— Казва, че не знаел. — Андре не бе свалил връхната си дреха. В кабинета на Сър Уилям бе винаги студено, дори и в най-мразовитите дни огънят гореше оскъдно. — Този ми се вижда тъпанар. Все вика „Кой Накама“, не знаел къде бил Накама — дали в Йошивара, дали в Канагава.

— Я! — Сър Уилям се стъписа. — Ами че той няма право да напуска Колонията без изричното ми съгласие. Попитай го… попитай го кога е излязъл Накама.

— Разправя, че не знаел, не познавал Накама, не знаел дали е излязъл и къде е, нищо не знаел.

— Една нощ в ареста ще му освежи паметта. Ефрейтор! — Вратата незабавно се отвори. — Пъхни го в ареста за тази нощ. Отнасяйте се добре с него, разбра ли ме?

— Слушам, сър.

— Отнасяйте се добре с него.

— Слушам, сър.

Ефрейторът повика Акимото с пръст и той излезе заднишком с поклони.

Арестът, използван за хулигани и военнослужещи, подлежащи на дисциплинарни наказания, се намираше малко по-надолу и представляваше ниска тухлена постройка с десетина килии. Бе издигнат веднага след клуба — такъв бе обичаят в повечето британски колонии.

— Merci, Андре.

— De rien.

— Имаш ли представа къде би могъл да отиде?

— Не, monsieur. От този тук не научих нищо. Ще се видим на вечерята. — Андре се усмихна, излезе и пое по Хай стрийт. Вятърът въргаляше листа, хартии и боклуци по улицата. Почти се бе стъмнило.

„Добре, че не ние, а англичаните се занимават с издирването му — помисли си Андре. — Къде ли е отишъл? Ако има поне малко акъл — в Киото или Нагасаки. Или се е натоварил на вчерашния търговски кораб за Шанхай, стига да знае, че Йоши го изисква. Сигурно е научил — нито в Бакуфу, нито тук остава нещо скрито. Страхотна среща беше. Браво на нас, задето изпреварихме англичаните с Йоши и имаме предимство пред тях. Но тоя проклет Филип напредва прекалено добре. Болният сигурно е Анджо. — Андре се изплю раздразнено. — Как изтървах такава възможност — в крайна сметка идеята беше моя. Изглежда, Райко и Мейкин някак си са я прокарали. Mon Dieu, те имат повече влияние, отколкото предполагах.“

Пронизаха го ледени тръпки. Райко го бе помолила да я посети спешно тази вечер. Ами сега? Чакаха го неприятности.

— Добър вечер, сър — поздрави го пазачът пред парадния вход на Струанови.

— Имам среща с госпожа Струан.

— Да, сър. Тя ви очаква в кабинета на тай-пана в другия край на коридора. Извинете за бъркотията във вестибюла, сър, но господин Макфей си събира багажа. Ужасно е, че си отива, нали?

— Да, но да се надяваме, че…

Гърмът от сигналното оръдие го прекъсна насред думата. Двамата мъже изненадано погледнаха към морето. Не се очакваше никакъв кораб и нито един не бе закъснял. Движението по претъпканата Хай стрийт замря и над Йокохама се понесе развълнуван шепот. Откъм носа се задаваше клипер с опънати платна. Съзряха кълба дим от оръдейния салют, с който корабът поздравяваше флагмана, а после чуха и гърма от ответния салют на флагмана.

Клиперът се намираше все още далеч и флагът му не се виждаше.

— От нашите е — гордо заяви пазачът. — Няма начин да не е. Като в добрите стари времена… О, добър вечер, сър.

Джейми Макфей излезе забързано и се загледа през бинокъла си.

— Здравей, Андре, само да се уверя… „Буйният облак“! Алилуя!

Всички щяха да си направят верния извод. По разписание корабът трябваше да плава до Лондон. Щом се връщаше тук, при това толкова скоро, значи носеше спешни новини… или пътници. Добри или лоши.

— Алилуя — повтори Андре след него.

Той видя Сьоратар да стои с далекоглед на стълбището на Френската легация. Сър Уилям с бинокъл на прозореца си, а в съседство Дмитрий стоеше на входа на Брокови и гледаше с къс далекоглед. Сибородин забеляза Джейми, подвоуми се и вдигна палеца си. Джейми му махна в отговор и отново се загледа в морето. Красивият клипер акостираше.

— Навярно тя е на борда — тихо прошепна Андре.

