— Трябва да съществува — обади се хладно Хаймрих, — защото нашият прочут германски пътешественик и лекар доктор Енгелберт Кемпфер, който е живял в Дешима от 1690 до 1693, преструвайки се на холандец, описва, че го е посетил в Йедо на тяхното годишно поклонение.

— Това не доказва, че и днес все още съществува — вметна Сьоратар язвително. — Както и да е, приемам, че има шогун, и Франция одобрява преките връзки с него.

— Мисъл, достойна за възхищение, господине — почервеня сър Уилям. — И как да постигнем контактите?

— Да изпратим флотата срещу Йедо — веднага се намеси руснакът, — да изискаме незабавна аудиенция, инак вие ще разрушите града. Ако имах хубава флота като вашата, щях първо да изравня половината град със земята, после да искам аудиенция… нещо повече, ще заповядам на този туземен тикун-шогун да се яви на борда на моя флагман призори на следващия ден и ще го обеся.

Мнозина изкрещяха одобрително.

Сър Уилям каза:

— Това, разбира се, е един от начините, но правителството на Нейно величество ще предпочете малко по-дипломатично решение. Освен това: ние почти не разполагаме с достоверни сведения какво става в страната. Ще съм благодарен, ако всички търговци помогнат да получим информация, която може да се окаже полезна. Г-н Макфей, измежду всички търговци вие би следвало да сте най-информиран, можете ли да ни помогнете?

Макфей предпазливо отговори:

— Ами преди няколко дни един от японските ни доставчици на коприна казал на нашия китайски компрадор, че някои от кралствата — той използвал думите „феодални владения“ и нарекъл кралете „даймио“ — били въстанали срещу Бакуфу, в частност Сацума, а също и краищата, наречени Тоса и Чошу…

Сър Уилям забеляза незабавния интерес на останалите дипломати и се почуди дали е било разумно да зададе въпроса пред всички.

— Сацума е близо до Нагасаки, на южния остров Кюшу — рече Адамсън. — Но къде са Чошу и Тоса?

— Вижте, Ваша чест — извика един американски моряк с приятен ирландски акцент… — Тоса е част от Шикоку, големия остров във Вътрешно море. Чошу е далеч на запад в главния остров, г-н Адамсън, сър, отвъд проливите, минавали сме оттам много пъти, проливите не са по-широки от миля в най-тясната си част. Както вече казах, Чошу е кралство отвъд проливите, само на около миля. Това е най-добрият и най-късият път от Хонконг или Шанхай дотук. Ши-моно-секи Проливи, така ги наричат туземците; веднъж се пазарихме за риба и вода в тамошния град, но не бяхме добре дошли.

Мнозина потвърдиха думите му, викаха, че и те често са плавали през проливите, но никога не били чували, че кралството се нарича Чошу.

Сър Уилям попита:

— Вашето име, ако обичате?

— Педи О’Флахърти, боцман на американския китоловен кораб „Албатрос“ от Сиатъл, Ваша чест.

— Благодаря. — Сър Уилям си отбеляза наум да изпрати О’Флахърти, за да узнае нещо повече и също дали има морски карти на областта и ако няма, веднага да заповяда на флотата да ги направи. — Продължете, г-н Макфей — рече той. — Въстание, казвате.

— Да, господине. Въпросният търговец на коприни, не зная доколко е надежден, казал, че се води някаква борба за власт срещу тикуна, когото той винаги наричал „шогун“, Бакуфу и някакъв крал или даймио, наречен Торанага.

Сър Уилям забеляза как очите на руснака се стесниха още повече на почти азиатското му лице.

— Да, скъпи графе?

— Нищо, сър Уилям. Ала не е ли това името на владетеля, споменат от Кемпфер?

— Наистина то е, наистина. — „Чудя се защо никога преди не сте ми споменавали, че също сте прочели тези много ценни илюстрирани дневници, написани на немски език, който вие не говорите, та значи са преведени на руски?“ — Може би „Торанага“ означава владетел на техния език. Моля, продължете, г-н Макфей.

— Това е всичко, което онзи е казал на моя компрадор, но аз ще се постарая да разбера повече. Сега — каза учтиво, но твърдо Макфей — ще се справим ли довечера с краля на Сацума в Ходогая или не?

Само пушекът се виеше в тишината.

— Имали някой да добави нещо… за това въстание?

