Сьоратар се протегна и сподави една прозявка.

— Великолепен обяд, прекрасна риба, Уилям — и без да се усети, добави на френски: — бих я предпочел с чесново масло и сос с магданоз. Както и да е, твоят главен готвач е англичанин, какво да го правиш.

— Китаец е — отговори Сър Уилям добродушно. Срещата бе протекла точно както той я бе предвидил. Тя просто не се състоя. Бяха пристигнали навреме, изчакаха половин час, след което повикаха местния управител. Тайърър му обясни, че не разбират къде е.

— Да не би да е болен?

— Ах, толкова съжалявам, не зная, господарят…

— Моят господар казва: „Осведоми се за здравето на господаря Йоши, кажи, че сме тук по негова молба.“ Щом той оздравял, моля, нека посочи друг ден. — Тайърър умишлено бе пропуснал всички истински задевки на европейските посланици.

Управителят пламна, поклони се като на по-висшестоящи, отново се извини и бързо се оттегли, възмутен, че гай-джин все още не са си заминали. Естествено, всички цивилизовани хора оттук до Йедо бяха видели огнените пламъци и бяха предположили, че гай-джин, поне тези, които бяха останали живи, ближат изгарянията си и се товарят на корабите си, за да отплават вкупом.

След като управителят и свитата му си отидоха. Сър Уилям бе предложил да се наобядват спокойно и бе завел Сьоратар в богатата изба на Английската легация.

— Заслужава си да го отбележим, Анри. Какво ще си избереш за пиене? Голям късмет извадихме миналата нощ, като изключим горкичкия Андре.

— Да, жалко. Такава е била волята Божия. — Сьоратар се мръщеше, докато разглеждаше етикетите. — Ах, „Монтраше“ от 1851! Две бутилки?

— Най-малко две. И Джордж ще обядва с нас. Предлагам ти да опиташ и „Марго“ — препоръчвам ти от 1848, „Шато Пишон-Лонгвий“… И „Шато д’Икем“ с пудинга.

— Прекрасно! Язък, че няма сирене. Йоши нали няма да изникне изневиделица?

— И да дойде, няма да го приемем.

— В клуба спомена, че ни каниш на вечеря. Искаш да обсъдиш нещо важно с останалите ли?

— Да. — Избата бе прохладна и приятна. Няколко чаши стояха наредени върху един бюфет до рафтовете. Сър Уилям избра бутилка шампанско и се зае да я отваря. — Да се престорим, че пожарът не е катастрофа за нас, и да предприемем нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима.

— Сега ли? — Сьоратар се смая. — Не е ли опасно да изпратим флота, след като в момента сме толкова уязвими. — Искаш да ги примамим ли?

— Да, точно това целя. Предлагам да изпратим само британските военни кораби, а вашият флагман, както и руският да останат тук заедно с въоръжените търговски флотилии. Ще отменим изпращането на армейски поделения за предвидения десант. Ще заминат само матроси. Просто ще ги обстрелваме от морето. — Тапата изскочи с пукот. — Това много ще улесни задачата на Кетърър. На него никак не му харесва да ръководи морски десант.

Двамата мъже се чукнаха. Сьоратар обмисляше предложението от всички страни, за да установи къде се крие уловката и къде противникът му е заложил мини, които да подронят френските интереси. Не откри нищо такова. Напротив. Така само се улесняваше неговият дългосрочен план да спечели благоволението на Йоши и да го накара да осъзнае, че варвари са британците, а не французите и че Франция, която той представляваше, е далеч по-търпелива и далновидна.

— Прекрасна реколта, Уили. En principe — да, но ми се ще да се посъветвам с моя адмирал.

— Защо не? Ето какво ще направим…

Обедът мина приятно. Качиха се на катера и ето сега Сър Уилям чевръсто изскочи на палубата, тъй като катерът акостира на кея на Брокови — нещо нечувано до този момент. Видя Горнт и един чиновник, които стояха до някакви сандъци край стъпалата на пристана.

— Надявам се, че нямате нищо против, господин Горнт — рече английският дипломат. — Аз поех командването на катера, той плава под мой флаг, а не под Струановия.

— Удоволствието е мое. Сър Уилям. Как мина?

— Ами той просто не се яви. Предполагам, че не ни е очаквал.

— Опозорил се е оттук до Тимбукту.

