— Боже мой, защо? — стъписа се Сър Уилям.

— Няма значение, друг път ще ви разкажа. Анжелик, нашата госпожа Струан, разбира се, ще се върне заедно с доктор Хоуг. Научихте ли, че тя в крайна сметка е решила да остане в старите си покои у нас, а не във Френската легация?

— Не. Ами… предполагам, че така е най-добре. Как е тя?

— Хоуг твърди, че е добре, доколкото това въобще е възможно. „Буйният облак“ ще отплава веднага, щом вие и той ми наредите. Кога ще е приблизително?

— Джордж казва, че днес ще направи аутопсията и ще подпише смъртния акт, а аз ще го получа утре. Клиперът може да тръгне утре. Остава само проблемът с Анжелик — кога ще е в състояние да пътува. — Сър Уилям го изгледа проницателно. — Какво става с нея?

— Всъщност не зная. Не съм я виждал от… откакто бях на борда. Не ми проговори нито веднъж. Само несвързани думи. Хоуг все още е при нея. — Джейми се опита да сдържи скръбта си. — Остава само да се надяваме.

— Отвратителен късмет. Да, несъмнено. А сега — за Норбърт. Ще проведем следствие естествено.

— Добре. — Джейми перна една досадна муха, която налиташе на засъхналата кръв по лицето му. — Горнт ми спаси живота.

— Да. Той ще получи похвала. Джейми, какво ще правиш, след като напуснеш компания Струан? У дома ли ще се върнеш?

— Тук е моят дом, тук и в Азия — каза просто Джейми. — Ще… все някак ще основа своя собствена фирма.

— Добре, не ми се иска да те загубя. Бог ми е свидетел, но не мога да си представя Търговската къща тук без теб.

— И аз.

Денят напредваше, а облаците над Йокохама се сгъстяваха. Стъписване, недоверие, гняв, страх от война, се смеси с безброй слухове, но внимаваха на кого ги разправят, защото Анжел имаше страстни защитници и всяко непристойно подмятане или присмех загатваха за неуважение. Малкълм не излезе такъв късметлия. Той имаше врагове, мнозина с радост му се подиграваха и бяха щастливи, че още едно нещастие е сполетяло потомството на Дърк Струан. И двамата свещеници — всеки посвоему — се чувстваха удовлетворени от възмездието Господне.

— Андре — започна Сьоратар на обяда в Легацията. И Вервен седеше с тях. — Оставил ли е завещание?

— Не зная.

— Виж дали можеш да разбереш. Попитай нея или Джейми — той вероятно ще знае.

Андре Понсен кимна мрачно, бе се поболял от тревоги. Смъртта на Струан бе разстроила кроежите му бързо да измъкне още пари от Анжелик, за да плати на Райко. — Да, ще опитам.

— Много е важно да продължим да наблягаме на френското й гражданство, за да я предпазим, когато свекърва й се опита да обяви брака за невалиден.

— Защо си толкова сигурен, че това непременно ще се случи, че тя ще бъде толкова враждебно настроена? — запита Вервен.

— Mon Dieu, очевидно е! — раздразнено отговори Андре вместо Сьоратар. — Нейното становище е, че Анжелик е „убила“ сина й. Всички знаем, че тя я мразеше отпреди, а представяте ли си сега? Непременно ще я обвини в Бог знае какви извращения заради криворазбраните й англосаксонски сексуални принципи — насаме, ако не и публично. И не забравяй, че тя е фанатична протестантка. — Той се обърна към Сьоратар. — Анри, най-добре да разбера как е Анжелик. — Вече я бе пресрещнал и й бе прошепнал да се върне у Струанови, а не тук, в Легацията. „За Бога, Анжелик, мястото ти е при роднините на съпруга ти!“ Беше съвсем очевидно, че тя трябва да укрепи положението си сред Струанови на всяка цена. Той едва не й го бе изкрещял, но внезапният му гняв премина в жалост, като видя дълбокото й отчаяние. — По-добре да вървя.

— Да, моля те.

Андре затвори вратата.

— Какво, по дяволите, му става? — намуси се Вервен.

Сьоратар се замисли, преди да му отговори. Реши, че времето е дошло.

— Навярно е от болестта му — английската болест.

Заместникът му сащисано изтърва вилицата си.

— Сифилис?

