— Джами-сама, аз върна след много малко.

— Не се бави, момче.

— Да, Джами-сама.

Хирага бавно излезе на пътя и пое към отсрещната бариера. Всеобщата враждебност и лошите обноски го вбесяваха. Няколко войнствено настроени самураи и неколцина пътници го принудиха да отстъпи и да им направи път. Същевременно се наслаждаваше, задето всички го вземаха за гай-джин и приемаха за грубо чуждоземско любопитство начина, по който оглеждаше всяка гостилничка. Зашифрованата бележка на Кацумата гласеше: „Ела в Ходогая през някои от следващите три сутрини. Ще те намеря.“

С усещането, че бие на очи, пък то си беше и така, той подминаваше хора, които просто се шляеха, седяха по пейките и масите, превиваха се над мангалите и го разглеждаха нагло и кръвнишки. И тъкмо тогава чу тихото уговорено изсвирване с уста. Не му отговори, нито се обърна, тъй като бе прекалено опитен. Стори му се, че дойде отляво. Престори се на уморен, избра си пейка доста надалеч от улицата в най-близката гостилница и заръча да му донесат бира. Прислужницата пристигна бързо-бързо. В съседство селяни, приведени и сърбащи от паниците със сутрешна оризова каша и от горещото саке, се отдръпнаха, като че ли бе чумав.

— Не се обръщай още — чу той тихия глас на Кацумата. — Не те познах, предрешил си се прекрасно.

— Ти също, сенсей — отвърна тихо Хирага, почти без да движи устните си. — Два пъти много внимателно огледах гостилничката.

Дочу тихия, добре познат и удивителен смях.

— Изпусни нещо, наведи се да го вдигнеш и бързо се озърни.

Хирага се подчини. Зърна един подивял, брадясал, злобен ронин с мазна грива, който го гледаше кръвнишки.

— Ийе, сенсей!

— Никакъв „сенсей“. Нямаме време, Ходогая гъмжи от наказателни патрули и от съгледвачи. Къде можем да се срещнем на по-сигурно място?

— В нашата Йошивара, в къщата на Трите шарана.

— Ще дойда след два-три дни. Жизненоважно е бързо да предизвикаме произшествие при гай-джин. Помисли за това.

— Какво произшествие?

— Голямо.

— Добре — отвърна Хирага. — Изпитах огромно облекчение, когато получих вест от тебе. Нямахме представа, че ще дойдеш тук. Носят се невероятни слухове за някакво сражение в Киото. Акимото е при мен, но тук сме сами, действаме на своя глава, а и загубихме много шиши при нападението си в Йедо. Имам да ти разказвам много неща за Йедо и за гай-джин. Кажи ми бързо, какво стана в Киото? Как е Сумомо?

— В Киото нещата вървят зле. Преди да тръгна, поверих Сумомо на Койко, която се завръщаше тук заедно с Йоши, за да го следи и да разбере кой ни предава. Сигурно е някой от нашите. Не исках да изтърва такава възможност и по този начин тя напусна Киото невредима. — Докато говореше, Кацумата обхващаше с поглед останалите хора в гостилничката. Макар да не бяха наблизо, те избягваха да го гледат. — Ние предприехме две нападения срещу Йоши, но и двете неуспешни. Някой издаде скривалището ни, Огама и Йоши се обединиха и ни устроиха засада. Ние…

— Ийе — прошепна Хирага, сериозно заинтересован. — Съюзници ли са станали?

— Засега. Изгубихме много водачи и много бойци. Подробности ще ти разкажа друг път, но Сумомо, Такеда, аз и още неколцина успяхме да си пробием път. Радвам се, че се срещнахме, Хирага. Тръгвам.

— Чакай, ами Сумомо? Бях й заръчал да се върне в Чошу.

— Тя ми донесе ценни сведения за положението тук, както и за Шорин и за Ори. Предложих й да продължи за Чошу, но тя пожела да остане: смяташе, че би могла да ти помогне. Как е Ори?

— Загина. — Чу как Кацумата изруга — Ори бе любимият му ученик. — Гай-джин го застреляха при опит да нахълта в една от техните къщи. Носи се слух, че шиши нападнали Йоши в Хамамацу, че Койко загинала по време на схватката, а също и един шиши. Кой беше той?

— Не той, тя. Толкова съжалявам, била е Сумомо. — Кръвта се смъкна от лицето на Хирага. — Койко я предала, тази кучка я предала на Йоши и по този начин е издала соно-джой и нас. Но е загинала от шурикен на Сумомо, забит в гърдите й.

