— Добре дошъл в Йокохама — искрено го бе приветствал Джейми. Харесваше го, макар да знаеше малко за него — само, че го бива в работата. В жилите му се смесваха шотландска и испанска кръв. Негов предшественик бе един от хилядите испанци от Непобедимата армада, претърпели неуспех край бреговете на Шотландия и Ирландия, който бе оцелял и се бе заселил по тези места.
Тук щяха да го вземат за евразиец, но никой не го предизвикваше. Според преданието и той бе едно от тайните извънбрачни деца на Дърк Струан, когото Дърк скришом бе отправил в Шотландия заедно с природения му брат Фредерик Макструан. Говореше се, че малко преди смъртта си Дърк щедро ги бе обезпечил.
— Ужасно съжалявам, че се срещаме при тези кошмарни обстоятелства, стари приятелю. — Макструан имаше аристократично произношение, отработено в университетите в Итън и Оксфорд, с едва забележима следа от шотландски диалект. Бе двайсет и шест годишен, нисък, набит, тъмнокос, със златиста кожа, високи скули и тъмни скосени очи. Джейми никога не го бе питал за преданието, нито пък Макструан бе отварял дума за това. Когато преди почти двайсет години Джейми за пръв път пристигна в Хонконг, тогавашният тай-пан Кълъм Струан му бе разяснил: „Тук не се задават въпроси, особено относно Струанови — имаме много тайни, прекалено много тъмни дела, които навярно трябва да потънат в забвение.“
— Всичко е наред, не се безпокой за мен, господин Макструан — бе го успокоил Джейми. — Готов съм за промяна в живота си.
И въпреки че вече официално не работеше в Търговската къща, Макфей все още му помагаше, запознаваше го с най-новите проекти и сделки, въвеждаше го заедно с Варгас сред техните японски снабдители. Счетоводните тефтери бяха в ред, каменовъгленото предприятие с Джони Корнуелеца напредваше блестящо и обещаваше да стане изключително доходно. Въглищата бяха първокласни и вече се подготвяха да пълнят по една баржа седмично през следващите три месеца. Такъв бе изпитателният срок.
Макструан щедро му бе определил двайсет процента от печалбата през първата година, а после — да поеме самостоятелно сделката с корнуелеца: „… стига този простак да е още жив дотогава“ — бе се засмял Албърт.
Благодарение на Хирага тайните търговски дела на Джейми с шоя процъфтяваха и, общо взето, първата по рода си компания бе сформирана: „ИСК Трейдинг — Ичи Стоку Компени“. Съпругата на шоя бе сметнала за благоразумно да не използват името на семейството им. Капиталът на компанията бе разделен на сто дяла. Шоя получи четиридесет, Макфей също, жената на Риоши петнайсет, а Накама-Хирага — пет.
Миналата седмица Джейми бе регистрирал своя собствена търговска компания и от утре започваше работа във временна кантора в сградата, приютила „Гардиън“ на Нетълсмит. Вече цяла седмица най-големият син на Риоши — свито, притеснително момче на деветнайсет — се явяваше на работа всеки ден в седем часа сутринта и си тръгваше в девет вечерта, за да научи всичко. Особено английски. С последната поща най-неочаквано бе пристигнало тримесечно обезщетение, придружено от любезно писмо на Тес Струан, която му благодареше за заслугите към компанията. „Тримесечно възнаграждение значи! Не е лошо за деветнайсет години служба“ — помисли си Джейми с невесела усмивка.
От Хонконг все още нямаше вести, бе твърде рано, макар че „Буйният облак“ би следвало да е пристигнал там преди десетина дни, а Хоуг — преди около седмица.
„Ще получим вести най-рано след четири-пет дни, дори и повече. Носят се слухове, че в южнокитайските морета бушували страхотни бури, така че може и да се забавят. Няма смисъл от предсказания…
Един ден ще имаме телеграф до Хонконг, а някой ден жиците ще се проточат чак до Лондон. Боже мой, каква благодат за всички нас — да изпратиш съобщение в Хонконг и да получиш отговор само за няколко дни. Или до Лондон и обратно за някакви си, да речем, дванайсет до шестнайсет дни вместо цели четири месеца! Няма да стане по мое време, но се хващам на бас, че ще има телеграфна връзка с Хонконг след около десет-петнайсет години. Ура за Накама и моя съдружник Риоши, ура за моята нова компания «Макфей трейдинг». И ура за Анжелик.“
Въпреки пълния си траур тя се бе съгласила на Коледа да присъства на вечерята, която Джейми даваше в чест на Албърт Макструан. Дойдоха Сър Уилям, Сьоратар, Андре и повечето посланици. Въпреки че нищо не бе останало от предишната й веселост и че почти не приличаше на себе си, Анжелик се държа благо и приветливо и всички забелязаха, че е станала дори по-хубава и по-зряла. Тази вечер щеше да се състои внушително соаре във Френската легация. Те също бяха поканени. Андре щеше да свири. Съмнително бе, че Анжелик ще танцува — облогът беше десет на едно. А дали е бременна или не — облозите за това бяха все още равни.
