„Няма значение, че ще е тайно, това ще е истинската сватба — не другата, — децата ще бъдат приети в лоното на църквата, всички ще живеем в Париж през повечето време от годината, той ще ме обича и аз ще го обичам и ще се любим чудесно“ — мислеше си тя, сърцето й тупкаше от удоволствие; отдаде се на мечтите си. Все повече и повече. После, тъй като вечерта бе минала чудесно и тя се чувстваше чудесно и в пълна безопасност, се остави на спомена за присънилото се през онази нощ.

Не можеше да си спомни нещо конкретно. Обезчестяването се стопяваше сред еротични представи и еротични образи. Леко парване, което се превръщаше във всепроникваща топлина. Хем знаеше, хем не знаеше и чувстваше, и не чувстваше как силни ръце я прегръщат и я обладават с никога неизпитвана чувственост и откровеност; главата, тялото, животът, възхитително освободени от всякакви задръжки, толкова привлекателно бе всичко, защото това… беше само сън.

— Но събудих ли се, или не се събудих, или само се преструвах на заспала? — питаше се тя отново и отново, винаги с лека тръпка. Но нямаше да му отвърна толкова разпътно, ако бях будна — сигурно не, — а сънят бе толкова завладяващ и толкова бурно ме подтикваше да желая още и още, и…

Анжелик чу как външната врата се отвори и затвори, после резето на спалнята се помръдна и се превъртя. Зърна Андре да отваря и затваря тихо вратата, да пуска резето и да се обляга на нея подигравателно подсмихнат.

Внезапно девойката се изплаши:

— Какво искаш, Андре?

Той дълго мълча, след това се приближи до леглото и я загледа.

— Да… да поговорим, а? — попита тихо. — Трябва, а? Да поговорим… или… или какво?

— Не разбирам. — Анжелик го разбираше твърде добре, болезнено осъзнаваше обезпокоителния блясък в очите му, където само преди няколко минути се четеше единствено съчувствие. Но тя овладя гласа си, проклинаше се, че не е залостила вратата — тук никога не се налагаше, наоколо винаги имаше прислужници или персонал на Легацията и никой не би посмял да влезе без разрешение. — Моля, не…

— Ще поговорим за утре и нека бъдем… да бъдем приятели.

— Драги Андре, моля те, късно е. Каквото и да е, може да почака до утре. Съжалявам, но нямаш право да влизаш тук, без да почукаш… — За момент изпадна в паника и се дръпна към другия край на леглото, тъй като той седна на ръба и протегна ръце. — Спри или ще викам!

Той се изсмя тихо и язвително:

— Ако викаш, скъпа Анжелик, ще се притекат слугите, аз ще отключа вратата и ще им кажа, че ти си ме поканила тук. Искала си насаме да обсъдим как да намериш пари, пари в брой за аборт. — Отново присмехулно изкриви, устни — Е?

— О, Андре, не бъди такъв, моля те, иди си, моля те… ако някой те е видял, моля те.

— Първо… първо целувка.

Тя избухна:

— Махай се, как се осмеляваш!

— Млъквай и слушай — прошепна Андре дрезгаво, ръката му обви кръста й и я стегна като в менгеме. — Осмелявам се, разбира се, ако поискам нещо повече от целувка, ти ще ми го дадеш — доброволно или не. Без мен ще те разкрият, без мен…

— Андре… моля те, остави ме. — Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от хватката му. С изкривена усмивка той я поотпусна. — Нараняваш ме — едва не се разплака Анжелик.

— Не искам да те нараня — каза той гърлено, гласът му прозвуча странно за самия него; осъзна, че е безумство да се намира тук и да върши това, но някакъв внезапен ужас го бе обзел и надделя над разсъдъка му; краката му го доведоха по своя воля, за да я накара да… да какво? Да сподели с нея позора си? Защо не? — нададе вик мозъкът му, вината е нейна, перчи се с хубостите си и крещящата си сексуалност и ми напомня за моя ужас! Не е по-добра от уличниците, а може и да не е изнасилена; кани се да хване в капана си Струан и неговите милиони с всякакви средства! — Аз съм… аз съм твой приятел, не ти ли помагам? Ела тук, една… една целувчица не е кой знае каква отплата.

— Не!

— За Бога, направи го с желание, или ще престана да ти помагам, след ден-два ще уведомя Струан и Бабкот анонимно. Това ли искаш? А?

