— Ето стойността в златни обани на едно и половина коку, Отами-сама, останалото — след десет дни.

Хирага сви рамене и небрежно я пъхна в ръкава си, но тежестта и радостта от нея го изненадаха.

— Ще му кажа и ще се погрижа да дойде след три дни.

— Благодаря ти, Отами-сама. Тези придвижвания на войски са ужасно обезпокоителни. Наближава война. Моите господари казват, че ако бъдат предварително осведомени за плановете на гай-джин… високо ще оценят всяка помощ. Може би твоят Тайра-сама… — Шоя многообещаващо остави името да виси във въздуха.

Днес бе пристигнало ново съобщение от Главната служба в Осака, по-спешно от последното. „Сякаш не умея да чета — помисли си шоя ядосано, — сякаш не съм заинтересован и предан! Правя каквото мога. Всичко е заради тези две проклети мама-сан. Два дни, а още няма вест от тях!“

Преди да напусне Райко и Мейкин, бе наблегнал на неотложната необходимост да научава бързо всичко, което те знаят или биха могли да разберат. Гневът му нарастваше не само защото двете жени се бяха престорили, че не знаят нищо, колкото и да ги бе придумвал, а той бе сигурен, че те вече са получили указания, но и защото скъпоценните му златни обани бяха в ръкава на тоя ненаситен самурай — възнаграждение, макар и заслужено, за също толкова алчния гай-джин. „И къде ли ще отидат всичките ми прекрасни обани? Естествено, в Златната долчинка на някоя кучка.“

— Благодаря ти много, Отами-сама — каза мазно шоя, когато Хирага си тръгна, като задържа главата си върху татами, та дано не чуе как скърцат малкото му останали прогнили зъби, искаше му се да унижи Хирага, да го накара да се изпоти, да му каже, без изобщо да го съжалява: „О, толкова съжалявам, твоята покойна кучка Койко е замесена в заговора, както и твоята обучена убийца и бъдеща съпруга Сумомо, чиято глава също е отсечена, а твоята поддръжница на шиши Мейкин, мама-сан на най-знатните мъже в Йедо — дори на водачи в Гиокояма, — няма да остане за дълго сред живите, защото ние предполагаме, че Йоши също знае всичко.

И макар да си най-умният самурай, който съм познавал, ти си обречен… обречен… обречен, но моите почитаеми висшестоящи изискват от мен да се отнасям с теб като с национално богатство и да те пазя жив. О ко.

Тази вечер ще се напия, но не преди да се поздравя за предстоящото основаване на “Риоши ъкуиунерно дружеству"! Ийе, начинание, достойно за богове!"

На път за вкъщи Джейми Макфей разкопча връхното си палто, макар вечерният въздух да бе студен. Беше му топло. Придобитите знания бяха изключително важни и покрай тях бе забравил грижите си. „Всичко е много интересно — помисли си той, — но нито един от двамата няма представа за първоначалните разходи на серийното производство. И все пак заради начина, по който Накама заяви, че Гиокояма може да купи и продаде Йедо, стига да поиска, за момент наистина повярвах. Шоя е за акционерното дружество, сигурен съм.“

Крачеше енергично, поздравяваше хората по Хай стрийт, после изкачи стъпалата на „Струан“ и се озова в свои води. „Отново са мои — помисли си той с гордост. — Сега навярно Тес ще промени решението си — тя не е глупачка, а аз свърших добра работа.“

Чакаше го Варгас.

— Добър вечер, Варгас, време ли е да заключваме?

— Да, но първо, сеньор, извинете, това дойде с вчерашната поща. По някакъв начин е попаднало в моя поднос за писма.

И върху двете писма Джейми видя „лично“ и „поверително“. Бяха адресирани до него. Първото бе с почерка на Тес Струан. Стомахът му се сви. Другото беше от Морийн Рос, някогашната му годеница. Притеснението му се удвои.

— Благодаря — рече Джейми. Въпреки че бе решил да изчака, не се сдържа и разкъса плика на Тес.

Отстраняването му от Търговската къща сега бе действителност, не го ядоса, колкото бе очаквал. Всъщност изпита облекчение. „Чудно, само преди миг си помислих, че това е мое…“

Той вдигна поглед към Варгас, който го наблюдаваше напрегнато.

