— Господарю? — чу се сподавен глас.
— Какво има? — запита Йоши.
— Толкова съжалявам, че те безпокоя, господарю, но току-що пристигна писмо от Драконовия зъб.
Без да я моли, Койко отиде до вратата и застана отстрани нащрек. Йоши се приготви.
— Отвори, часови — провикна се той.
Вратата се плъзна. Часовият се подвоуми, като видя Йоши, заел отбранителна стойка с ръка на сабята си. — Предай свитъка на господарката Койко.
Войникът се подчини и се оттегли. Щом стигна до края на коридора и излезе през вратата му, тя затвори. Подаде свитъка на Йоши и коленичи на мястото си срещу него. Той счупи печата.
Писмото бе от жена му. Тя се осведомяваше за здравето му и му съобщаваше, че синовете му и цялото семейство са добре и с нетърпение очакват завръщането му. Следваха сведенията:
„Златотърсачите усърдно обхождат земята заедно с твоя васал Мисамото. Засега не са открили злато, но докладват за големи — те употребяват думата «гигантски» — залежи от висококачествени въглища близо до земната повърхност, които лесно ще бъдат разработени. Доколкото разбирам, наричат ги «черно злато» и твърдят, че изгодно ще ги разменим с гай-джин срещу пари. Продължават издирванията си. Чуваме, че Анджо бил станал тайро и се хвалел, че скоро ще те покани да напуснеш Съвета на старейшините. Освен това довереникът, когото си посетил на път за Киото, предава следното: паролата на твоя враг, дето ти я бил съобщил, е вярна. Врагът ти подготвял сходен план в качеството на държавна политика.“
„Пурпурно небе“. Значи мълниеносното нападение е „държавна политика“! Дали съглашението ми с Огама ще издържи?
Йоши отложи този въпрос за по-късно и продължи да чете:
„Ронинът Ори, който станал съгледвач на гай-джин, е загинал в лагера на гай-джин. За другия ронин, Хирага, се предполага, че също е там. Твоят довереник казва също, че пресрещнал «прислужницата», която ти си върнал, както му е било наредено, и я изпратил далеч на север в някакъв мизерен бардак. Нейният любовник ронин бил убит.“
Йоши се усмихна. Ставаше дума за прислужницата на Койко, която бе прошепнала на своя ронин шиши къде е тайното място за срещи на Утани. По средата на пътя за Киото Йоши я бе отпратил обратно в Йедо, позовавайки се на някаква въображаема проява на незачитане от нейна страна. Койко, разбира се, не се бе възпротивила. „Добре — помисли си той. — В известна степен Утани е отмъстен.“
„Що се отнася до Гиокояма: реших въпроса с парите. Мога ли да използвам изгледите за въгледобив като по-нататъшен залог, срещу каквито и да е поръчки за оръжие? Дали да се свържем непосредствено с гай-джин или чрез Мисамото? Моля те за съвет. Господарю, много ни липсват твоето присъствие и мъдрите ти напътствия. И последно, прости ми, гладът настъпи.“
Йоши препречете тези редове. Познаваше много добре Хосаки. По изразите „каквито и да е поръчки за оръжие“ и „по-нататъшен залог“ разбра, че преговорите са били бурни и тежки, а цената — висока. „Както и да е, догодина няма да има глад и Гиокояма, стига да просъществува дотогава в моите земи, ще си получи дълга.“
Йоши вдигна очи към Койко. Погледът й се рееше в пространството, бе потънала в мечтания и той знаеше, че никога няма да ги сподели с него.
— Койко?
— О! Кажи, господарю.
— За какво мислиш?
— Какво си шепнат листата помежду си.
Това събуди любопитството му.
— Зависи от дървото.
Тя се усмихна мило.
— Клен, кървавочервен клен.
— През кой сезон?
— През деветия месец.
— Ако са наблюдавали нас, са си пошепнали: „Скоро ще опадаме и никога няма да се върнем. Но те са благословени. Те растат върху дървото на живота. В тях тече нашата кръв.“
Тя плесна с ръце и му се усмихна:
— Прекрасно. Ами ако е бор през пролетта?
— Не сега, Койко-чан, по-късно.
Йоши внезапно стана сериозен. Тя забеляза и също заговори със сериозен тон:
— Лоши новини ли получи, господарю?
— И да, и не. Призори заминавам.
— За Драконовия зъб ли?
Той се поколеба и тя се запита дали не е сбъркала с въпроса си. Но Йоши се чудеше какво да прави с нея. Вече бе преценил необходимостта от усилен преход и бе решил да я остави да го следва по петите колкото е възможно по-бързо. Но сега, като я наблюдаваше, не му се щеше да се раздели с нея. А нейният паланкин ще го задържа. Тя умееше да язди, макар и не много добре, но подобно пътуване щеше да бъде мъчително за нея.
Каквото и да се случеше, планът му, съгласуван с Акеда, щеше да си остане същият: „Първият отряд от четиридесет войници, оглавяван от мой двойник, облечен в моите леки доспехи, напуска точно преди зазоряване и спокойно и открито се насочва към Северния път. На половината път до Йедо ще завият и ще се върнат тук, а от двойника ми няма да има и помен. Вторият отряд, моят, заедно с войниците, които доведох от Йедо, тръгва скоро след първия и бързо се насочва към Токайдо. Усилен преход под командата на същия военачалник — ще се предреша като обикновен самурай кавалерист и ще си остана така, докато не се озова на сигурно място в замъка в Йедо.“
— Много е опасно, господарю — мрачно го предупреди генерал Акеда.
— Да. А ти ще наблюдаваш Огама и ще се надяваш. В негова изгода е аз да успея и да обуздая Анджо.
— Да. Но отвън ти се превръщаш в примамлива мишена, и то леснодостъпна. Виж какво стана тая заран. Нека дойда с теб.
— Невъзможно. Чуй, ако Огама реши да предприеме своя удар, първо ще нападне тук. Най-добре е да го очакваш. Отблъсни го на всяка цена.
— Ще сполуча, господарю — увери го старият генерал.
„А аз ще сполуча да стигна в Йедо — помисли си Йоши със същата увереност. — А що се отнася до случката тази заран, тя само ми напомня, че нито е първата, нито ще бъде последната.“
Видя, че Койко го наблюдава. „По-уравновесен съм, когато тя е наблизо.“ Светлината на лампата хвърляше отблясъци по устните и очите й. Той видя извивката на скулите й и стройната шия, гарвановочерната й коса, съвършените гънки на кимоното и долните й кимона, които подчертаваха бялата й кожа; плавните линии на тялото й, безукорната стойка и двете ръце, отпуснати като цветя в скута й от лазурна коприна.
„Ще й се наложи да пътува без багаж. Без прислуга. И да се задоволява с условията в странноприемниците. Това ще я дразни, защото Койко обича съвършенството. Навярно ще се стресне от подобно невежливо и според нея ненужно бързане.“ Той си спомни кога за пръв път й бе предложил такова пътуване.
Не беше чак толкова отдавна — веднага след като бе решил да я откупи само за себе си. Нареди на нейната мама-сан Мейкин да замине незабавно заедно с момичето за Драконовия зъб и да подготви договора с жена му. Хосаки съвсем правилно бе сметнала за необходимо и разумно лично да се запознае с мама-сан и с Койко, тъй като финансовите задължения щяха да бъдат огромни.
Мейкин го предупреди, че подготовката за пътуването ще отнеме поне една седмица — Койко, разбира се, щяла да вземе собствената си фризьорка, масажистка и три прислужнички.
— Това е смешно — нетърпеливо бе възразил Йоши. — Не е нужен такъв многоброен персонал за толкова кратко пътуване. Само излишни разходи. И двете тръгвате незабавно.
Те му се подчиниха. Никакви помощнички. Отне им три дни, докато се доберат до първата пътна спирка извън Йедо, и два дни — до втората. Ядосан, Йоши с лекота бе взел същото разстояние с коня си само за един ден — от зори до здрач.
— Господарю — посрещна го тогава Мейкин с престорена изненада, — колко ни е приятно да те видим.
— Защо се забавихте толкова?
— Да сме се забавили, господарю? Наредихте ни да тръгнем незабавно. Сторихме точно каквото заповядахте.
— Но защо се бавите?
— Да се бавим ли, господарю? Но ти не ни заповяда да правим усилен преход.
— Побързайте — озъби й се Йоши, забелязал как тя наблегна на думата „заповяда“. — Кажи на Койко, че искам да я видя.
