— Простете, сър, но просто Накама е важен и…

— Искаш да кажеш Хирага или както там се нарича в момента? Исусе Христе, той е обвинен в убийство. Приемам, че ни беше неизчерпаем източник на сведения, но, всемогъщи Боже, той е един разбойник и изменник, обявен извън закона. Извадили сме късмет, че не ни е изтрепал по долни гащи, след като цялата Легация и твоето жилище му бяха на разположение.

— Какво възнамерявате да правите, сър?

— По дяволите, вече казах: ще проуча и ако се окаже истина, в което не се съмнявам, обвързахме се с честна дума да го предадем.

— Възможно ли е да го разглеждаме като потърсил политическо убежище?

— Ох, Боже Господи! Ти да не си си изгубил ума? Ние изискваме обезщетение и убийците на наши сънародници и как тогава, по дяволите, ще откажем да им върнем човек, обвинен и вероятно наистина извършил убийство на един от техните владетели? Йоши обеща да го осъдят безпристрастно.

— Смятайте го за мъртъв — ето какво значи за тях безпристрастният съд.

— Ако е виновен, това и заслужава. — Сър Уилям се овладя, тъй като днес Тайърър бе свършил добра работа, а пък и бе забелязал нарастващото приятелство между преводача и японеца, което бе допринесло много в негова полза: — Филип, съзнавам, че за нас Хирага бе изключително ценен, но се налага да им го предадем… след като се срещна с него. В самото начало го предупредих, че ако го потърсят, ще трябва да си иде. Сега забрави за Накама и гледай да разбереш колкото можеш повече за пациента на Бабкот. Ако имаме малко късмет, току-виж, излязъл тайро.

Поведе ги към предния двор, където Йоши възсядаше коня си. Бабкот го чакаше до един кон, който Палидар му беше дал на заем, както и един за Тайърър. Почетната стража стоеше нащрек около тях. По заповед на Йоши носачите се бяха отдръпнали от вързопите. Той махна на Тайърър, преводачът го изслуша, поклони се и се върна.

— Той казва, че може да… ъъъ, да преброите парите в удобен за вас момент, и ви моли утре да му изпратите разписка. Този човек — Тайърър посочи Абе — ще дойде утре за Накама.

— Благодари му и предай, че желанията му ще бъдат изпълнени.

Тайърър се подчини. Йоши махна на Абе да върви напред:

— Икимашо.

Поеха в тръс, а носачите и конярят ги последваха пеш.

— Готов ли си, Джордж?

— Да, благодаря, Сър Уилям.

— Тръгвайте тогава. Филип, днес се справи добре. Още няколко срещи като тази, и ще препоръчам да те повишат от стажант в преводач.

— Благодаря ви, сър. Може ли да присъствам, когато се срещнете с Накама?

Сър Уилям едва не избухна.

— И как, по дяволите, ще стане това, след като заминаваш за Йедо с Джордж? Мисли бе, момче! Джордж, дай му очистително, горкото момче е тъпо!

— Всъщност нямам нужда от Филип. Сметнах, че за него ще е важно да се срещне с този „неназован големец“ — рече Бабкот.

— И си бил напълно прав — тази среща може да се окаже много съществена, а Накама или Хирага, или както там се казва, не е. Филип, разбра ли ме най-сетне?

— Да, сър. Извинете, сър.

Бабкот се приведе към посланика.

— Не е лошо да не предаваш Накама, докато не се върнем — за всеки случай.

Сър Уилям вдигна очи към него. Това предложение издигаше медицинския преглед на ново, по-високо равнище.

— Смяташ, че могат да ви задържат ли? Като заложници? И двама ви?

Бабкот вдигна рамене.

— За Йоши Накама е от значение. Не е лошо да проявим предпазливост, нали?

— Чакам ви утре и двамата. — Сър Уилям се намръщи. Постоя, докато се изгубиха от погледа му, и се върна в заседателната зала.

Адмиралът незабавно избухна:

— Не бях чувал толкова много празни брътвежи през целия си живот! Да им построим флот ли? Да не си се побъркал?

— Това не зависи от нас, скъпи ми адмирале — уравновесено отговори Сър Уилям. — Това е работа на Парламента.

— Или по-скоро на император Наполеон — рязко се намеси Сьоратар.

— Съмнявам се, скъпи ми господине. — Вратът на Кетърър придоби керемиден цвят. — Чуждестранните военноморски въпроси са приоритет на Кралския военноморски флот и той ще се справи незабавно с всяка френска намеса в районите на британско влияние.

