— Забравих какво ми каза Райко-сан. Приех и забравих и твоите думи, преди да подпиша договора. Ще започнем тази вечер. Срещаме се за пръв път. Разкажи ми за себе си всичко, което смяташ за нужно — в очите й проблесна искра и тя ги извъртя развеселено, — разполагаме с достатъчно време, нали?

— Да, моля, завинаги, надявам се.

След като всички точки от договора бяха уговаряни дни наред, бяха вписани, прочетени и препрочетени, а след това формулирани с по-прости думи, за да ги разбере и той, Андре бе готов да се подпише пред нея и пред Райко. Бе събрал цялата си смелост:

— Хиноде, моля извиниш, но съм длъжен… трябва да ти кажа истината. За нещастието си.

— Моля, няма нужда. Райко-сан ми съобщи.

— Да, но… моля да ме извиниш… — Думите излизаха със запъване от устата му, макар да ги бе репетирал десетина пъти. В гърлото му се надигаха вълни от погнуса. — Да ти кажа поне веднъж: прихванах болест от любовницата си Хана. Не се лекува, толкова съжалявам. Няма лек. Ти ще… сигурно ще се заразиш, ако станеш моя, толкова съжалявам. — Сякаш небесата се стовариха върху главата му, докато чакаше отговор.

— Да, разбирам и приемам. Вписала съм в договора си, че те освобождавам от всякаква отговорност, що се отнася до нас двамата, от всякаква вина, разбираш ли?

— Ах, да, вина, разбирам вина. Благодаря ти и…

Наложи му се да се извини и да се втурне навън. Повърна бурно, никога не му се бе случвало чак такова нещо, бе му по-зле дори, отколкото в мига, когато научи, че се е заразил, и откри Хана мъртва. Върна се, без да се извини, пък и нямаше да приемат извиненията му. Жената го бе разбрала.

— Преди да подпиша, Фурансу-сан — му бе казала Хиноде, — е важно да зная, че ще изпълниш обещанието си и ще ми дадеш нож или отрова, както е според договора.

— Да.

— Благодаря ти. Няма защо да говорим и споменаваме повече за тези две важни неща.

— Да — повтори той и я благослови наум.

— Уговорихме се. Ето, подписах се, моля, подпиши и ти, Фурансу-сан, а Райко-сан ще ни бъде свидетел. Тя казва, че нашата къща ще е готова след три дни. На четвъртия ще имам честта да те приема.

На четвъртия ден Андре седеше пред нея в тяхното убежище, погълнат от красотата й. Лампите светеха ярко, ала не прекалено.

— Тази къща харесва ти, Хиноде? — опитваше се да изглежда заинтересован, при все че единствената му натрапчива мисъл бе да я види напълно гола.

— По-важно е да ти харесва на теб, Фурансу-сан.

Съзнаваше, че малката върши онова, на което е обучена, и отговорите, както и действията й са автоматични. Стараеше се той да се чувства непринудено, каквото и да изпитваше тя самата. Андре бе в състояние да разчете мислите на повечето японци, виж, на японките — почти никога. „Но така е и с повечето французойки — помисли си. — Жените са далеч по-потайни от нас, по-практични.

Хиноде изглежда толкова спокойна, както си седи неподвижно. Дали в нея бушува вулкан, дали е тъжна или ужасена… А може би е преизпълнена с такъв страх и омраза, че е онемяла.

Пресвета майко, прости ми, ала чувствата и не ме интересуват, поне в този момент; по-късно — може би, не и сега.

Защо се е съгласила? Защо?

Впрочем не бива никога да питам за това. Тази точка е тежка за изпълнение, но пък внася някаква пикантност, а може би е последицата, която ще ме съсипе — ще съсипе и двама ни. Не ме е грижа, побързай!“

— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.

— В момента… не… не съм гладен. — Андре не можеше да откъсне очи от нея, нито да прикрие желанието си. По гърба му се стичаше пот на тънки струйки.

Беглата й усмивка не се промени. Тя въздъхна. После, без да бърза, развърза с дългите си пръсти своя оби, изправи се и горното й кимоно се свлече. През цялото време го наблюдаваше невъзмутима като статуя. Миг по-късно свали долното кимоно, след това първия си комбинезон, след него втория и накрая — препаската. Обърна се бавно, за да я разгледа, пак се завъртя и застана пред него. Беше прекрасна.

Андре едва дишаше, докато я наблюдаваше как коленичи, взема купичката си и отпива — веднъж, дваж. Пулсът му сякаш щеше да пръсне главата, гърлото, слабините му. Не беше в състояние да се владее.

Бе обмислял дни наред колко изискани ще бъдат думите, жестовете и движенията му, колко галски и японски, светски и опитни, как ще се превърне в най-добрия любовник в живота й, когото тя винаги ще желае, без да съжалява. Как първото им сливане ще остане паметно и прекрасно. Беше паметно, но не и прекрасно. Желанието го сграбчи. Андре се пресегна, бързо я повали на футоните и там се държа нечовешки.

Оттогава не бе виждал нито нея, нито Райко. Отбягваше Йошивара. На другия ден изпрати на Хиноде бележка, че ще я предупреди кога възнамерява да я посети отново. Междувременно бе изплатил още една вноска злато на Райко. Заплатата му за две години напред бе заложена срещу стойността на договора. А после щеше да му излезе още по-скъпо.

Вчера бе съобщил на Хиноде, че тази вечер ще я посети.

Подвоуми се на прага на тяхната веранда. Шоджи бяха затворени за през нощта. Отвътре го зовеше златна светлинна. Пулсът му бе ускорен като тогава. В гърлото си усещаше буца. Някакви скрити гласове, долни и гнусни, насочени срещу самия него, му крещяха да се маха, да се самоубие — всичко друго, само да не се види в очите й, запечатан в тях като в огледало с цялата си гнусота. Остави я на мира!

Цялото му същество бе готово да избяга и същевременно желаеше отново да я обладае по какъвто и да е начин, по всякакъв начин, по-лошо отпреди, на всяка цена. Мразеше се. По-добре да умре и да приключи с орисията си, но първо — нея. „Трябва!“

С усилие си събу обувките и плъзна вратата. Тя седеше на колене точно както тогава, със същите дрехи, със същата усмивка, пак толкова красива, същата изящна ръка му махна да седне до нея и същият нежен глас го покани:

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

Той ахна. Очите й, изпълнени с такава омраза, когато си бе тръгнал от нея, сега се усмихваха със сладка свенливост, както в първия миг.

— Какво?

Хиноде отново повтори със същия тон, сякаш нищо не бе казала:

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

— Аз… да… да — едва чуваше гласа си — така му бучаха ушите.

Момичето се усмихна.

— Странно, че пиеш студени напитки през зимата. Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

Андре като папагал повтори правилните отговори; без труд бе запомнил всяка дума и случка, те оставаха неизгладими в паметта му. И макар гласът му да звучеше колебливо, малката сякаш не забелязваше, просто продължаваше да се държи като тогава. Очите й бяха скосени и спокойни.

Нищо не се бе променило.

— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.

— В момента… не… не съм гладен.

Беглата й усмивка бе същата. Както и въздишката. Тя се изправи. Ала този път намали пламъчето в петролната лампа и отиде в спалнята, която Андре бе осквернил. Там Хиноде напълно изгаси светлината.

Когато очите му посвикнаха с тъмнината, Андре съзря как едва забележима светлинка се просмуква през шоджи откъм лампата на верандата, все пак достатъчно, за да отгатне смътните очертания на момичето. То се събличаше. След миг завивките изшумоляха.

Когато бе в състояние да се изправи, стана, пипнешком влезе в спалнята и коленичи до леглото. Отдавна вече бе разбрал, че тя се опитва да заличи позора, неговия позор, да премахне нещо, което не може да се премахне.

— От моето съзнание — никога — прошепна той нещастен, облян в сълзи. — Не зная как е с теб, Хиноде, но никога няма да си простя. Толкова съжалявам, толкова съжалявам. Mon Dieu, ще ми се, о, как ми се ще…

— Нан десу ка, Фурансу-сама?

Отне му известно време, докато се съвземе, докато приспособи японските думи, и рече с пресечен от вълнение глас:

— Хиноде, казвам… просто благодаря на Хиноде. Моля да ме извиниш, толкова съжалявам…