— Доста. — „Тъкмо такава беше целта ми“ — помисли си Сър Уилям и посочи сандъците. — Да не би да заминавате?

— Отивам в Хонконг, сър, с тазвечерния пакбот, за да осигуря строителни доставки за нас и за останалите.

— Прекрасно хрумване. Лек път и щастливо завръщане.

Повдигна шапка и се отдалечи заедно със Сьоратар. Тайърър залиташе от умора подире им и въобще не забеляза Горнт.

— Качи ги на борда, Периера — заръча Горнт. — Съобщи на капитана, че своевременно ще се явя на кораба. — О, здрасти, докторе. — Хоуг бързаше заедно с няколко кули81, приведени под тежестта на един пътнически сандък и няколко чанти.

— Едуард, разбрах, че и ти ще пътуваш с „Красавицата от Атланта“. — Хоуг едва си поемаше дъх и изглеждаше изтощен. Ръцете и дрехите му бяха покрити със засъхнала кръв, а очите му — зачервени. — Как да накарам твоите хора да натоварят тези неща на кораба вместо мен — имам още десетина ръце и крака за оправяне, а също и някои изгаряния… Много ти благодаря. — Лекарят хукна, без да дочака отговор.

— Качи ги, Периера. — Горнт се намръщи. „Защо ли Хоуг толкова се бе разбързал да отплава за Хонконг?“

Всичко вече бе опаковано, бе сторил необходимото, за да е сигурен, че Брокови ще се справят добре в негово отсъствие: бе разпоредил на кои търговци да отпускат кредит и на кои да отказват; утре или вдругиден представителите на Чошу щяха да пристигнат, за да се уговорят за оръжейните пратки — добра сделка, от която щеше да спечели, след като Брокови фалират, и както бе замислил, щеше да се сдобие с тукашните помещения и персонала на Ами, на цени като при разпродажба след пожар. Сам се засмя на шегата си. Освен това въглищната концесия на Йоши би могла да се прехвърли от Струанови при Сьоратар чрез търговската компания на покойния Андре Понсен. Бе дал указания на сарафа тайно да направи такова предложение.

Оставяше Периера за свой заместник. Снощи бе чул от Морийн, че новата кантора на Джейми е изгоряла, и бе решил да го назначи при себе си, но за негово огромно учудване днес следобед Джейми му бе благодарил и му бе отказал под предлог, че се надява да се справи със самостоятелната си търговска компания.

„Джейми само ще допълни прекрасната картина — помисли си Едуард. — Нищо че ми отказа — той ще поеме ръководството на компанията тук, когато всичко стане собственост на «Ротуел-Горнт».“ Опипа джоба си.

Печатът на Норбърт си беше на мястото заедно с двете писма със задна дата за Тес. Носеше повече от достатъчно сребърни мексове и злато от касите на Брокови за разходите си. „Добре. Всичко е наред… А сега — Анжелик.“

— Здравей, Едуард — топло му се усмихна Анжелик. За пръв път го приемаше в будоара си. А Со стоеше до кофичка с лед за изстудяване на вино. Горнт забеляза, че вратата към спалнята е затворена, а завесите са спуснати. Петролните лампи светеха и стаята изглеждаше някак женствена и приветлива. Анжелик се държеше сдържано и особено. Той се притесни.

— Искаш ли бяло вино за разнообразие — любезно му предложи французойката, — „Ла дусет“ или Бърбън?

— Вино, ако обичаш. Госпожо, никога не сте изглеждали по-добре!

— Нито пък ти, приятелю мой. Заповядай, седни тук до огъня. — Бе облечена с нова тъмносиня траурна рокля, чиято кройка подчертаваше фигурата й. Деколтето бе квадратно и скромно. Но за негово и свое удоволствие Анжелик бе метнала многоцветен копринен шал на раменете си. Сякаш пролетен полъх в този януарски ден.

— А Со, вино. — След като слугинята им поднесе чашите, французойката й заповяда: — Чакай отвън! Ако трябваш, повикам! — Слугинята излезе и нехайно затръшна вратата подире си.

— Сега ще си залепи ухото на вратата — тихо прошепна Горнт.

Анжелик се разсмя:

— За да научи някоя тайна ли? Че какви тайни може да има помежду ни? Щастливо плаване, Едуард. — Тя отпи и остави чашата си. — Събра ли си багажа?