Норбърт Грейфорт, управител на „Брок и синове“, главният конкурент на Струан, станал:

— Ние също чухме слухове за това въстание. Но си помислих, че бунтът има нещо общо с техния главен свещеник, този „микадо“, за когото се предполага, че живее в Киото, град, близо до Осака. И аз ще направя проучвания. Междувременно за довечера, присъединявам гласа си към Макфей, колкото по-скоро напердашим тези негодници, толкова по-скоро ще имаме покой. — Той беше по-висок от Макфей и очевидно го ненавиждаше.

Когато одобрителните възгласи утихнаха, сър Уилям като съдия, произнасящ присъда, заяви:

— Ето какво ще стане. Първо, няма да има никакво нападение тази вечер и…

— Оставка, ние ще го направим сами, за Бога, хайде да вървим за негодниците…

— Не можем, трябват войски…

— Тихо, слушайте, за Бога! — изкрещя сър Уилям. — Ако някой е дотам глупав, че да тръгне срещу Ходогая тази вечер, ще трябва да отговаря пред нашите закони, както и пред японските. Забранено е Утре аз официално ще изискам — ще изискам — Бакуфу и шогунът веднага да изкажат официално извиненията си, веднага да ни предадат двамата убийци, за да ги осъдим и обесим, и веднага да платят обезщетение от сто хиляди лири или да си поемат последствията.

Малцина се възторгнаха, повечето не и срещата завърши с отлив към бара, много от мъжете вече бяха готови да се сбият, тъй като споровете ставаха все по-пиянски и по-разгорещени. Макфей и Дмитрий си проправиха път навън на чист въздух.

— Господи, така е по-добре. — Макфей повдигна шапката си и попи челото си.

— Да поговорим, г-н Макфей?

Той се обърна и видя Грейфорт.

— Насаме, ако обичате.

Макфей се намръщи, после пое по почти пустата улица към пристана, покрай морето, надалеч от Дмитрий, който не беше от Струан, а търгуваше чрез Купър-Тилман, една от американските компании.

— Да!

Норбърт Грейфорт снижи гласа си:

— Ами какво ще кажете за Ходогая? Вие имате два кораба тук, ние имаме три и достатъчно побойници, повечето момчета от търговската флота ще се присъединят към нас, имаме достатъчно оръжие и можем да вземем едно-две оръдия. Джон Кентърбъри беше добър приятел, Старецът го харесваше и искам да отмъстя за него. Какво ще кажете?

— Ако Ходогая беше пристанище, не бих се колебал, но ние не можем да нападнем навътре в сушата. Това не е Китай.

— Да не ви е страх от тези мухльовци там?

— Не се боя от никого — предпазливо рече Макфей. — Не можем да предприемем успешно нападение без редовни войски, Норбърт, невъзможно е. Аз искам отмъщение повече от всеки друг.

Грейфорт се увери, че никой не ги подслушва.

— Откакто повдигнахте въпроса тази вечер, пък и с вас не разговаряме много често, чухме, че скоро тук ще се случват лоши работи.

— Въстанието ли?

— Да. Много лошо за нас. Налице са всички признаци. Нашите прекупвачи на коприна действат направо свински през последните месец или два, вдигнаха цената на необработената коприна, закъсняваха с доставките, забавяха плащанията и искаха извънредни кредити. Обзалагам се, че и при вас е същото.

— Да. — Беше рядкост за двамата мъже да говорят за търговия.

— Не зная кой знае колко, освен че много от признаците са същите като в Америка и доведоха до Гражданска война там. Ако това се случи тук, ще стане зле за нас. Без флотата и войската сме за оплакване и може да ни унищожат.

Макфей помълча, после рече:

— Какво предлагате?

— Ще трябва да изчакаме развитието на нещата. Не разчитам много-много на плана на Дребосъка Уили, както и вие. Руснакът беше прав за това какво трябва да се направи. Междувременно… — Грейфорт кимна към морето, където отплуваха два от техните клипери и търговски кораби, клиперите все още пристигаха в Англия много по-бързо от параходите, задвижвани с перки или с витла — ние държим всичките си тайни счетоводни книги и звонкови пари на корабите си, увеличихме запасите си от барут, сачми, шрапнели и поръчахме две нови-новенички десетцевни гатлингови американски картечници; ще ги поставим в готовност веднага, щом ги получим.