— А как е умряла Сумомо?

— Като достойна шиши. Нейната смърт ще се помни навеки. Тя се била с Йоши — първо с шурикени, после с дълъг меч и едва не го убила. Такава беше бойната й задача, ако я издадат.

„Значи Сумомо е имала бойна задача — помисли си Хирага с внезапно прозрение. Цялото му същество клокочеше като вулкан, готов да избухне: — Очаквал ли си, че ще я предадат и въпреки това си я изпратил в оня вълчи капан.“ — Гърлото му се сви. Насили се и зададе най-важния въпрос:

— Как са я погребали? С почит ли?

Ако Йоши Торанага не й бе отдал дължимата почит, след като се бе сражавала и загинала храбро, Хирага щеше да го преследва, забравил всичко друго, докато единият от тях не умре. Той бе водач на шиши от Чошу — на най-силния състав. Сумомо, макар и от Сацума, се бе заклела във вярност към него и към Чошу.

— Моля те, трябва да зная, с почит ли са я погребали?

Никакъв отговор. Озърна се. Кацумата бе изчезнал безследно. Потресението на Хирага бе толкова очевидно, че останалите посетители мълчаливо се вторачиха в него. Недалеч стояха неколцина самураи и го наблюдаваха. Той се наежи, хвърли няколко монети на масата и с ръка върху скрития пистолет се върна по пътя, по който бе дошъл.

Същия следобед из замъка в Йедо витаеше някакво предчувствие. Йоши бързаше по коридора след лекаря китаец, Абе и четирима самураи ги следваха. Лекарят, висок и изключително мършав, бе облечен с дълга роба, а посивялата му коса бе вързана на плитка. Изкачиха няколко стъпала, минаха по още един коридор и докторът спря. Враждебно настроена стража им препречи пътя с ръце на мечовете и с погледи, приковани в Йоши и неговите войници.

— Толкова съжалявам, господарю Йоши — обади се военачалникът, — тайро заповяда никой да не влиза.

— А на мен — заяви лекарят, чийто страх му придаваше неочаквана храброст — нареди да доведа господаря Йоши.

— Господарю, можете да минете. Толкова съжалявам, хората ти ще останат тук — непреклонно заяви военачалникът.

Абе и войниците му посегнаха към мечовете си, въпреки че противниците ги превъзхождаха по численост.

— Спрете — спокойно нареди Йоши. — Изчакайте ме тук.

Абе се бе поболял от тревоги. До него бяха достигнали ужасните слухове, които се носеха из замъка, че господарят му ще бъде арестуван. Йоши само се бе присмял на мълвата.

— Моля да ме извиниш, господарю, но това може да е клопка.

Противниковите самураи се наежиха от обида.

— Ако е така, избий тези тук — засмя се Йоши.

Никой друг не се засмя. Махна на лекаря да върви напред. Беше решил, че ако се опитат да го обезоръжат, ще им се наложи да се бият и да загинат.

Пропуснаха го необезпокояван. Лекарят отвори отсрещната врата и с поклон го покани да влезе. Йоши не стискаше дръжката на меча си, но се бе приготвил, ако зад вратата се криеше убиец. Такъв нямаше. Само четирима стражи стояха, заобиколили футоните в просторната стая. На тях, грохнал от болка, лежеше Анджо.

— И тъй, настойнико на наследника — запита Анджо със слаб, но злобен глас, — имал си някакви сведения?

— Само за твоите уши.

— Почакай отвън, докторе, докато не те повикам.

Лекарят се поклони и с радост излезе. Този пациент бе непоносим, мразеше го, пък и нямаше да получи никакво възнаграждение, тъй като той бавно умираше. Оставаха му само няколко седмици или месеци. Такъв бе обичаят в Китай: щом няма лек, няма и пари. Същото важеше и тук.

Стражите не помръднаха. И четиримата бяха знаменити фехтувачи и напълно предани. Самонадеяността на Йоши почти се стопи. Той коленичи и любезно се поклони. Тази сутрин, след като Инеджин си тръгна, бе изпратил на Анджо съобщение с молба спешно да го приеме, тъй като имал важни сведения за него.

— Е, Йоши-доно?

— Вчера се качих на един от военните кораби на гай-джин и…

— Зная. За такъв глупак ли ме смяташ, че да не разбера какво кроиш? Ти ми писа, че става дума за медицински сведения.