— Съвършено вярно — провикна се Сър Уилям, тъй като лицето на Сьоратар доби цвета на адмирала, и се зае словоохотливо да го разубеждава: — Във всеки случай това е политическо решение и зависи от Лондон и от Париж.

— Политиците да вървят на майната си! — Челюстите на адмирала трепереха от гняв. — Пет-шест от най-хубавите ни военни кораби в ръцете на тези нехранимайковци, след като ги виждате на какво са способни само с един-два меча? Категорично съм против!

— И аз — заяви Сър Уилям кротко. — И препоръката ми ще бъде в този смисъл.

— Какво?

— Напълно съм съгласен с теб. Подобно решение от изключителна важност изцяло зависи от Военноморското министерство, подпомагано от Министерството на външните работи. Същото се отнася и за Париж. Не ни остава нищо друго, освен да докладваме на началниците си. И ти трябва да сториш същото. Слава Богу, японските власти най-сетне утвърдиха правото ни ние самите да се разправяме с виновниците. Съгласен ли си, адмирале?

— Ако говориш за твоето прибързано наказателно нападение тук, там или където и да е, то все още не е одобрено от министерството, а следователно и от мен. Предлагам да се качим на „Пърл“, преди да е заваляло…

Сър Уилям въздъхна и хвърли поглед през порта на каюткомпанията. Дъждът бе престанал, морето все още бе мрачно, за разлика от неговото настроение. Бе получил обезщетението, нямаше неотложна нужда да срива Йедо, а чрез този Йоши можела да подпомогнат модернизирането на Япония. „Ще я превърнем в щастлива страна, част от семейството на всички нации, щастлива както за тях, така и за нас. Много добре е да го направим ние и да насадим тук британските добродетели, отколкото французите — техните, макар че вината им и отношението им към храната и любенето далеч превъзхождат нашите.

Да. Като се изключи чукането, японците ще извлекат полза. Що се отнася до любенето, те несъмнено ни превъзхождат. Жалко, че не можем да го внедрим в нашето общество, но кралицата не би го понесла. Ужасен позор, но такъв е животът! Да благославяме късмета си, че живеем тук, стига само веднъж да ги цивилизоваме.“

— Анри, да излезем на чист въздух.

С радост се озова отново на палубата. Вятърът бе наситен със сол, пронизващ и здравословен. Фрегатата бе вдигнала платна и набираше скорост. Марлоу стоеше на мостика. Офицерите и моряците на палубата болезнено усещаха присъствието на адмирала, седнал на стол на мостика, мрачно прегърбен в шинела си.

— За Бога, Марлоу, плавай, доколкото е възможно, срещу вятъра.

— Слушам, сър.

Сър Уилям не бе специалист, но тази заповед му се стори педантична и ненужна. „Ама че е проклет! Все пак не го виня, задето иска потвърждение на заповедите ми. Та нали той ще си изпати, ако нещата тръгнат наопаки.“

Фрегатата промени курса си спрямо вятъра и посланикът сграбчи перилата. Обичаше морето и особено британските военни кораби. Гордееше се, че имперските кораби са господари на морето, доколкото това е възможно. „Кетърър е прав, задето не иска да създава още един военноморски флот — помисли си той, — особено с тези хора. Френският, американският и пруският флот и така ни създават достатъчно грижи.“ Погледна към кърмовата част.

Там, отвъд хоризонта, се намираше Йедо. „Йедо и Йоши предвещават неприятности, откъдето и да го погледнеш, каквото и светло бъдеще да ни обещава той. А ето отсреща Йокохама. Там ме чакат още по-големи неприятности, но както и да е. Днес Анжелик ще присъства на вечерята, която давам. Радвам се, че не замина, макар все още да не разбирам защо. Нима по този начин не налива вода в мелницата на Тес Струан?

Толкова е непривично да мисля за Анжелик без Малкълм Струан. Жалко за лошия му късмет, но той си отиде, а ние сме живи. Джос. Кой ли ще стане тай-пан сега? Дънкан е само на десет. Той остана последен от Струановите синове. Горката Тес, сполетя я още една трагедия. Но не се чудя, че не я довърши. Винаги съм се възхищавал на мъжеството й да носи бремето на Кълъм и на Брокови, а пък за Дърк Струан да не говорим.