Студеното време ускори нещата. За първи път Туийт бе неочаквано словоохотлив. Когато той свърши, всички смутено погледнаха Анжелик. Над главите им крещяха чайки, вятърът ги подемаше и те радостно се носеха с въздушните течения.
— Госпожо, отново приемете най-искрените ми съболезнования — рече Сър Уилям.
— Благодаря. — Анжелик стоеше с вдигната глава, дъждът се стичаше от чадъра й. — Протестирам, че не ми разрешихте да погреба съпруга си според неговата и моята воля.
— Имам предвид вашия протест, госпожо — Сър Уилям повдигна шапката си.
Останалите също се изредиха да изкажат съболезнованията си и да повдигнат шапки, а военните отдаваха чест. Стронгбоу отдаде чест и се качи на катера, Палидар го последва, Марлоу се изправи пред нея, все още разстроен.
— Ужасно съжалявам — рече той, отдаде чест и отмина.
Отец Лео бе последен. Навъсено я прекръсти, произнесе латинските слова, а лицето му почти не се виждаше.
— Но той не е католик, отче — рече любезно Анжелик.
— Мисля, че в сърцето си той беше един от нас, сеньора. — Скръбта подсилваше произношението на отец Лео: бе прекарал нощта в молитви, питайки Бог как да постъпи, дали да присъства или не. — Той навярно е получил просветление, ти сигурно си му помогнала, уверен съм в това. In Nomine Patris…73
Все така нещастен, той полека се отдалечи. На вълнолома с нея останаха само Джейми, Хоуг и Скай.
— А сега, Джейми? — попита Анжелик, обзета от силна меланхолия.
— Ще почакаме малко — отвърна той.
Както и останалите, Джейми се чувстваше измамник, но в същото време бе силно развълнуван и не усещаше вина. „Просто помагаш на приятел — рече си той. — Ти обеща да ги подкрепяш. Затова си тук сега. Да, но това е измама, а аз ненавиждам измамите. Забрави за това, ти си водачът им, дръж се като такъв.“
— Капитан Стронгбоу, потегляйте! Бог да ви поживи!
— Да, да, сър, благодаря. — Катерът се освободи, носът му се гмурна между вълните, после набра скорост. Морските чайки пищяха по дирята му. Те наблюдаваха как катерът се отдалечи.
— Толкова е странно — измърмори тя, хлипайки мълчаливо. — Сякаш той е и сякаш не е. Не грешим, нали? А?
Джейми отново взе решение вместо всички.
— Не — отвърна той, хвана я под ръка и я поведе към вкъщи.
Точно преди залез-слънце Варгас почука на вратата в кабинета на тай-пана.
— Господин Горнт иска да ви види, сеньора. Господин Андре остави съобщение, че господин Сьоратар ще бъде поласкан, ако вечеряте с него.
— Благодари им, но им откажи, може би утре, може би. Здравейте, Едуард. Влезте. — Анжелик отново седеше на стол до прозорците; денят бе мрачен и дъждовен. Бутилка бяло вино чакаше в кофичката с леда. Една изящна чаша бе сложена в нея и се изстудяваше. — Заповядайте, налейте си, сега ли се качвате на борда?
— Да, катерът е зареден. За ваше здраве, мадам.
— И за ваше. Вие ли сте единственият пътник?
— Не зная. — Той се поколеба. — Изглеждате великолепно, госпожо — ефирна, недостижима.
— Съжалявам, че си отивате. Може би всичко ще е вече наред, когато се върнете. — Харесваше го както преди. — Веднага ли ще се върнете, или първо ще идете до Шанхай?
— Ще разбера чак в Хонконг. Къде ще отседнете? На Хълма в Голямата къща на Струанови ли?
— Не съм решила… окончателно… дали да замина.
— Но… няма ли да присъствате на погребението? — Горнт се обърка.
— Ще реша утре — отвърна Анжелик, искаше да го държи в напрежение, него и всички останали, освен Джейми. — Господин Скай енергично ме съветва да остана тук, а и не се чувствам добре. — Тя сви рамене. — Ще реша утре, имам запазена каюта. Горещо желая да съм с него, трябва да бъда там и все пак, ако не го погребат според волята му, значи… съм го предала.
— Не сте го предали, госпожо. Всички знаят това.
— Вие няма да ме предадете, нали, Едуард? Ще й занесете писмото ми и всичко ще стане, както се уговорихме?
— Незабавно. Обещанието си е обещание. Въпрос на чест, госпожо. — Той я погледна прямо.
— И аз обещах, нали? Въпрос на чест. Вечно приятелство.
