— Допреди малко не. Филип ми каза. Луди хора, и двамата. Дявол да го вземе, вие ги предупредихте!
— Да. Проклети глупаци, макар Горнт да се закле, че и двамата са се разбрали да приемат извинението на противника. Но той каза също, че сутринта Норбърт му съобщил, че е променил намеренията си и се кани да убие Струан. Жалък кучи син! — Сър Уилям неспокойно разместваше предметите по бюрото си, приглаждаше документите, малкия портрет в сребърна рамка. — Какво ще правим сега?
— С Норбърт ли?
— Не, с Малкълм, най-напред с Малкълм?
— Ще направя аутопсията тази вечер. На своя глава уредих да се пренесе тялото в Канагава — там ще ми е по-лесно. Хоуг ще ми помага, а вие ще получите доклад утре сутринта. Ще подпишем смъртния акт и всичко ще е съвсем редовно.
— Имах предвид какво ще правим с тялото — сопна се Сър Уилям.
— Можете да го погребете, без да бързате. При такова време няма защо да се бърза, тялото ще се запази.
— Ще има ли време да изпратим „Буйният облак“ до Хонконг, за да разбера какво ще иска госпожа Струан? Навярно ще реши да го погребе там и…
— За Бога, добре, че няма да й съобщя тази новина.
— Да не мислиш, че на мен ми се ще! — Сър Уилям придърпа яката си. Както обикновено в кабинета му бе хладно, огънят в камината бе слаб и оскъден, от зле уплътнените прозорци силно духаше. — Хоуг е семейният им лекар, нека иде той. Но, Джордж, той… тялото ще издържи ли толкова дълго? Да й съобщи, да се върне, после да откара тялото обратно — ако тя пожелае така?
— Най-добре е вие да вземете решение дали да го погребете тук, или незабавно да го изпратим в Хонконг. Ще го сложим в лед, ще поставим лед около ковчега на палубата под брезент — така ще се запази много добре.
Сър Уилям кимна, отвратен.
— Филип — извика той през вратата. — Помоли Джейми да намине веднага! Джордж, мисля, че най-разумното нещо, при условие че той ще се… ъъ, ще се запази, е да го изпратим обратно. Какво е твоето мнение?
— Съгласен съм.
— Добре, благодаря ти. Дръж ме в течение за Анжелик и не забравяй за вечерята довечера. Ще играем ли бридж?
— Най-добре е да отложим и двете за утре вечер.
— Добре, чудесно, така е най-добре. Още веднъж ти благодаря… Дявол да го вземе, забравих. Ами Норбърт?
— Бързо да го погребем; скоро ще го забравят и няма да скърбят за него.
— Ще трябва да проведа следствие: Едуард Горнт е американец, чужденец — той ще даде писмени показания. На всичко отгоре Адамсън е в отпуск, иначе щеше да поиска да включим и него. Той е адвокат, нали, както и шарже д’аферът на Щатите?
— Няма значение. Хоуг и аз ще представим медицински показания. — Бабкот се изправи и добави хладно: — Но „изстрел в гърба“ не е много добра реклама за Йокохама.
— И аз така смятам. — Сър Уилям сви вежди. — И аз така смятам. Не ми се ще слухът да плъзне навсякъде.
— Имате предвид нашите домакини ли?
— Да. Ще се наложи да ги уведомим, трябва. Не можем официално да им съобщим какво точно се е случило и за двете кончини. Очевидно при Норбърт е нещастен случай. Но Струан?
— Кажете им истината. — Бабкот бе вбесен както от загубата, така и че не си е свършил добре работата; а като човек изпитваше отчаяно желание да вземе Анжелик в прегръдките си, за да я запази от всичко. — Истината не е необходима, ще припишете ранната смърт на напетия младеж на раните му, получени при непредизвиканото от него нападение на Токайдо!
Сър Уилям вметна с горчивина:
— Заради убийците негодници, които все още не са предадени на правосъдието. Прав си.
Той пусна Бабкот да си върви, отпрати Тайърър, после застана на прозореца, разстроен от сегашното си безсилие. „Трябва незабавно да накарам Бакуфу да паднат на колене, или с нас е свършено, а нашите надежди да получим достъп до цяла Япония пропаднаха. Те няма да го направят сами, така че ще ни се наложи да им помогнем. Но трябва да се държат като цивилизовани хора и да се подчиняват на закона… А времето тече. С цялото си същество усещам, че ще ни нападнат някоя нощ, ще ни подпалят като факла и туйто. Залагам си главата, че така ще стане.
