Анжелик лениво се наведе напред и намали фитила, сенките станаха по-приветливи, после се дръпна малко назад, образът от огледалото все още бе там, прекрасен, сладострастен. Пръстите й водеха свой собствен живот, блуждаеха, галеха, сърцето й биеше все по-бързо, възбудено от нарастващото удоволствие. Очите й се притвориха, представи си Малкълм, висок, силен, много силен, ухаещ приятно, как я води в спалнята, полага я върху завивките, ляга до нея, гол и той като нея, пръстите му я галят, милват.

Ори отвори вратата на шкафа в съседната стая и тръгна безшумно, сега стоеше в дълбоките сенки близо до полуотворената врата и я гледаше, сърцето му бумтеше в ушите. Лесно се бе скрил сред кутиите и окачените дрехи и кринолини, да се промъкне по-навътре, за да не го види прислужницата, когато отвори шкафа и пак го затвори. Чу звъна на резетата в жлебовете и прецени кога Анжелик наистина остана сама.

В полуосветената спалня тя лежеше върху чаршафите със затворени очи. Леко потрепваше от време на време, лицето й бе в сянка, част от тялото й — също, сенките танцуваха на въздушните течения. Струваше му се, че е чакал цяла вечност. Той безшумно пристъпи от мрака към прага. Вратата щракна зад гърба му. Далечната музика замлъкна. Тя отвори очи и го видя.

Някакво чувство й каза, че това е той — убиецът от Токайдо, бащата на детето, което никога нямаше да се роди, който я бе изнасилил, но не бе оставил спомен за болка и бруталност, само еротични полусънища, заспиване, пробуждане — и че е беззащитна и тази вечер той ще я убие.

И двамата едва дишаха. Не помръдваха. Изчакваха другият да направи първото движение. Все още стъписана, Анжелик забеляза, че той е млад, съвсем малко по-възрастен от нея, по-висок, в ножницата на колана му бе затъкнат къс меч, дясната си ръка държеше върху дръжката му, брадата и косата му бяха добре подстригани, с широки рамене и тесен ханш, с измачкана блуза, провиснали панталони, силни прасци и крака и селски сандали. Лицето му бе скрито в сянка.

„Това отново е сън, сигурно е сън, няма защо да се страхуваш.“ Слисана, тя подпря глава на едната си ръка, махна му да излезе на светло.

Потънал бе и той в същото нереално, подобно на сън състояние; краката му се подчиниха; девойката видя изваяните му черти, толкова особени и чужди, тъмните очи, изпълнени с копнеж, отвори уста да попита: „Кой си ти, как се казваш.“ А той си помисли, че тя ще се разпищи, така че се наведе напред, обхванат от паника, притисна оголеното острие в гърлото й.

— Не, моля — ахна тя, облегна се на възглавницата, но той не я разбра и тя поклати глава ужасена, очите й умоляваха, всяка част от съществото й пищеше: „Ти ще умреш този път, няма да избягаш!“ — Не… моля.

Уплахата се смъкна от лицето му, наведено над нея, сърцето му биеше силно като нейното, той постави пръст на устните си, предупреждаваше я да мълчи и да не пищи, да не мърда.

— Айе — прошепна дрезгаво и добави: — Не! — Капка пот се плъзна по бузата му.

— Няма… няма… няма да вдигам шум — измърмори Анжелик, ужасът я объркваше. Издърпа чаршафа над слабините си. Той веднага го дръпна. Сърцето й спря. Но на секундата разбра — някакъв прастар инстинкт я тласна в други измерения и се усети във властта на неразкрито, новоосъзнато познание. Ужасът й започна да намалява. Сякаш вътрешни гласове й шепнеха: „Внимавай, ние ще те водим. Гледай го в очите, не прави резки движения, първо ножа…“

С разтуптяно сърце го гледаше в очите, сложи пръст на устните си, както бе направил той, кротко посочи острието и го отмести.

Той приличаше на навита пружина, очакваше я всеки момент да се втурне към вратата и да запищи — знаеше, че лесно може да я накара да млъкне, но това не съвпадаше с неговия план: тя трябваше да изтича към вратата, когато той пожелае, и да пищи ли, пищи, докато събуди врага; щеше да я съсече отведнъж и после щеше да чака, а когато те пристигнеха, щеше да изкрещи: Соно-джой, да забие ножа в себе си, да ги заплюе в лицата и да умре. Това беше планът му — един от многото, които бе обмислил: да я обладае диво и да я убие, а след това и себе си или просто веднага да я убие тихо, както трябваше да стори преди, колкото и силно да я желаеше, да изпише на чаршафа буквите на Токайдо, както тогава, и да избяга през прозореца. Но тя не реагираше според очакванията му. Очите й не трепваха, ръката й отмести острието, небесносините й очи изискваха, не молеха, бяха напрегнати, но в тях нямаше ужас. Тайнствена полуусмивка. Защо? Острието не помръдна.

