато не приключим, особено пред Сър Уилям, който е в правото си да забрани, тъй като ние с Анжелик сме непълнолетни. А ако майка ми го уведоми официално, Сър Уилям е длъжен да съобщи на Сьоратар. Тя победи… Проклета да е!
Малкълм отново отправи поглед към хоризонта. В миналото, щом ги сполетеше бедствие, например, когато се удавиха близнаците, майка му не го казваше направо, но той винаги бе усещал, че Тес обвинява него; че ако бе отишъл с тях, нещастието едва ли щеше да се случи. И тогава, както и сега, очите му се пълнеха със сълзи, но Малкълм ги потискаше и това усилваше страданията му. Постъпваше така, защото: „Един тай-пан никога не плаче.“ Цял живот му го бе набивала в главата. Бе я запомнил с тези думи: „Тай-панът никога не плаче, той стои над тези неща, продължава да се бори като Дърк, никога не плаче, а носи бремето си.“ Тес повтаряше ли, повтаряше, макар, че баща му се разплакваше лесно.
„Така и не разбрах до каква степен го е презирала. Тя никога не плаче, поне аз не си спомням някога да е плакала. И аз няма да плача. Ще си нося бремето. Заклех се да стана достоен тай-пан и ще бъда. Отсега нататък тя не ми е майка. Край, Тес. Да, Тес, аз ще те надвия.“
Отправи поглед към Джейми, чувстваше се толкова стар и толкова самотен.
— Хайде да слизаме.
Джейми понечи да каже нещо и млъкна. Имаше странно изражение. Посочи отсрещната пейка; и там се виждаха пакети с поща.
— Какво?
— Ами… пощата на Дребосъка Уили. Бертрам, новото момче за всичко на Легацията, е болен, така че предложих… да взема пощата вместо тях. — Ръцете и гласът на Джейми трепереха. Той повдигна големия пакет с писма — вързаният накръст канап бе запечатан с правителствения печат в средата, но все пак с лекота прелистиха пликовете и намериха нейните две писма до Сър Уилям и адмирал Кетърър.
— Ние… стига да имаме време… и… и късмет… бих могъл… аз ще успея… да ги измъкна.
Косата на Малкълм настръхна. Ограбването на кралската поща се наказваше с обесване.
34.
Двамата се вторачиха във връзката писма, обзети от смут и изгарящи от страх. Задушаваха се в тясната кабина. Малкълм не отвърна нищо, само наблюдаваше мълчаливия Джейми. Чувстваха се останали без капка сила. Макфей се реши и с разтреперани пръсти се опита да разкъса връвта. Жестът му съживи Малкълм, той взе някакво решение, пресегна се, сграбчи връзката и го спри.
— Не, Джейми, недей. Не бива.
— Това е… единственият начин, тай-пан.
— Не, не е. — Малкълм оправи връвта, с облекчение установи, че печатът не е счупен, после приглади писмата и ги върна върху другата купчина. Допирът им му се стори ненавистен. — Чисто и просто не е редно. — Гласът му трепереше, както и коленете му. Презираше се за своята слабост — но слабост ли бе това? — Никога не бих си простил, ако ти… ако те хванат и… и… абе не ми стиска… Независимо от всичко, не е редно.