— Андре, моля те… — Тя се огледа, отчаяно търсеше начин да избяга. Нямаше как. Той се премести по-близо към нея на леглото и посегна към гърдите й, но тя отблъсна ръката му и започна да се съпротивлява и да се бори, замахна с нокти към очите му, но той я задържа; безпомощна, Анжелик се отбраняваше, без да вика, бе попаднала в примката му и трябваше да му се подчини. Внезапно по кепенците се чу силен трясък.

Беше толкова неочакван, че Андре дойде на себе си, а тя изпищя от страх. Ужасен, той скочи от леглото, втурна се към вратата, отключи я, отключи и външната, после се завъртя и хукна към прозорците, дръпна ги да се отворят. За секунди свали резетата на капаците и ги блъсна навън. Нищо. Нямаше никого. Нищо, само храстите се люшкаха от вятъра, носеше се шумът на вълните, стъргалото зад оградата бе пусто. Един часови притича:

— Какво става?

— Теб трябва да питам, войнико. — Сърцето на Андре биеше учестено, думите потекоха сами от устата му: — Видя ли някого? Минавах край стаята на госпожицата и чух или помислих, че чувам някой да удря по нейните капаци. Бързо, огледай наоколо!

Зад него Пиер Вервен, Charge d’Affaires, с потрепваща свещ в ръка влетя разтревожено в стаята, навлякъл халат над нощната си риза, с килната нощна шапчица. И други се стекоха на прага.

— Какво става… о, Андре! Какво, по дяволите… какво става? Госпожице, вие ли изпищяхте?

— Да… аз… той — заекна Анжелик. — Андре беше… той… някой блъсна капаците и Андре… ами… той…

— Тъкмо минавах край стаята й — отвърна Андре — и се втурнах вътре… така ли е, Анжелик?

Тя сведе поглед, загърна още по-плътно завивките около себе си.

— Да, да, така е — рече тя изплашена; мразеше го, но се опитваше да скрие своята ненавист.

Вервен отиде при Андре на прозореца и надникна навън.

— Може да е от вятъра, тук се вдигат внезапни вихрушки, а капаците не са от най-новите. — Вервен раздруса един. Наистина бе разхлабен и изхлопа шумно. После се наведе навън и се провикна след часовия. — Хубаво потърси и се върни да ми докладваш. — После затвори и залости кепенците, залости и прозорците. — Ето! Няма за какво да се тревожите, госпожице!

— Да, да, но… — Сълзи на облекчение потекоха от очите й.

— Mon Dieu, госпожице, няма за какво да се тревожите, не плачете, вие сте на сигурно място, не се тревожете, разбира се, че не трябва. — Вервен свали нощната си шапчица и се почеса по плешивото теме. После за своя радост видя А Со сред останалите на входа и й махна с ръка надуто. — А Со, ще спиш тук с госп’жица, хей?

— Да, госп’дар. — А Со хукна за постелки, а останалите се заизмъкваха…

— Аз ще почакам с вас, госпожице Анжелик, докато тя се върне. — Възрастният мъж се прозя. — Навярно и на двама ви се е сторило, бил е само вятърът. Кой ще тропа по капаците, а? Няма нито скапани улични хлапаци, нито гамени в Колонията, за да си правят майтап, нито джебчии, слава Богу! Ще да е бил вятърът, а?

— Сигурно си прав — каза Андре, съвзел се от страха, но вътрешно ужасен, че някой е наблюдавал отвън… Бе забелязал цепнатината, но никакви други следи. — Съгласна ли си, Анжелик?

— Аз… аз… може би, да — каза тя, много нерешително и още невъзстановила се от уплахата си. „Какво се случи? Имаше ли някой, или Бог ми прати вятър — истински Божи дар? Вятър или не, човек или не, не ме е грижа — реши тя. — Не ме е грижа, отървах се, утре ще се преместя пак при Малкълм, не смея да оставам тук, не трябва да оставам твърде близо до Андре, опасно е.

— Звучеше, като че някой потропа, но… но може би греша. Може да е бил… внезапен вихър.“

— Сигурен съм, че е така — самоуверено заяви Вервен. — Моите капаци винаги потракват, непрекъснато ме събуждат. — Той се изкашля и седна, вгледа се любезно в лицето на Андре, все още бледо като тебешир.

— Няма нужда да чакаш, приятелю. Изобщо не изглеждаш добре, сякаш, да не дава Господ, имаш криза на черния дроб.