— Без малко да загина в Йошивара. Бях с… ъъъ… с моето момиче и… ами, тя е мъртва. — Мъката му го заля като приливна вълна.

— Боже Господи, искрено ти съчувствам. Странно, но и другият ти приятел — Накама или Хирага, или както там му е истинското име — също загина.

— Сър?

— Да. — Сър Уилям седна на отсрещния стол и щастливо продължи: — Един патрул го забелязал в Ничията земя тъкмо когато пламнал и Пияният град. Отначало го взели за мародер и го подгонили. После го разпознали, стреляли по него и го ранили, за да го спрат. И можеш ли да си представиш, този безумец се надигнал от земята и се хвърлил в една пламтяща сграда — стария склад за газ. Сержантът каза, че само след миг последвала страхотна експлозия.

— Изключено е да…

— Съгласен съм, че звучи невероятно — да вземеш и да се хвърлиш направо в пъкъла. Нелепо е — хората не правят такива работи. С мъка ти съобщавам, че две от момчетата са загинали при опита да го заловят — станали са жертва на експлозията. Колко жалко! Накама навярно е бил подпалвачът, ако наистина е имало палеж. Но ако питаш мен, подобно предположение ми се струва доста пресилено. Във всеки случай варелите с газ избухваха навсякъде. — Посланикът видя, че Тайърър пребледня и се развълнува, и му домъчня за него. — Съчувствам ти, Филип, съчувствам ти заради смъртта му, защото зная, че ти се бе привързал към него, но иначе въобще не съжалявам. Той бе убиец и така се измъкваме от задънената улица с Йоши, нали? — Сър Уилям изчака преводачът да се съгласи, ала изпитото лице насреща му не промени изражението си. — Прощавай, навярно е допълнителен удар за теб, като се има предвид… другото. Навярно е било ужасно?

Тайърър още не можеше да възприеме мисълта за мнимата смърт на Хирага.

— В Йошивара, да… да, наистина — и тъкмо се канеше да поправи Сър Уилям, дипломатът отново го прекъсна:

— Длъжен съм да ти кажа, Филип, че сме извадили невероятен късмет. Армията и флотът са невредими, от Колонията ни засега е изчезнал един човек, макар все още да претърсваме. Да си видял някого от нашите снощи в Йошивара?

— Не, сър. Никого. — Тайърър още не можеше да си събере мислите. — Абсолютно никого. Виждате ли, аз…

— Да му се не види! Трудно е да открием всички. Не можем да получим точния брой. В Пияния град работата е безнадеждна, но дори и там разправят, че били загинали само пет-шест скитници, ама имената им никой не ги знае — Чарлс ли, Том ли, Джордж ли… С радост ти съобщавам, че младите дами на госпожа Фъдърингил до една са живи и здрави. Като по чудо се спасихме всички. Ако вятърът не беше стихнал… но, слава Богу, имахме късмет… Видя ли, че и Светите цици също са оцелели? Естествено, щетите ще възлязат на стотици или хиляди лири, да благодарим на Бога, че има застраховки, нали? Е, пийни си и върви да си дремнеш. Като поразмислиш малко, ще разбереш, че ни провървя с Накама — той бе започнал да се превръща в същинска дипломатическа катастрофа. Аз тръгвам — ще обсъдя какво да правя заедно с хората от нашата общност. Защо не си полегнеш, докато се върна и…

На вратата се почука.

— Шоя пристигна. Сър Уилям — рече Бертрам.

— Тъкмо навреме, покани го. Филип, преди да си тръгнеш, ще ми превеждаш ли? Заповядай, заповядай, господин шоя.

Шоя се поклони почтително.

— Моят господар те поздравява, шоя — преведе Тайърър, все още замаян. Умът му витаеше съвсем другаде. Умираше от желание да си легне и да премисли всичко отново. — Моля да каже колко загубили в огъня?

— Моля да му благодариш, задето е така любезен да ни попита, но нека не се безпокои за нас. — Въпросът се стори странен на шоя, тъй като на гай-джин това не им влизаше в работата. „Какъв ли капан ми залагат?“ — запита се той.

— Моят господар казва, иска знае колко загубили?

— О, толкова съжалявам, не съм сигурен какъв е окончателният брой, но петима рибари и две семейства са на онзи свят — любезно отвърна шоя, измисляйки си някаква цифра, тъй като водачът на гай-джин бе подчертал „колко загубили“ и следователно очакваше точно число. Всъщност никое от техните семейства и деца не бе загинало; бяха спасили и лодките си благодарение на навременните предупреждения.

