— Един човек ще се справи с църквата. Акимото. Ще имаме нужда от ладия или от малка рибарска лодка. Можеш ли да намериш?

— Навярно — машинално отвърна Хирага. В съзнанието му се рояка несметни въпроси и опасения. — Или ще открадна някоя. Сенсей, мис…

— Не мислиш ясно. Рибарите винаги отнасят веслата, когато изтеглят лодките на брега. Няма нужда. Купи. — Кацумата измъкна копринена кесийка и небрежно я сложи на масата. — Хирага, съсредоточи се! — Гласът му се ожесточи: — Нима животът ти сред гай-джин те е покварил дотолкова, та си забравил клетвата си пред соно-джой. Съсредоточи се — планът е добър, моментът е подходящ. Можеш ли да купиш лодка?

— Да, да, но… но, Сенсей, къде ще се оттеглим?

— Проста работа. Ние тримата — ти, Такеда и аз, ще потопим кораба. После ще оставим лодката колкото се може по-близо до Йедо и ще се скрием в големия град.

— А какво ще стане с онзи, който ще подпали църквата?

— Той ще се измъкне по суша.

— Нуждаем се от поддръжката на повече шиши, тази задача е тежка. Цялата област ще стане смъртно опасна за нас.

— Тъкмо това ще улесни бягството. Четирима са достатъчни. Аз ще оглавя нападението срещу кораба, а ако утре задуха вятър, горящата църква може да подпали цяла Йокохама. И още по-добре. Ела пак тази нощ, доведи Акимото, а дотогава ще съм окончателно готов с плана.

— Но… къде е Такеда?

— Оставих го в Ходогая. Ще дойде тук днес следобед. До довечера, Хирага. — Кацумата рязко го отпрати с поклон.

Хирага смутено се поклони в отговор. Нямаше как да не се подчини — дълги години бе обожавал и благоговял пред своя сенсей, умел фехтувач и тактик. Излезе и със залитане прекоси моста към Колонията, мина по селската улица, зави към стъргалото, после отново се върна, без да съзнава какво върши. В главата му се рояха черни и невъзможни мисли, цялото му бъдеще се разбиваше на пух и прах заради този простак от Сацума, който си бе наумил да тласка съдбата напред.

„И все пак Сенсей е прав — мрачно си мислеше Хирага. — Тези две деяния ще разярят гай-джин, флотът им ще обсади Йедо. Йедо ще изгори, а за отмъщение Йокохама ще бъде срината със земята. След няколко месеца корабите ще се завърнат, но този път с повече войски, а дотогава шиши ще са завзели Портите и цял Нипон ще е готов за съпротива. Но това няма никакво значение за гай-джин.

Така или иначе ще ни се наложи да се отворим към техния свят. Гай-джин вече са го решили. Така че ще имат база в Йокохама и на други места, защото са в състояние да изравнят със земята нашето крайбрежие и да затворят пристанищата ни завинаги, стига да поискат, и никакъв Божествен вятър няма да ни помогне.“

— Здрасти, друже, накъде си тръгнал?

— О! — Хирага се бе озовал пред Легацията. — Добро утро, господин часови. Отивам Тайра-сама.

— Няма го тука, друже — прозя се часовият. — Господин Тайърър и началството са в Канагава.

— О? — Хирага погледна отвъд залива. Морето бе неприветливо и той едва-едва различи Канагава. Някаква фрегата — Хирага разпозна в нея „Пърл“ — бавно кръстосваше край брега, красива и смъртоносна. На рейда флагманът със своите четиридесет оръдия бе пуснал котва срещу вятъра. — Аз дойда по-късно.

Хирага печален се запъти към селото, за да купи ладия. Колкото и да не одобряваше замисъла, той преди всичко бе шиши.

Рано следобед на същия ден в каюткомпанията на кораба на Нейно величество „Пърл“ Сьоратар и Сър Уилям се чукнаха и отново се поздравиха един друг с успешната среща.

— Още една чудесна крачка напред, Анри, приятелю — приветливо рече Сър Уилям. Взе бутилката и погледна етикета. — Не е лошо за 1848. Пък и пиршеството си го биваше. — На масата лежаха остатъци от гощавката, която главният готвач на Сьоратар им бе осигурил: студена баница с гълъбово месо, плодова пита, трохи от френски франзели, няколко тънки резена от лакомо погълнатото сирене бри, пристигнало с последния кораб от Шанхай. — Още не мога да повярвам, че Йоши ни предложи всичко това.

