Шорин прошепна:

— Какво ста…

Млъкна. Наряд от един сержант и двама войници — първият, който трябваше да падне в капана им — се появи иззад далечния ъгъл на парка; гренадирите поеха по пътеката покрай стените. Ори и Шорин се приготвиха, после застинаха неподвижно, черните им, плътно прилепнали по тялото дрехи ги правеха почти невидими; бляскаха само очите им.

Патрулът мина на пет крачки и младите шиши можеха да го нападнат лесно и безопасно от засадата. Шорин — ловецът, борецът и водачът в битката, докато Ори беше умът и стратегът — бе избрал безразсъдството, но Ори реши, че трябва да нападат само патрули от един или двама души, освен ако не се случеше нещо непредвидено или ако нещо не им попречеше да нахлуят в оръжейния склад.

— Каквото и да правим този път, трябва да сме по-тихи от водата — бе казал той по-рано. — И търпеливи.

— Защо?

— Това е легация. Според обичая им тази земя е тяхна територия — охраняват я истински войници, така че ние сме незаконно тук. Успеем ли, ще ги изплашим страшно. Ако ни хванат, загубени сме.

От мястото на засадата те наблюдаваха отминаващия патрул, направи им впечатление колко тихо и предпазливо вървят мъжете. Ори тревожно прошепна:

— Никога досега не сме виждали толкова добре обучени и дисциплинирани войници. При битка ще си имаме доста трудности с тях и с техните пушки.

Шорин отвърна:

— Ние винаги ще печелим, скоро ще се сдобием с пушки по един или друг начин; както и да е, бушидо и нашата храброст ще ги залеят. Можем да ги победим лесно. — Той беше изпълнен с увереност. — Трябваше да убием патрула и да вземем пушките им.

„Радвам се, че не го направихме — помисли си Ори; чувстваше се несигурен. Ръката го болеше силно и макар да се преструваше на безразличен, знаеше, че няма да издържи дълго на бой с меч. — Ако не бяха дрехите ни, щяха да ни видят.“ Погледът му се върна към момичето.

— Можехме лесно да убием и тримата. Лесно. Да грабнем карабините им и отново да се прехвърлим през стената.

— Тези мъже са много добри, Шорин, не като тъпите търговци. — Ори, както винаги, не издаде раздразнението си — не искаше да оскърби своя приятел или да нарани гордостта му, нуждаеше се от достойнствата му, както Шорин от неговите не бе забравил, че Шорин отклони куршума, който щеше да го убие на Токайдо. — Разполагаме с доста време. До зори има поне още две свещи време. — Това означаваше приблизително четири часа. Той махна към вратата. — Във всеки случай тя може да е вдигнала тревога.

Шорин затаи дъх и се наруга:

— Ийе, глупак! Аз съм глупак, прав си — ето пак. Толкова съжалявам.

Ори насочи цялото си внимание към нея: „Какво у тази жена ме безпокои, омагьосва ме?“ — питаше се той.

В този момент видяха, че гигантът се появява до нея. От сведенията, които им дадоха в кръчмата, знаеха, че това е прочутият английски лекар, който правеше чудеса в лечението на всеки, потърсил неговите услуги — както за собствените му хора, така и за японците. Ори би дал много, за да разбере какво каза лекарят на девойката. Тя изтри сълзите си, покорно изпи онова, което той й предложи, после я поведе към коридора, като затвори и залости вратата.

Ори измърмори:

— Чудна работа — гигантът и тази жена.

Шорин хвърли бегъл поглед, доловил в гласа му подмолни настроения, които продължаваха да го безпокоят, а все още бе ядосан и на себе си, задето бе забравил момичето, когато патрулът минаваше наблизо. Виждаше само очите на приятеля си и не можеше да прочете нищо в тях.

— Нека минем към оръжейния склад — прошепна той нетърпеливо — или да нападнем следващия патрул, Ори.

— Чакай! — Като внимаваше да не прави внезапни движения, които можеха да се забележат, Ори вдигна ръката си в черна ръкавица, по-скоро, за да я облекчи, отколкото да попие потта си. — Кацумата ни учеше на търпение, тази вечер Хирага ни съветваше същото.