— Моят господар казва толкова съжалява. Може ли помогне на село?

— Ах! Ах, да, да, моля, благодари на великия господар. Семействата ще имат нужда от няколко чувала с ориз и малко пари, от каквато и да е храна или… — Шоя не довърши изречението, за да ги остави сами да решат. „Това някакъв нов капан ли е?“

— Моят господар казва, че прати храна за село. Моля кажи, как пожар започнал?

Шоя си помисли, че те напълно са се побъркали, след като очакваха отговор на подобен въпрос. Бе опасно да се забърква в политиката. Дори по-опасно, отколкото да поддържа връзки едновременно с шиши и Бакуфу. Докато оплакваше пред тях огромните загуби от предстоящото отпътуване утре или вдругиден, в душата си се радваше, че не всичко е загубено: счетоводните му книги, разписките и кюлчетата злато и сребро си стояха непокътнати, а уговорката му с Джами гай-джин придобиваше още по-голямо значение. „Уверен съм, че моята стоку-компени няма да пострада.“ В същото време шоя се възхищаваше на дързостта на шиши да прогонят чужденците, като обвинят за това подлите Бакуфу. „Соно-джой — по-добре ще ни е без гай-джин. Нека си седят затворени на малкия Дешима край Нагасаки, както бе в миналото. Ще открия клон в Нагасаки и ще очаквам тяхното завръщане. Ако въобще се завърнат.“

— Толкова съжалявам, но навярно е от газ в някоя кухня — отговори шоя със смирен поклон. — Само в Йошивара готвят през нощта. Ние — не. Моля да ме извиниш, но не зная нищо повече.

— Моят господар казва, този човек Накама или Хирага, шиши, когото господарят Йоши иска, видели войници и опитали хванат. Той избягал и умрял в огън. Познаваш него?

Шоя съвсем се притесни. Въпреки че за негова радост бяха го уведомили за гибелта на самурая.

— Моля да ме извиниш — изхриптя възрастният японец, — познавам го само като клиент, а не като шиши. Загинал ли? Прекрасно, че убиецът е мъртъв. Прекрасно!

Сър Уилям въздъхна, отегчен както от въпросите, така и от отговорите.

— Благодари му и го отпрати, Филип. Хайде, тръгвай. По обяд да си готов за път — рече посланикът.

— Сър?

— Отиваме в Канагава, на среща с Йоши. Да не си забравил?

Тайърър се сащиса.

— Той едва ли ще ни очаква точно сега — рече Филип с половин уста. Направо му се повдигна при мисълта да превежда на продължителна среща всички нюанси около споразуменията. — Изключено е!

— Тъкмо затова ще отидем — грейна Сър Уилям. — Тъкмо да го поизнервим. Ние сме британци, а не шайка цветнокожи гадняри. Просто сме имали едно незначително затруднение, една дребна мъчнотия. — Посланикът си облече палтото. — Ще се срещнем по обяд и да бъдеш в най-празничната си премяна.

— Но той няма да се появи след тоя пожар.

— Да. Ако не дойде, язък му за престижа, а ние ще му се издигнем в очите.

— Не мога. Сър Уилям, днес не ставам за преводач. Аз… просто съм изтощен и не мога, съжалявам.

— Боя се, че ще ти се наложи. Не губи присъствие на духа и тем подобни. — Посланикът се подсмихна. Отново излъчваше студенина и непреклонност.

— Съжалявам, сър, но не мога. Никакъв ме няма. Нека Андре да се заеме с това, той е по-добър от мен.

— Ще ти се наложи — повтори Сър Уилям без настроение. — Андре Понсен е мъртъв.

Тайърър едва не припадна.

— Невъзможно… Как?

— В Йошивара. Научих малко преди да дойдеш и затова изпитах такова облекчение, като те видях. — Посланикът внезапно си спомни за запечатания плик, който Андре му бе поверил в сейфа на Легацията и който трябваше да бъде разпечатан при евентуалната му смърт. — Анри го разпозна, доколкото въобще е възможно да бъде разпознат подобен труп. По пръстена му с печат… Ами… горкият човек бе станал на въглен в своята garfonniere. Разбрах, че се намирала само на няколко ярда от твоята в същата чайна. Извадил си голям късмет. По пладне да си готов.