О, да, възмездието ще ги постигне — и ще им струва огромна загуба на хора. Междувременно аз ще съм се провалил като посланик и всички ще сме мъртви — много досадна мисъл наистина. Само Кетърър да не беше такъв инат! Как, по дяволите, да принудя този опърничав негодник да ми се подчини?“
Той въздъхна — имаше само един отговор: „Първо се помири с него!“
Бурната им среща късно снощи, задето адмиралът явно не бе зачел молбата на госпожа Струан и собствения му съвет, бе прераснала в гръмогласна разправия. Сър Уилям дори и не подозираше каква бе истинската причина, докато не изтръгна признания от Джейми Макфей:
— Прибързано и неразумно бе, че позволи на Малкълм да…
— Сметнах, че така е най-добре! Сега ме изслушайте…
— Най-добре? По дяволите, току-що научавам, че сте сметнали за най-добро глупаво да се намесите във въпроси на политиката и търговията, като сте се опитали да получите неизпълнимо обещание от претендента за трона на Струан и по този начин да отстраните завинаги истинския ръководител — бе се разгневил той. — Така ли е?
— А вие, сър, вие се намесвате във въпроси, които са от изключителната компетенция на Парламента, като обявявате война. Истинската причина да се държите толкова прибързано и неразумно, ако използваме собствените ви думи, и да сте толкова разстроен е, защото аз няма да започна война, която няма да спечелим, не можем да устоим със сегашните си войски, ако изобщо е възможно. По мое мнение туземците с право ще сметнат всяко нападение на столицата им за военно действие, а не за произшествие. Лека нощ!
— Вие се съгласихте да помаг…
— Съгласих се да подрънкам малко с оръжие, да изстрелям някой и друг тренировъчен снаряд, за да впечатля местните, но не съм се съгласявал да обстрелвам Йедо — за нищо на света, освен ако не ми покажете писмено пълномощие, одобрено от Министерството на флотата. Лека н…
— Флотът и армията се подчиняват на гражданските власти и, за Бога, аз осъществявам властта тук!
— Да, вие, за Бога, стига аз да приема — изрева адмиралът, а шията и лицето му станаха морави, — но вие не командвате корабите ми и докато не получа заповеди, одобрени от военноморското министерство, ще ръководя флота си, както смятам за добре. Лека нощ!
Сър Уилям се върна и седна на бюрото си. Въздъхна, взе перодръжката и започна да пише:
„Скъпи адмирал Кетърър, много от онова, което казахте снощи, беше правилно.
Моля да извините моите прибързани и необмислени думи, бях се поразгорещил. Бъдете така любезен да се отбиете при мен днес следобед. Сигурно сте чули за трагичната смърт на младия Струан, която според доктор Бабкот «се дължи на раните, получени при непредизвиканото нападение на Токайдо». Ще отправя ново, най-сериозно оплакване до Бакуфу за кончината на този чудесен английски джентълмен и ще се радвам да чуя мнението Ви как би следвало да го формулирам. Най-искрено, скъпи ми господине, оставам ваш предан слуга.“
— Какво само не правя за Англия! — измърмори той, после се провикна: — Филип! — Подписа документа и го посипа с пясък, за да попие мастилото.
— Да, сър?
— Направи копие, после го изпрати на Кетърър по куриер.
— Джейми току-що пристигна, сър. Дошла е и една делегация, която моли да обявите „Деня на ангела“ за ден на траур.
— Отказвам! Изпрати Джейми при мен!
Джейми бе зле натъртен, с превързано рамо.
— Джейми, посъвзе ли се? Добре. Джордж Бабкот ми докладва. — Той му предаде накратко разговора как да постъпят с тялото на Малкълм. — Какво мислиш?
— Трябва да го изпратим у дома в Хонконг, сър.
— Добре, и аз така смятам. Ще го придружиш ли?
— Не, сър. Госпожа Струан… Боя се, че тя вече не се отнася добре към мен и ако се върна, ще влоши това наистина отвратително за нея положение. Горката жена. Между нас казано, до края на месеца ще бъда уволнен.