„Бъди търпелива“ — шепнеха й гласовете…

Тя отново му направи знак да махне ножа, не бързаше, желаеше го. Очите му се присвиха още повече. С усилие се откъсна от нейните, изправи се над нея, но нещо неумолимо го притегли обратно. Какво замисляше тя? Предпазливо сведе камата и зачака, готов да нанесе удар.

Стоеше плътно до леглото. Ръцете й спокойно започнаха да разкопчават ризата му и се вцепениха. Кръстчето на шията му просветна на пламъчето, нейното кръстче. Изненадата, че загубеното завинаги се намери отново като по някакво чудо, странно я ободри и като насън наблюдаваше как го докосва с леко треперещи пръсти, изпитваше необикновено удоволствие, че го е взел и го носи, че носи част от нея със себе си завинаги, както част от него завинаги бе останала в нея, но дори кръстчето, нейното кръстче, не я отклони от намеренията й.

Нежно смъкна ризата му, свлече ръкава по дясната му ръка, над ножа, здраво стиснат — една постоянна заплаха. Напрегнатият й поглед се плъзна по тялото му, по раната на рамото му, прясно заздравяла, по мускулестото тяло. Върна се към раната.

— Токайдо — промълви тя тихо не като въпрос, макар че той го възприе така.

— Хай — измърмори японецът, гледаше я, чакаше я, задавен от страст. — Хай.

Кръстчето отново проблесна.

— Канагава?

Той кимна, едва дишаше омагьосан, а тя се радваше, че не се е излъгала в първия момент, и сега, когато бе почти разсъблечен, беше по-уверена в плана, завладял съзнанието й. Протегна се и докосна колана му, без да откъсва очи от неговите, и усети, че той леко потръпна.

Полъх премина през нея при тази победа.

„Не се страхувай — говореха й гласовете. — Продължавай…“

Пръстите му намериха токата. Откопча я. Коланът падна, и ножницата с него. Панталоните му се свлякоха. Отдолу носеше препаска. С мъчително усилие остана неподвижен, стъпил здраво на леко раздалечените си крака, тялото му туптеше с ударите на сърцето, стисна очи.

„Продължавай — шепнеха гласовете, — не се бой…“

Внезапно представата за него, оплетен в паяжината, която неизброими поколения жени преди нея — беззащитни в същия мъжки капан — й помогна да изтъче, накара въображението й да полети, направи я част от нощта и независимо от това я застави да наблюдава себе си и него, пръстите си, развързващи препаската, и тялото му — както го е майка родила.

Никога не бе виждала мъж така. Като се изключи белегът, той бе безукорен. Както и тя.

Той продължи още миг да владее страстта си, после желанието му надделя; хвърли ножа на леглото и легна върху нея, но тя се затвори като мида и се изви; той стори същото, сграбчвайки ножа преди нея, но тя не се бе помръднала заради оръжието, просто лежеше, наблюдаваше го коленичил на леглото с насочено острие — още един фалос, устремен към тялото й.

В полузабрава Анжелик поклати глава да остави ножа, да го забрави, да легне до нея.

— Няма защо да бързаш — каза му тихо, макар да знаеше, че той не разбира думите, а само жестовете. — Легни тук. — Показа му къде. — Не, бъди нежен. — Показа му как. — Целуни ме… не, не така грубо… Нежно.

Анжелик му показваше какво иска тя, какво иска той, настъпваше, отдръпваше се, та по-скоро да се възбудят, и когато най-сетне се сляха, тя избухна отвътре, издигна го на върха на щастието и двамата потънаха в бездната.

Когато дишането й се поуспокои, ушите й доловиха музиката, която сякаш се носеше някъде отдалеч. Никакви признаци на опасност, само неговото дишане в такт с нейното, телата им — леки, създадени едно за друго. Принадлежаха си един на друг. Ето това не можеше да разбере — как и защо той й принадлежеше. И как и защо е толкова наелектризирана, погълната от такъв екстаз. Той понечи да се надигне.