— Така е. Прекрасни са делата Господни. Ние ще обучим флота му, вие ще се заемете с армията, ние ще се захванем с банкерството и митниците и…

— Фантазьор! — засмя се Сър Уилям. — Но няма да се караме за подялбата — това е работа на Лондон и Париж. — Той се оригна със задоволство. — Накрая всичко ще се сведе до „Колко?“, тъй като очевидно ние ще трябва да дадем на заем необходимата сума, за да купят нашите кораби, фабрики и всичко останало. Макар да твърдят, че щели да платят добре.

— Да, но ще има и обичайните гаранции, митнически постъпления и тъй нататък. — И двамата се разсмяха.

— Ще стигне и за двете ни държави и дори ще остане — заяви Сър Уилям, без да е съвсем уверен. — Но, моля те, Анри, направи ми една услуга — не вади душата на адмирала. И бездруго си имам достатъчно грижи.

— Добре, обаче той е… Няма значение. Какво ще правиш с този Накама? Удивително. Голям късмет имаш, че не те е убил посред нощ, нали си техният враг номер едно. Какво те прихвана, та пое такъв риск?

— Не бе въоръжен и помагаше на Филип да учи японски. — Доколкото знаеше, само четирима — Тайърър, Макфей, Бабкот и той самият — бяха наясно, че японецът говори английски. Нямаше нужда да споделя тази тайна със Сьоратар. — Държахме го под око — добави сър Уилям сухо, но отново го побиха тръпки, като си помисли на каква опасност са били изложени.

— Какво ще правиш с него?

— Каквото обещах на Йоши.

Всички бяха потресени от разкритията на Йоши — Сър Уилям почти колкото Тайърър, особено от вестта, че Накама се издирва заради убийството на Утани, единия от старейшините, а и за други убийства. Той веднага бе наредил:

— Филип, предай на господаря Йоши, че щом се върна в Йокохама, незабавно ще предприема официално разследване и ако нещата наистина стоят така, тутакси ще го предам на властите. Филип!

Но Тайърър, онемял и невярващ на ушите си, слисано се бе вторачил в Йоши. Андре бързо се съвзе и преведе вместо него, но едва не подскочи, тъй като Йоши му се тросна.

— Той… ъъ… господарят Йоши казва: „Нима се съмнявате в думите ми?“

— Кажи му: „Съвсем не, господарю Йоши.“ — Сър Уилям говореше спокойно, защото забеляза как японецът присви очи. — Но както вие имате свои закони и обичаи — ето например вие не сте в състояние да заповядате на този даймио Санджиро да ви се подчини, — така и аз съм длъжен да се придържам към нашите закони, а те господстват в Йокохама и това точно е определено в Споразуменията.

— Сър Уилям, той казва: „Ах, да. Споразуменията.“ В този нов дух на приятелство той е съгласен да ви признае дълга вие да му предадете… убиеца. Утре ще изпрати войници да го задържат. Колкото до Споразуменията, сър, той се изрази така: „Нужни са някои промени, ще ги обсъдим след двайсет дни.“

— Извинете, Сър Уилям, но относно Накама бих искал да предложа… — тихичко вметна Тайърър.

— Не, Филип, не може. Андре, преведи му точно: „За нас ще бъде чест да обсъдим въпроси от общ интерес по всяко време.“ — Сър Уилям бе подбрал думите си много грижливо и си отдъхна с облекчение, щом чу отговора:

— Негова светлост ви благодари и казва: „Ще се срещнем след двайсет дни, дори и по-рано, а сега се връщам в Йедо с доктор Бабкот.“

Когато любезностите и поклоните приключиха и Йоши напусна залата, Сьоратар се обади:

— Уилям, смятам, че ти ловко се измъкна от капана. Този човек е коварен. Поздравявам те.

— Относно флота — разпалено започна адмиралът.

Сър Уилям го прекъсна:

— Първо нека изпратя Бабкот и Тайърър. Ела, Филип! — Щом се озоваха навън, той изсъска: — Какво, по дяволите, те прихваща?

— Нищо, сър.

— Тогава защо си се нацупил? Не забравяй, че работата ти е само да превеждаш, а не да предлагаш.

— Простете, сър, но относно Накама, сър.

— Знам, че става дума за него, за Бога, ти на практика одриска цялата заседателна маса! Да не мислиш, че нашият лукав гостенин не забеляза! Проклетата ти работа е да превеждаш казаното и да оставаш невъзмутим, и толкоз. Вече за втори път ми се налага да те мъмря!