— Има ли друго, Варгас? — Джейми сгъна писмото и го сложи на бюрото при другото.

— Госпожа Анжелик е в кабинета на тай-пана. Тя ви моли да се отбиете там за миг.

— Сега пък какво става?

— Нямам представа, сеньор, вечерта мина тихо и мирно. Пристигна бележка от вашата Неми, пита дали ще я посетите по-късно. И един малко по-друг въпрос, капитан Стронгбоу отново поиска заповедите за отплаване. Аз пак му казах да прояви търпение. С вечерния прилив ли ще отплават?

— Да, струва ми се. Изпрати съобщение на Неми: „Може би.“

— Веднага, сеньор. Значи решено? Тленните останки на тай-пана ще тръгнат с „Облака“? И, разбира се, сеньората?

— Или с клипера, или с пощенския кораб, едно от двете — отвърна Джейми. Пое по коридора, почука и влезе.

Анжелик се бе свила в стола на Малкълм, който Джейми смяташе вече за неин. Четеше „Гардиън“ на светлината на петролна лампа.

— Здравей, Джейми.

— Добър вечер, реших да пътувам с теб на пощенския кораб. — Думите му прозвучаха рязко. — Мое задължение е да обясня на Тес Струан. — След като каза това, се почувства по-добре. — Това е моя работа и мисля, че на Мал… че на него ще му хареса, а и ще ти спестя някои неща.

— Да — рече Анжелик със сладка усмивка. — Сигурна съм. Затвори вратата, Джейми, и седни за момент. — Той се подчини и тя тихо му разказа за плана на Хоуг. — Можеш ли да откараш катера утре вечер до Канагава с нас?

Той глуповато се вторачи в нея, напълно сащисан.

— Ти си полудяла. Това е безумие.

— Нищо подобно. Доктор Хоуг смята…

— Той също се е побъркал — няма да успеете.

— Защо? — спокойно попита тя.

— Има десетки причини — отвърна Макфей. — Толкова много причини, че дори няма да ги назова. Всичко е направо нелепо, налудничаво. Уили ще те окове във вериги.

— Не е забранено от закона, така твърди господин Скай. Погребението ще бъде съвсем законно, казва той.

— Така ли казва господин проклетият всезнайко? И какво, друго възнамерява да направи „Небесния“ — попита Джейми, — да си сложи яката наопаки и да отслужи литургия?

— Господин Скай е сигурен, че ще убедим преподобния Туийт да я извърши — рече Анжелик, сякаш той беше дете, което внезапно го е прихванало нещо.

Той вдигна ръце.

— И двамата сте полудели, а Хоуг е глупав, загубил си е разсъдъка, щом предлага подобно нещо. Ще тръгнем с пощенския кораб — ти, аз и той. — Макфей закрачи към вратата.

— Джейми, можеш ли да управляваш катера сам, или ще ни е нужен екипаж? — Той се обърна и я изгледа. Тя се усмихна решително, но толкова мило. — Ще се нуждаем ли от екипаж?

— Поне от двама мъже. Поне от боцман и механик.

— Благодаря ти. Ако не желаеш да ни помогнеш, разрешаваш ли да помоля боцмана, а?

— Изглежда, че не разбираш. Идеята е дръзка, изключително безразсъдна.

Анжелик кимна унило.

— Навярно си прав и няма да успеем, но аз ще опитам — отново и отново. Ти, изглежда, също не разбираш, скъпи ми Джейми. Обещах да обичам, да почитам и да се подчинявам на съпруга си, на твоя приятел, а той ти беше приятел, и все още не се чувствам разделена с него, нито пък ти. Тес Струан няма да изпълни желанието му, нали?

През цялото време той уж я гледаше, а не я виждаше и в същото време виждаше всяка подробност по нея, спомняйки си всичките си години при Тес Струан и какво тя и Кълъм Струан значеха за него, какво означаваха за него Малкълм Струан и Дърк Струан и Търговската къща. Всичко бе минало, всичко бе прахосано и всичко бе към края си. „Нашата Търговска къща вече не е на почит, вече не е първата в Азия. Ами, не е съвсем пропиляна, нито съвсем приключила, но блясъкът й е изчезнал и моят приятел е мъртъв, това е! Аз му бях приятел, но той на мен? Ти, Боже в небесата, какво ли не правим в името на приятелството.“