Е, направих каквото можах за Тес и за Малкълм — както за живия, така и за мъртвия. И за Анжелик. Когато тя си тръгне, след нея ще остане пустота, която ще ни е трудно да запълним. Много се надявам, че тя отново ще си възвърне изгубения младежки вид. Ето още едно скръбно нещо. Но целият живот е пред нея независимо дали ще роди дете от него или не. Залозите са все още равни.“

Командите от мостика привлякоха вниманието му за миг, но нямаше нищо особено — просто вдигаха още платна. Вятърът бучеше във вантите. Фрегатата набра скорост. Щеше да акостира след около час. Слънцето щеше да залезе чак след около два часа. Имаше достатъчно време да се справи с Накама преди вечеря.

Залезът бе мрачен, слънцето потъваше зад облачния хоризонт, сякаш съжаляваше за отиващия си ден.

Хирага заяви на групичката рибари:

— Лодката я бива. Няма да взема рибарските принадлежности, но в цената включвам веслата и платното.

Намираше се на брега край Пияния град и плати на собственика поисканата сума, без да се пазари, тъй като още не бе свикнал с мисълта, че пазарлъкът не е срамно нещо — Макфей непрекъснато му втълпяваше това. Съзнаваше, че цената бе прекалено висока и рибарите ще му се присмеят зад гърба. Сам си бе виновен, тъй като бе облечен като гай-джин и не носеше мечовете си, както му е ред.

Щеше му се да изкрещи и да се нахвърли отгоре им заради ужасните им обноски, да ги просне на брега, да ги накара унижено сами да му предложат лодката си. От друга страна обаче, полагаше усилия да се сдържи: „Направи каквото трябва — лодката е твоя. Утре ще загинеш в прослава на соно-джой, а тези въшки не струват повече от морските жълъди върху отвратителното им корито.“

— Оставете всичко вътре, нареди Хирага.

Собственикът се поклони угоднически и се отдалечи заедно с приятелчетата си, като благославяше късмета си, задето е получил двойно повече пари.

Лодката представляваше обикновена рибарска ладийка за трима души с малко платно и едно-единствено весло на кърмата. В обучението на самураите влизаше и гребане на къси разстояния, за да прекосяват реки и да догонват крайбрежните кораби и галери. Вестта, че я е купил, щеше да обиколи селото, но това нямаше значение. Докато шоя и останалите схванат за какво му е, вече ще е твърде късно.

Пое през Пияния град по многолюдните сокаци, като прекрачваше пияниците и сметта, отвратен от мръсотията. „Тайра разправя, че неговият Лондон бил най-чистият, най-големият и най-богатият град в света, но не му вярвам, след като повечето от неговата раса живеят ей така. Пък и другата част на Колонията не изглежда много по-добре.“ За да си скъси пътя, зави по съвсем тясна уличка. Край него минаваха мъже, просяци протягаха ръка, подозрителни очи надничаха от вратите, но никой не го закачи.

Ничията земя както обикновено бе буренясала и вонеше — нали беше главното сметище на Колонията. Няколко дрипави скитници се ровеха из последните купчини боклук. Хвърлиха му бегъл поглед. Хирага погледна към разнебитения похлупак на кладенеца. Дървеният капак за тайния тунел към Йошивара изглеждаше недокоснат. В паметта му мимолетно се мярна лицето на Ори. Спомни си как стоеше там долу и бе готов да го убие, а Ори бе изхвърлил, бе се престорил, че изхвърля златното кръстче. „Той беше бака, задето пожертва живота си заради онази жена. Щеше да ни бъде полезен утре.“ Престана да мисли за него.

Цялото му съзнание бе заето с нападението. Всички доводи против се бяха стопили. Помежду им имаше пълно съгласие: Акимото с радост ги поддържаше — Такеда и Сенсей. А следователно и той самият. Бе осигурил лодката. Сега щеше да вземе Акимото, щяха да се върнат, за да осъществят плана си. В действителност Хирага се радваше. Щеше да загине славно, изпълнявайки волята на Императора. Нима един самурай би могъл да иска нещо повече от живота?

Изведнъж сякаш го поляха с леден душ и той се шмугна в един портал. Трима английски войници стояха пред къщата на шоя, а други двама излизаха от къщичката, която те с Акимото бяха наели. Помежду им Акимото крещеше с все сила няколко английски израза, които знаеше:

— Толкова съжалявам, не разбира Накама!