Когато преди това бяха пристигнали в кръчмата „Среднощните цветя“, за своя радост намериха там приятеля си Хирага, дълбоко почитан водач на всички шиши от Чошу. Новината за нападението им вече беше достигнала и до него.

— Нападението е станало точно навреме, макар да не сте знаели това — рече им топло Хирага. Беше красив двайсет и две годишен мъж и доста висок за японец. — Сякаш сте бръкнали с пръчка в това гнездо на оси — Йокохама. Сега на гай-джин ще им се наложи да действат срещу Бакуфу, които не могат, не са в състояние да направят нещо, за да ги успокоят. Дано само гай-джин си отмъстят на Йедо! Ако го сторят и го разрушат, това ще е сигналът за нас да завземем „Дворцовите порти“. Щом веднъж освободим Императора, всички даймио ще въстанат срещу шогуната, ще го съборят, а с него — и онези от рода Торанага. Соно-джой!

Те вдигнаха наздравица за соно-джой и за Кацумата, който бе обучил повечето от тях и служеше на соно-джой тайно и мъдро. Ори прошепна на Хирага плана им да откраднат оръжия.

— Ийе, Ори, идеята е добра и е напълно осъществима — каза замислено Хирага, — ако си търпелив и избереш най-подходящия момент. Техните оръжия може да се окажат ценни при някои операции. Мен лично пушките ме отвращават — въжето, мечът или ножът ме удовлетворяват повече — по-безопасни, тихи и много по-плашещи, каквато и да е мишената — даймио или варварин. Ще ви помогна. Ще ви дам план на парка и дрехи на нинджа.

Ори и Шорин засияха:

— Можеш ли да ни ги намериш?

— Разбира се. — Нинджите бяха строго секретни бойни групи от блестящо обучени убийци, които действаха почти изключително нощем; специалните им черни облекла подхранваха легендата, че са невидими. — По едно време щяхме да подпалим сградата на Легацията. — Хирага се изсмя и изпразни ново шишенце със саке, греяното вино, което развързваше езика му повече от обикновено. — Но решихме да не го правим, беше много по-полезно да я държим под око. Често съм ходил там предрешен като градинар или нощем като нинджа — учудващо е колко може да научи човек дори с оскъдния си английски.

— Ийе, Хирага-сан, не подозирахме, че говориш английски. — Ори бе изумен от откритието. — Къде го научи?

— Откъде може човек да усвои способностите на гай-джин, освен от самите гай-джин? От един холандец от Дишима, лингвист — говореше японски, холандски и английски. Моят дядо написа молба до нашия даймио, в която му предлагаше да позволи на един такъв човек да дойде в Шимоносеки на техни разноски, за да преподава пробно холандски и английски една година, а търговията щеше да дойде после. Благодаря ти — каза Хирага, когато Ори учтиво напълни повторно чашата му. — Всичките гай-джин са толкова наивни — но такива поклонници на мръсните пари. Това е шестата година на „експеримента“ и ние търгуваме само с онова, което искаме, когато можем да си го позволим — пушки, оръдия, амуниции, куршуми и някои книги.

— Как е почитаемият ти дядо?

— Радва се на много добро здраве. Благодаря за въпроса. — Хирага се поклони в знак на благодарност. Те му отвърнаха с по-нисък поклон.

„Колко е хубаво да имаш такъв дядо — помисли си Ори, — такава защита за всичките ти поколения — не като нас, дето непрекъснато трябва да се борим, за да оцелеем, гладуваме ежедневно и полагаме отчаяни усилия да си платим данъците. Какво ли ще си рекат сега за сполетялото ме баща ми и дядо ми: ронин и лишен от толкова необходимото едно коку.“

— Ще бъде чест за мен да се срещна с него. Нашият шоя не е като него.

Дядото на Хирага, знатен селски земеделец от околностите на Шимоносеки и таен поддръжник на соно-джой, беше шоя от дълги години. Шоя, назначен или наследствен предводител на едно или на няколко села, много влиятелен, със съдийски правомощия и отговорен за размера на данъците и за събирането им, беше в същото време единственият буфер и защитник на селяните и земеделците срещу всякакви нечестни интриги на самурая господар, в чието феодално владение се намираше.