— Андре ми каза преди няколко седмици. Трябва и ти да знаеш, единствен ти от персонала, защото тези избухвания могат да зачестят. Той е твърде ценен, за да го изпратя у дома. — Андре му бе поверил, че си е създал нова-новеничка разузнавателна връзка на високо равнище: „Човекът твърди, че господарят Йоши ще се върне в Йедо след две седмици. За сравнително скромна сума той и неговите връзки сред Бакуфу ще ни осигурят тайна среща на борда на нашия флагман.“

— Колко?

— Срещата си струва и най-високата цена.

— Съгласен съм, но колко? — бе попитал Сьоратар.

— Четири мои заплати — бе отвърнал горчиво Андре, — същинско подаяние. Като стана дума, Анри, аз се нуждая от аванс или от премията, която ми обеща преди месеци.

— Нищо не съм обещавал, скъпи Андре. Ще я получиш своевременно, но, извини ме — никакъв аванс. Много добре, ще получиш тази сума след срещата.

— Половината сега, половина после. Той безплатно ми съобщи, че тайро Анджо е болен и може да не изкара до края на годината.

— Има ли доказателство?

— Хайде, Анри, знаеш, че това е невъзможно!

— Накарай връзката си да принуди тая маймуна тайро да се срещне с Бабкот за преглед… и ще ти дам петдесет процента отгоре.

— Двойна заплата от днес, а ще ми трябва и една солидна сума за моя осведомител.

— Петдесет процента от деня на прегледа и трийсет златни мекса, пет веднага, а останалите след прегледа. И толкова!

Сьоратар бе видял, че надеждите на Андре нараснаха. „Горкият Андре, вече губи усета си. Аз, естествено, съзнавам, че голяма част от парите ще идат в ръцете му, но няма значение — да се занимаваш с шпиони е мръсна работа, а Андре е особено мръсен, макар че е много умен. И нещастен.“

Той се пресегна и си взе последния резен сирене „Бри“, което бе пристигнало в лед на фантастична цена с последния пощенски кораб.

— Бъди търпелив с горкия човек, Вервен, а? — Всеки ден Анри очакваше да види някакви признаци на болестта, но нямаше нищо, а Андре от ден на ден изглеждаше все по-млад. Предишното му измъчено изражение постепенно изчезваше. Само характерът му се бе влошил.

„Mon Dieu Тайна среща с Йоши! И ако Бабкот прегледа тоя кретен Анджо и дори го излекува, подучен от мен — ще направим огромна крачка напред.“ Няма значение, че Бабкот е англичанин: в замяна за този успех Сър Уилям ще получи някоя и друга облага.

Той вдигна чашата си:

— Вервен, mon brave, чума да тръшне англичаните и Vive la France!

Анжелик лежеше безучастна на леглото с балдахин, подпряна върху купчина възглавници; никога не бе изглеждала по-изнурена, нито по-безплътна. Хоуг седеше на стол до леглото, ту задрямваше, ту се събуждаше. Късното следобедно слънце проникваше през облаците за миг и огряваше мъгливия, ветровит ден. В морето корабите се отправяха към местата си за акостиране. Преди половин час — за нея минута или час бяха едно и също нещо — сигналното оръдие бе известило за предстоящото пристигане на пощенския кораб, бе я събудило, но всъщност тя и не спеше, люшкаше се между съзнание и несвяст, сякаш помежду им нямаше никаква граница. Погледът й се рееше край Хоуг. Зад него видя вратата към покоите на Малкълм — не неговите покои, нито техните покои, просто стаите на някой друг, на следващия тай-пан…

Сълзите й отново рукнаха, с пълна сила.

— Не плачи, Анжелик — каза тихо Хоуг, нежно. Целият бе нащрек; наблюдаваше я за тревожни признаци на задаваща се беда. — Всичко е наред, животът ще продължи и ти вече си добре, наистина.

Държеше й ръката. Тя избърса сълзите си с кърпичка.

— Искам малко чай.

— Веднага. — По грозното лице на Хоуг се изписа облекчение. За първи път от сутринта тя бе проговорила, както трябва, свързано и първите мигове от връщането й бяха жизненоважни показатели. Той едва не извика от радост, отвори вратата, защото гласът й даваше слаб лъч на надежда, в него не се долавяше истерия, блясъкът в очите й бе добър признак, лицето й вече не бе подпухнало от плач, а пулсът й, който бе преброил, докато държеше ръката й, бе постоянен и силен — деветдесет и осем удара за минута. Вече не прескачаше и не се колебаеше.