Нито Анжелик, нито Джейми отваряха дума за Хонконг. От съвместното им морско приключение насам и след като успешно бе надхитрила Сър Уилям, приятелството им укрепна и обикновено двамата вечеряха насаме.
„Ура за Новата година, която ще бъде прекрасна!“
Въпреки доброто му настроение го прониза съмнение: същинската търговия бе ненадеждна, около Шанхай пак се мътеше нова гражданска война, в Макао върлуваше чума, гражданската война в Щатите беше страховита, в Ирландия гладуваха, слухове за глад се носеха и тук, а на Британските острови бяха избухнали безредици заради безработицата и ниските заплати във фабриките. А и неприятностите с Тес Струан си оставаха.
„По дяволите, нали си обещах да не мисля за нея след първи януари 1863! Нито пък за Морийн…“
Пришпори коня, за да се разтовари от тревогите си. Хирага незабавно стори същото. И двамата бяха добри ездачи. От много време насам Хирага не се бе качвал на кон и за пръв път се движеше, кажи-речи, свободно извън Колонията. Той се изравни с Джейми и го подмина. След малко и двамата успешно препускаха с всички сили. Много скоро останаха сами, тъй като другите се бяха върнали на хиподрума. Двамата намалиха алюра, та да се порадват на хубавия ден.
Пред погледа им се виеше Токайдо, прорязан тук-там от реки с разливи и бродове. От двете им страни чакаха носачи, за да прекарат или да пренесат стоките и хората през водата. Ходогая се намираше на юг. Бариерите й бяха отворени. В добрите стари времена преди убийствата през пролетта и есента търговците имаха обичай да посещават селото, за да си пийнат саке и бира, като си носеха собствена храна. Там се смееха и флиртуваха с групи девойки, които се стремяха да ги замъкнат в собствените си кръчми и гостилници. Не бяха добре дошли в многобройните публични домове.
— Хей, Накама, къде е срещата с братовчед ти! — Джейми задържа коня си в покрайнините на селото недалеч от бариерата. С цялото си същество усещаше враждебното отношение на останалите пътници. Но не се разтревожи. Бе въоръжен, и то очебийно с раменен кобур с револвер в него. „Хирага обаче не е“ — помисли си Джейми.
— Аз търси него. По-добре ида сам оттатък бариера, Джами-сама.
Хирага бе обезумял от радост, когато получи съобщението на Кацумата, но едновременно го нападнаха опасения. Бе неразумно да се лиши от защитата на Сър Уилям и Тайърър, но изгаряше от желание да научи нещо за Сумомо и останалите, да изясни какво наистина се е случило в Киото и какво ново кроят шиши. Шоя ежедневно клатеше отрицателно глава:
— Толкова съжалявам, Отами-сама, още нямам известия от Кацумата и Такеда, нито за момичето Сумомо, нито за Койко. Господарят Йоши си стои в замъка в Йедо. Веднага щом науча нещо…
Все още добре увит в шала, Хирага махна на Джейми да кара начело.
— Моля, после намеря за теб добро място чакаш. Стражата на бариерата ги изгледа подозрително, едва-едва им се поклони и прие поздрава им. Хирага потръпна, като видя един плакат със собствения си портрет, залепен на стената. Джейми не го забеляза и Хирага се замисли дали той или някой от останалите би го разпознал с тази европейска прическа и мустаци. Японецът спря при първата кръчма. На развален японски, като наподобяваше пресипналите гласове на останалите търговци, той си избра маса в градината, поръча си чай, саке и бира, няколко японски ястия. После нареди на слугинчето никой да не ги безпокои и обеща голям бакшиш. Прислужницата стоеше със сведен поглед, но Хирага бе сигурен, че е зърнала очите му и е разбрала, че и той е японец.
