Тя отиде до бюфета, наля му, наля на себе си вода, а той продължи:

— На следващия ден й отнесох половината доказателства и й ги оставих. Тес…

— Почакай, как изглеждаше тя — като предишния ден ли?

— И да, и не. Благодаря, за твое здраве. Щастлив и дълъг живот. — Горнт отпи голяма глътка и пое дъх, защото алкохолът опари гърлото му. — Благодаря. След като ги прегледа. Тес вдигна очи към мен и аз реших, че съм се провалил. Тази жена е същински дявол, не бих искал да съм й враг.

— А какво да кажа аз? Mon Dieu, Едуард, искам да зная истината!

— Да, тя те смята за враг, но в момента това няма значение. Остави ме да продължа. Аз…

— Даде ли й писмото ми?

— О, да, извинявай. Забравих да ти спомена. Връчих й го още предишния ден, преди да си тръгна, точно както се бяхме уговорили с теб, като отново подчертах, че това изцяло е твоя идея. Тогава й казах, че тъй като Малкълм, тай-панът, е мъртъв, съм сметнал уговорката ни с него за отпаднала и че съм се канел да се върна в Шанхай и там да изчакам новия тай-пан. Но ти си ме потърсила и си ме умолявала да се срещна с нея и си настоявала, че го дължа на моя приятел Малкълм. Той ти бил споменал тайно за моето предложение, без да те въвежда в подробностите, а ти си била уверена, че сведенията трябва колкото се може по-скоро да стигнат до майка му. Отначало съм ти отказвал, но ти си продължила да ме умоляваш и накрая аз съм склонил. Ето защо съм при нея. Предадох й писмото ти.

— Тя пред теб ли го прочете?

— Не. Това стана при първата ни среща. На следващия ден призори, след като получи част от сведенията, Тес ми зададе многобройни въпроси, и то съвсем на място, и ме помоли да се върна след залез-слънце пак през страничната врата. Така и сторих. Тя тутакси ми заяви, че досието е непълно. Отговорих й, че да, така е, че няма смисъл да й показвам всичко, докато не разбера доколко ще се ангажира и дали като Малкълм наистина е заинтересована от съсипването на Брокови. Тя ми отвърна утвърдително и ме запита защо ги преследвам и какъв интерес ще имам от това.

Отговорих й напълно откровено. Разказах й цялата история на Морган, цялата истина. Че искам да разоря Морган, а ако това засегне и баща му, за мен ще е добре дошло. Не й споменах, че всъщност е моя леля, нито веднъж през всичките ни срещи, а и тя си мълчеше. И дума не отвори. Нито веднъж не спомена за твоето писмо до нея. Само ми задаваше въпроси. След разкритията ми относно Морган очаквах Тес да каже нещичко, поне, че съжалява или че това е типично за Морган — в крайна сметка той й е брат. Нищо подобно. Тя не обели дума. Разпита ме за подробностите около уговорката ми с Малкълм и аз й дадох договора. — Горнт допи чашата си. — Твоят договор.

— Твоят договор — напрегнато възрази Анжелик. — Навярно ужасно я мразиш, Едуард.

— Грешиш, не я мразя. Струва ми се, че я разбирам. Какво мъжество, какво самообладание! Смъртта на Малкълм я съсипа, колкото и да се опитваше да го скрие и да се издигне над нещастието си. Сигурен съм. Малкълм представляваше бъдещето на Търговската къща, а сега тя е изправена пред същински хаос. Аз бях единственият лъч на надежда за нея заедно със своя план. Между другото той е едва ли не незаконен дори в Хонконг, където всички престъпват закона, както никъде другаде. Може ли? — Горнт вдигна празната си чаша.

— Разбира се — отвърна Анжелик.

— Тес внимателно прочете договора, после стана и се загледа към пристанището на Хонконг. От една страна, изглеждаше крехка, а, от друга — желязна. „Кога ще получа останалите доказателства?“ Отговорих й, че веднага, стига да приеме сделката. „Дадено.“ Тес седна, подписа се и сложи печат в присъствието на своята секретарка като свидетел, после й нареди да заключи и да си отива. Тес…

— Така и не спомена за моя свидетелски подпис?

— Не, макар че, както ти предсказа, тя със сигурност забеляза първо него. И тъй: прекарахме заедно, кажи-речи, четири часа. Помагах й да се оправи в лабиринта от документи и преписи. Тя всъщност нямаше кой знае каква нужда от помощ. След това Тес ги подреди в спретната купчинка и ме заразпитва за произшествието на Токайдо, за Малкълм, за теб, за Макфей, за Тайърър, за Сър Уилям, Норбърт, какво са ми казали Морган и Тайлър в Шанхай, за мнението ми за теб и кой кого е преследвал — ти Малкълм или той тебе. Не изтърва нито дума, само задаваше ли, задаваше въпроси и избягваше да отговаря на моите. Мозъкът й сече като самурайски меч. Но кълна се в Бога, Анжелик, всеки път, щом възникнеха имената на стареца Брок или на Морган, всеки път, щом споменех за някоя дяволия относно документите или й предложех как да нападнем империята им, на Тес едва не й потичаха лигите.

Анжелик сви рамене:

— Как мислиш, има ли… някаква възможност за помирение помежду ни?

— Да, струва ми се. Но нека разказвам последователно. Отново ме попита дали за мен все още е приемливо възнаграждението, което ми предложи Малкълм. Аз потвърдих. Тес ми рече: „Утре ще го подменя с юридически по-законен документ, подпечатан и подписан като другия, а сега — последния въпрос за тази вечер, господин Горнт. Какво следва да отпусна на тази жена?“ Анжелик, вече й бях казал, че не си ме молила за нищо, че само си се надявала да изложиш волята на съпруга си, както и своята собствена пред нея, и ако това се окаже плодотворно, такова възнаграждение ще бъде достатъчно за теб. Бях я уверил, че ти нямаш представа от съдържанието на документите.

— Ти си използвал думата „съпруг“ и тя не каза нищо?

— Не, но веднага ми заяви: „Имам сведения, че този «брак» е невалиден, каквото и да утвърждава тя или Сър Уилям.“

Анжелик настръхна, но Горнт я успокои:

— Не бързай, мила, бъди търпелива. Просто ти предавам думите й. Бъди търпелива, разполагаме с достатъчно време да разиграем картите си. След тази наша среща тя поиска още една на следващата вечер. За да разкрия картите си, й разказах, че съм се срещнал с Брокови и подробно съм им описал случилото се в Йокохама, особено за дуела, и че съм им предоставил копие от следователското заключение за смъртта на Норбърт. Старият Тайлър побесня като насъскан бултериер, но Морган го успокои с уверението, че ако Джейми Макфей е бил застрелян в гръб, това щяло да им навреди много повече, отколкото загубата на един лесно заменим управител.

Анжелик го наблюдаваше как събира мислите си, сърцето й биеше лудо, а не бе получила отговор на толкова въпроси.

— Тя… ще действа ли въз основа на сведенията?

— Въз основа на моите сведения да. И то бързо. Аз ще си отмъстя, а ти ще бъдеш обезпечена.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм, госпожо, не бой се. Години наред си държах езика зад зъбите, раболепничех, но скоро… ще видиш! Тес продължи да ме разпитва за Брокови, как бил реагирал Тайлър на вестта за брака и смъртта на сина й, и тъй нататък… и нито веднъж не използва думата „баща ми“. Откровено и прямо й разказах как и двамата са се кикотели за корабната ви венчавка и задето сте тръгнали против волята й. Старецът Брок изтърси: „Връща й се тъпкано на тая кучка, задето престъпи волята ми!“ Не й спестих как двамата са злорадствали за смъртта на Малкълм. Морган рече, че ето на, сега вече си нямат тай-пан, а на първи февруари Тес ще я изхвърлят от Жокейклуба и цял Хонконг ще я презира. А Тайлър добави: „И аз ще стана тай-пан, ще завра носа на Дърк в лайната, а Търговската къща и името му ще потънат в забрава.“

— И ти й го каза? — На Анжелик чак й се зави свят.

— Да, госпожо, но Тайлър наистина го каза. А той единствен може да я докара до лудост, затова реших да й докладвам дума по дума. Така и сторих и, Боже Господи, Боже Господи, госпожо, главата й се разтрепери до такава степен, че очите й едва не изхвръкнаха. Уплаших се, че пак ще заприлича на медуза, но този път ми се размина. Този път злият дух бе овладян, не че бе изчезнал, но тя го затвори в шишето, удържа го вътре, но въпреки това, по дяволите… извинявай, главата си залагам, че плувнах в пот. Не е редно една жена да носи в себе си толкова гняв, но след като познавам Тайлър и Морган, ми е лесно да разбера откъде го взема.