Горнт се изправи, галантно й целуна ръка и бързо излезе.
Останала сама, тя кимна доволно, после си наля вино в неговата чаша; имаше други чаши наблизо, но тя избра неговата съвсем съзнателно и отпи с нараснала наслада. После тържествено вдигна чашата към морето: „Бог да те пази, Буйни облако“. — Пак отпи. И се усмихна.
— Филип?
— Да, Сър Уилям?
— Ето, вземи тези. Останалата ни поща готова ли е?
— Да, сър. Направих допълнителни копия от двете разследвания, смъртните актове и т.н. Ще взема вашето „лично и поверително“ до губернатора от сейфа — това е. Най-добре ще е да ги занеса лично на „Облака“.
— Да, разумно е. Има още едно писмо. Дай ми още няколко минути. — Изтощен от писане и потресенията от последните дни, угнетен от факта колко е беззащитна Йокохама, Сър Уилям размисли за миг, увери се, че перото му е чисто, избра най-официалната бланка и записа уверено:
„Уважаема госпожо Струан,
Пращам ви това със специалната поща по «Буйният облак» поради особени причини, както официални, така и лични.
Първо, искам да ви поднеса най-искрените си съболезнования за трагичната загуба на вашия син, когото смятах за свой приятел и колега. Второ, обстоятелствата и фактите около сватбата и смъртта му бяха изложени под клетва в официално разследване, копие от заключенията прилагам в писмото.
Доколкото ми е известно, венчавката на кораба се смята за законна — помолих правителствения консултант за официално становище.
Доколкото ми е известно, госпожа Анжелик Струан няма нищо общо със смъртта на съпруга си и по никакъв начин не носи отговорност за нея — фактът е подкрепен от лекарските показания на доктор Хоуг и доктор Бабкот (и с част от документите по следствието), които несъмнено ще получите лично.
Доколкото ми е известно, вашият син е починал в резултат на раните от непредизвиканото нападение на Токайдо и всъщност е бил убит още тогава. Кралят, или даймио, който е наредил тези нападения, още не е предаден на правосъдието. Уверявам ви, че това ще стане.
Доколкото ми е известно и по мои лични наблюдения, вашият син бе безумно влюбен в госпожица Ришо и я убеди да се омъжи за него по какъвто и да било начин. Тя отвръщаше на неговите чувства по изключително достоен за дама начин. Тя е храбра млада жена. Всичко останало са лъжи, разпространявани от негодници.
Най-накрая, доколкото ми е известно, вашият син е искал да бъде погребан в морето, както дядо си. Негов…“
Сър Уилям се подвоуми за момент: все така предпазливо подбираше думите си. Формулира мисълта си и продължи със стегнатия си почерк:
„Неговата вдовица горещо умоляваше това да бъде сторено тук, за да изпълни волята му (не сме намерили още нито завещание, нито официално писмо от такъв характер), но вярвам, че той наистина е искал точно това. Отхвърлих молбата на вдовицата му и реших тленните му останки да ви бъдат изпратени в Хонконг.“
Сър Уилям отново обмисли изникващите в съзнанието му изрази и продължи:
„Страстно ви препоръчвам да зачетете волята на сина си. Госпожо, оставам ваш покорен слуга.“
За миг размисли, после отиде до бюфета и си наля бренди, изпи го и отново седна. Прочете писмото внимателно. Два пъти.
Направи няколко поправки и промени и го преписа; подписа се Посланик на Нейно британско величество в Япония. Отново ги препрочете. Остана доволен. Основните промени бяха: след Тя е храбра млада жена той задраска всичко останало са лъжи, разпространявани от негодници, като се запита: „Какви лъжи?“; на негово място добави: и аз страстно ви моля за вашата благосклонност към нея. След погребан в морето, задраска като дядо си, не знаеше дали е истина това твърдение.
— Много по-добре стана — рече си на глас. — Изтръгнах жилото от него. — „Ето така ми харесва; страстно я моля за благосклонност към Анжелик — помисли си той, макар че какво ще си причинят тези две жени една на друга в крайна сметка, един Господ знае. Преди седмица щях да се обзаложа, че ще мине без двубой, но сега не съм сигурен.“
С благодарност отвори служебния дневник на бюрото си и добави името на Тес Струан към днешния дълъг списък от писма, изпратени с „Буйният облак“. Една регистрация от вторник, 12-и му се наби в очи: „Малкълм Струан се ожени за Анжелик Ришо на борда на «Буйният облак» с мълчаливото съгласие на Кетърър.“
Беше написано на руски, както и целият дневник — навик, втълпен му от майка му, рускинята, — за да крие написаното от чужд поглед, а също и да поддържа езика. Това го подсети. Пръстите му отвориха новия за 1863 година дневник и той постави въпросителна на 11-и януари, добавяйки: „11-и януари. Вече ще сме разбрали дали А. е заченала или не.“ „Дете от Малкълм значително би облекчило живота“ — помисли си той мрачно.
Бе решил да направи всичко, което е по силите му, за Анжелик заради нейното достойно държание вчера, както и на кея днес, заради удоволствието, което тя му бе доставила с танците, смеха и безгрижието си, които бе донесла със себе си в Йокохама, и защото беше французойка. С цялото скрито перчене, с което французойките превъзхождаха всички други жени.
Сър Уилям се усмихна. „Наистина, Анжелик, ти си французойка. А ние сме британци и не сме глупаци — ето защо ние управляваме света, а не французите.“
— Филип!
Сьоратар и Андре стояха на прозореца. „Буйният облак“ вдигна предните платна, марселите, брамселите и бомбрамселите си и вече с опънати платна и с вятър откъм кърмовата част с пълна скорост пое към океана. Мнозина също наблюдаваха, завиждаха му, зловидеше командват подобен кораб. Мнозина се питаха за товара му, за Анжел, която щеше да отпътува на следващия ден, и какъв щеше да е животът им тук без нея, а също и за съдбата на писмата на борда. Андре се обади:
— Посланикът Дьо Жороар ще се съгласи ли, Анри?
— Да. Правил съм му много услуги, нашата легация тук с всеки изминал ден постига все повече, а и тайното посещение, за което си се уговорил с Йоши, което аз му обещах, е уредено, нали?
— Увериха ме, че е така — отвърна Андре, гърлото му изведнъж пресъхна. Райко се бе заклела, че може да разчита на това, че тайните военни планове, които й бе предал, вече са в ръцете на предани посредници в Йедо за преговори и възнаграждение. — Първо Йоши трябва да се върне, Анри, тогава ще уточним датата. Обещаха ми, че ще се качи на флагмана. Имам среща довечера и там ще се определи наложеният платеж.
— Промених намерението си за предплата. Най-добре е да… — Сьоратар повиши глас, тъй като Андре понечи да възрази — Най-добре ще е да изчакаме. Реших, че е по-добре да изчакаме! — Той седна пред бюрото си и направи знак на Андре да се настани срещу него не ядосано, а с мекота, която не търпеше възражения. — Щом узная със сигурност, че той ще се върне, ще платиш на тези… посредници.
— Но аз им обещах парите за довечера, ти се съгласи.
— Тогава обясни, че не им вярвам — рече Сьоратар с неодобрителна усмивка. — Нека ги изпитаме. За какво говорех — Дьо Жороар ще я постави под опеката на държавата и така тя се превръща в част от нашата държавна политика, нали?
Тази вечер Андре ненавиждаше Сьоратар, мразеше го, защото бе опасен и неискрен и защото знаеше твърде много, помнеше много и беше безчувствен. Тази сутрин на закуска Сьоратар го бе огледал:
— Какво има, Анри?
— Нищо, имаш петно на шията си, не съм го виждал преди и се питах дали… Как си, Андре?
Андре ужасен бе хукнал към огледалото в спалнята. Бе се уплашил, че първият признак на болестта му се е проявил. Откакто се бе захванал с Хиноде, бе станал болезнено чувствителен към най-малкия белег, болка или температура. Повечето вечери тя го разсъбличаше на светло, говореше му колко й е приятно да го гледа, да го докосва, да го масажира и да го гали; пръстите и дланите й винаги бяха толкова чувствени, но тя със сигурност търсеше издайнически белези.