Начинът, по който изрече двете думи, хем криеше обещание, хем — не. Съвсем не я разбираше както по-рано. По-рано щеше да схване какво му вещае такова обещание. Сега сякаш бе спуснала бариера. „Радвам се — помисли си той, — щом спуска бариера пред мен, това се отнася за всички мъже. Шест месеца не са много време, ще почакам — тъкмо са достатъчни.
Значи тя може и да не дойде в Хонконг. Как ще ми се отрази това?“
— Моите планове ли, мадам? Те зависят от Тес Струан. — Горнт искаше да разкрие пред Анжелик истинския си план, но беше достатъчно проницателен, за да не намекне за него дори и уклончиво. — Надявам се, че тя ще предприеме действия въз основа на сведенията, които ще й съобщя. Това ще отнеме най-малко месец. Ако Тес пожелае, ще изчакам месец и ще й помогна, тя ще се нуждае от помощ. Всичко зависи от нея. Ако пристигнете с пощенския кораб, там ще си поговорим по-подробно. Ако не, мога ли да ви пиша?
— Да, разбира се. Ще ми бъде приятно. С всяка поща. Обещавам, че ще ви държа в течение за моите намерения. — Анжелик отвори чекмеджето и извади един плик. Беше адресиран до госпожа Тес Струан. И не беше запечатан. — Можете да го прочетете.
— Благодаря ви, госпожо, но не е необходимо.
Анжелик го върна обратно, не го запечата, а само подпъхна капака му отзад.
— Това ще ви спести неприятностите да го отворите на пара, Едуард.
Той се засмя.
— Защо сте толкова сигурна, че ще го направя?
— Аз бих го направила. Изкушението е прекалено силно. Но, моля ви, запечатайте го, преди да й го предадете.
Горнт кимна.
— Веднъж казахте, че сте разбрали защо съпругът ви ме е харесвал: защо ще съм опасен враг и дори още по-опасен приятел. Може би това се отнася и за вас, Анжелик.
— Навярно — отговори тя простичко. — Проправям си път в този нов свят, Едуард. Той гъмжи от трудности и плаващи пясъци. Но ще установите, че на мен може да се разчита, щом веднъж съм дала дума. Не забравяйте, че съм французойка. — Пак леко му се усмихна. — Прочетете го.
В писмото пишеше:
„Скъпа госпожо Струан, вече ще сте чули ужасната новина за Малкълм — съжалявам, че не мога да ви я съобщя лично, но доктор Хоуг ме посъветва да не пътувам с «Буйният облак», нито с пощенския кораб.
Не мога да ви опиша колко съм объркана. Нека просто ви кажа, че го обичах с цялото си сърце и се опитах да направя най-доброто, на което съм способна, докато той бе жив, а също и че след смъртта му отчаяно се опитвах да го погреба според волята му в морето, както обожавания му дядо. Но ми забраниха. Моля ви, умолявам ви, направете за него това, което аз не успях.
Но успях да се справя със задълженията му. Приносителят на писмото е приятел на сина ви. Той носи сведения от голяма важност — бе обещал да ги разкрие на сина ви в деня, когато Малкълм умря, и бърза да ви ги предаде с «Буйният облак»: средствата, с които да унищожите своите вечни врагове Тайлър и Морган Брок. Господин Горнт ми се закле, че ще ви предостави всичко до най-малките подробности. Умолявам ви да ги превърнете в живо дело, ако наистина са това, за което ги представя приносителят. Успешното приключване на тази семейна вражда и вашето отървават от страданията, които са ми добре известни, е единственият надгробен надпис, който Малкълм би пожелал.
Анжелик Струан, Йокохама
P.S. Странно е, нали, ние имаме толкова много общи неща — аз също мразя баща си, той също се опита да ме разори, — а сме толкова отчуждени, така ненужно.“
Едуард Горнт замислено запечата плика. Пъхна го в джоба си и вдигна чашата си:
— За вас, вие сте забележителна жена, забележителна.
— Така ли?
— Не молите за нищо, а давате всичко — рече той с искрено възхищение, без да добави: „И не споменавате за трийсетте дни, макар че те се въртяха в главите на двете ви, защото сте жени. Ако носите негово дете, империята на Струанови ще е предимно ваша, независимо дали ще се роди момиче или момче, макар че, ако е момче, ще бъде идеално! И дори ако не сте бременна, и най-безочливият иск към Струанови също ще е оправдан и неопровержим. Но и в двата случая ще се омъжите за мен!“ — Вие сте страхотна жена — каза Едуард спокойно. — Надявам се, че ще ми позволите да ви отвърна с вечно приятелство.