— Н-а-к-а-м-а — произнесе сержантът бавно и ясно. — Къде е? — И още по-високо: — Къде е Накама?

— Накама? — Акимото говореше високо, очевидно, за да го предупреди, ако случайно се е озовал наблизо.

— Накама не разбира, толкова съжалява. — А после продължи на японски: — Някой е предал някого. — И отново на гърлен английски: — Накама не раз…

— Млъквай! — сопна се сержантът. — Ефрейтор, този глупак не знае нищо. Бучър, ти и Суолоу оставате тука, докато проклетият господин Накама не се върне. И го молите да… помолете го любезно да дойде с вас при Сър Уилям, ама със сигурност да го доведете. А ти — сержантът ръгна Акимото в гърдите с грубия си възлест показалец, — ти ела с мен, в случай че началството поиска да те види.

Акимото гръмогласно се противеше на японски, но ги последва с английските думи:

— Накама не разбира — и не престана да ги повтаря.

Хирага се посъвзе, измъкна се от портала, прескочи някакъв стобор и забърза към Ничията земя. Стигна там и се сниши до портала. Бе опасно сега да изтича до кладенеца — все още бе много светло, пък и тримата скитници се мотаеха наоколо и изглеждаха зле настроени.

„Трябва да го пазя в тайна. Кой ли ни е предал?“

Нямаше време да мисли за това сега, пъхна се още по на тъмно, тъй като един от скитниците приближи, като мърмореше и ругаеше, задето отпадъците били оскъдни. В едната си ръка държеше мърлява торба. И тримата бяха мършави и мръсни. Единият приближи към входа, но подмина, без да го забележи.

„След половин час ще се стъмни. Мога само да чакам.“

Неочаквано някой се изпречи пред него.

— Скивах ли те? К’во правиш тук? — грубо и заплашително го запита скитникът.

Хирага полекичка започна да се изправя. Стискаше малкия пистолет в джоба си. В този миг видя нож в ръката на дрипльото, който ожесточено се хвърли отгоре му. Хирага го изпревари, стисна ръката с кожа и го фраска под брадичката. Скитникът изквича като изкормено прасе и се строполи на земята. Другите двама незабавно вдигнаха очи и забързаха да проверят какво става.

Заковаха се на място. Хирага държеше в едната си ръка пистолета, а в другата ножа, наведен над дрипльото, който се гърчеше и задушаваше в мръсотията. Двамината измъкнаха ножове и се хвърлиха към него. Без колебание Хирага се хвърли към единия от тях, а той побягна. Хирага се възползва от пролуката и хукна към Пияния град. Не искаше да си губи времето със схватки. За секунди дотича до някаква странична улица, но в бързината бе изгубил шапката си. Обърна се и видя как един от скитниците я грабва с победоносен вик. В следващия миг я хвана и другият и се счепкаха за нея с проклятия и ругатни.

Задъхан, Хирага ги остави да се бият. Пак погледна към залеза.

„Търпение. Като си отидат, ще влезеш в кладенеца. Не бива да го разкриваш на никого, много е важен за нападението. Търпение. Купи си шапка или кепе. Какъв ли провал е станал?“

— Къде, по дяволите, е отишъл?

— Едва ли е далеч. Сър Уилям — отговори Палидар. — Поставил съм войници и на двете порти и на мостчето за Йошивара. Сигурно е в някоя от кръчмите. Скоро ще се появи. Да го оковем ли?

— Не. Само го доведете без оръжие и под стража.

— Ами този? — Акимото седеше, опрял гръб до стената. До него стоеше войник. Вече го бяха претърсили.

— Ще реша, след като го разпитам. Ах, Андре, влизай. Сетри, няма защо да чакаш. На вечеря съм у руския посланик. Ако хванете Хирага, викнете ме. — Палидар отдаде чест и излезе. — Андре, прости ми, че те безпокоя, но не можем да открием Накама. Тъй като Филип го няма, би ли ми превеждал. Попитай този тук, къде е приятелчето му?

Сър Уилям наблюдаваше как Андре разпитва Акимото и се опитваше да скрие раздразнението си. Щеше му се Тайърър да е тук, а не с Бабкот в Йедо. „Дано там всичко върви добре. Проклятие, ако не хванем Накама, Йоши наистина ще се подразни, и то с право.“