— И аз си помислих същото. Скоро ще разберем.

— Защо не й се обадиш?

— Докато накарам началника на пристанището да вдигне флагчетата, ще се здрачи. И тъй, и тъй това вече не е моя работа, нека решава господин Макструан. — Джейми изгледа Андре. — Ей сега ще научим. При Анжелик ли отиваш?

— Да.

— Не я тревожи, докато не сме сигурни. Става ли?

— Дадено, mon brave. — Андре отново погледна към клипера. — Ще я посрещнеш ли?

— На кораба ли? — Джейми отново се усмихна сурово. — Ти на мое място какво би направил?

Заедно влязоха във фоайето. По стълбите слизаше Албърт Макструан във вечерно облекло, с развързана вратовръзка, но елегантен.

— „Буйният облак“ ли дойде?

— Да — отвърна Джейми.

— Така си и мислех. — Албърт присви очи. — Добра вечер, Андре. Как си?

— Добре, благодаря. Ще се видим по-късно.

Джейми изчака, докато Андре почука и влезе в кабинета на тай-пана, който сега принадлежеше на Макструан.

— Ще посрещнеш ли кораба?

— О, да. — Албърт слезе до последното стъпало, но вече не толкова наперено. — Моля те, би ли ме придружил?

— Благодаря, но удоволствието вече е твое. Изпратих Варгас при боцмана и катерът ще е готов след пет минути.

— Ела с мен и посрещни кораба, както си правил досега. И все още следва да правиш — покани го любезно Макструан.

— Не, време е да се пренасям — това вече е твоя работа. Но все пак благодаря ти.

— Чух, че тазвечерният банкет на Сергеев щял да бъде внушителен, тъй като Анжелик е приела да присъства. Размисли и ела.

— Тази вечер не мога — още не съм си опаковал нещата. — Джейми му се усмихна и пое по коридора. — Разбрахте ли се с Анжелик тя да ползва кабинета ти?

— О, да, с радост й услужих. По-добре да посреща гостите си там, отколкото горе в покоите си, особено пък него. Не бих казал, че ми е симпатичен.

— Андре не е лош човек и свири прекрасно — най-добре от всички тук. Надявам се новините от „Буйният облак“ да са добри.

— Аз също. Но се съмнявам. Мислиш ли, че на него пристига Тес?

— И на мен ми хрумна тази мисъл — ухили се Джейми, тъй като вече не бе неин служител. — Това обяснява защо „Облака“ е променил разписанието си. Дърк би сторил същото.

— Тя не е Дърк, много по-коварна от него е и толкова по-зле, скъпи ми приятелю.

Природените братя и Тес Струан не можеха да се търпят, но според едно допълнение към завещанието на Дърк, ако двете момчета ги бива в училище и напредват в науките, Търговската къща следва да се възползва докрай от възможностите им. И двамата излязоха умници, връзките им сред високопоставените възпитаници на Итън и университетските им приятели обхващаха благородниците, банкерския свят и Парламента, в който Фредерик току-що бе спечелил място. Това ги правеше още по-ценени. Въпреки това и двамата знаеха, че Тес Струан би ги уволнила, ако не беше допълнението в завещанието.

— Надявам се, че не е дошла на посещение. Би било много досадно.

— Просто ще станем по-ниски от тревата и по-тихи от водата — засмя се Макфей.

— Здравей, Андре.

— Добър вечер, Анжелик.

Тя седеше в любимия си стол до еркерния прозорец, завесите бяха дръпнати и откриваха гледка към пристанището.

— „Буйният облак“ ли е?

— Да.

— Добре. Тя на него ли е?

— Само така можем да си обясним пристигането на клипера — усмихна се Андре накриво.

— Всъщност няма значение — спокойно отвърна Анжелик, но стомахът й се сви. — Ще пийнеш ли нещо?

— Благодаря. — Андре забеляза отвореното шампанско в кофичката с лед и полупразната чаша на масата. — Може ли?

— Заповядай.

Започваше да й става навик да наблюдава залеза, вечерния здрач и падането на нощта с чаша шампанско в ръка. Само една чаша, та да се подготви за дългата вечер и за още по-дългата нощ. Вече не спеше както преди. Някога слагаше глава на възглавницата, веднага се унасяше и се събуждаше чак на разсъмване. Сега сънят й се изплъзваше. Първоначално се бе изплашила, но Бабкот я увери, че страхът само усилва безсънието: