— Чакай! Къде отиваш? Как да се свържа с теб?

— Отивам си в участъка, мой човек. — Корнуелецът отново оголи венци в нечестива усмивка: — Моите самураи и паланкинът ми чакат вън пред Северната порта, щото се промъкнах тайно. Като си дойда следващия път, ще си дойда като баровец. Никакви шибани Пияни градове вече. И няма що да се свързваш с мен, върви при оня чешит. Туй е почтена търговия и да си имаш едно наум. Сложи живак в баржата. — Корнуелецът излезе.

Още дълго време Джейми се взираше в стените, пресявайки казаното. Осигурена доставка от въглища щеше да е чудесна, но щеше да изчезне, когато флотът срине Йедо. „А и защо живак? Нима нехранимайкото наистина е налетял на златоносна жила? И кой е истинският му господар? Като и така, и така се сетих — кой ли е моят?

До края на месеца — Тес. Доколко трябва да съм й предан? Напълно. До края на месеца.“

Дъждът барабанеше по прозореца. Джейми се изправи и огледа критично залива. Морето беше станало още по-тъмносиво, облаците го захлупваха. Без съмнение бурята щеше да е неблагоприятна за катера, но не и за кораба. А, ето го!

Катерът им, на неколкостотин ярда от техния кей, внимателно си проправяше път срещу вълните, водата го заливаше, но не опасно, флагът на Струанови беше спуснат до половината на мачтата — както и флагът над тяхната сграда, откак умря тай-панът. Бинокълът му лежеше на перваза на прозореца. Сега ясно виждаше Хоуг и Палидар в каютата, обвития със знаме ковчег, привързан здраво към една от пейките, както той бе наредил. Тръпка го прониза, като съзря преплетените лъв и дракон около ковчега на Малкълм — гледка, която никога не бе очаквал да види. После се досети, че това не е ковчегът на приятеля му, а на някакъв непознат туземец, поне така се надяваше.

— Варгас!

— Да, сеньор.

— Вземи тази купчина писма, направи копия и ги запечатай — аз ще се оправя с останалите следобед. Ще се върна по-късно.

— Капитан Бъди не беше в клуба, но там го очакват, сеньор. Оставих му бележка.

— Благодаря. — Без да бърза, Джейми си облече палтото, сложи си шапката и излезе, приведен под дъжда и вятъра. Беше, кажи-речи, единственият на Хай стрийт. Корнуелеца не се виждаше никъде край Северната порта. Няколко самураи от охраната се бяха сгушили на завет до Митницата. Неколцина търговци подтичваха към клуба за късния си обяд. Някои му махнаха. Един от тях спря и се изпика в канавката. На юг Пияният град изглеждаше още по-мизерен заради облаците. „Тук не е за жени“ — помисли си той.

— Хей, Джейми! — извика Хоуг от катера.

— Здравей, докторе, здравей, Сетри. — Покатериха се върху грубите, насмолени дъски; те потънаха под тежестта им, като поскърцваха от връхлитащите вълни. Един поглед към Хоуг беше достатъчен, за да се разбере, че подмяната е минала успешно, макар че тантурестият мъж се преструваше на равнодушен. „Значи го направихме“ — помисли си Джейми. Палидар получи пристъп на кашлица. — Сетри, по-добре вземи нещо, преди да ти се влоши настинката.

— Вече пих — каза кисело Палидар. — Този така наречен лекар ми даде една отрова, която сигурно ще ме убие. Докторе — рече той и отново се закашля, — ако ме отровиш, дяволите ще те вземат.

Хоуг се засмя.

— Двойна доза пунш, и до утре ще си съвършено здрав. Джейми, всичко наред ли е?

— Да.

— Прехвърлям отговорността за ковчега върху теб, Джейми. Веднага ли ще го качите на „Облака“? — попита Палидар.

— След около половин час. Анжелик искаше да… да се сбогува. Преподобният Туийт ще добави няколко думи.

— Значи тя твърдо е решила да не тръгва с клипера?

— Не зная, Сетри, не съм сигурен. Последно чух, че ще пътува с пощенския кораб, но знаеш ги жените какви са.

— Не я обвинявай. И мене ме побиват тръпки при мисълта пак да се кача на него. — Палидар се изсекна и се загърна още по-плътно в шинела си. — Ако искаш, ще накарам Сър Уилям да изпрати ковчега с пощенския кораб — така ще пристигнат заедно.

— Не. — Хоуг изпревари Джейми, после се съвзе. — Не, Сетри, друже, не го препоръчвам от медицинска гледна точка. Най-добре да оставим нещата, както са: ковчегът ще пътува с „Буйният облак“. Сега Анжелик е добре, но внезапен шок може отново да я върне към кошмара. По-добре тя да пътува с пощенския кораб, а ковчегът с клипера.

— Както искаш, Джейми. Ще препоръчам на Уилям да затворим веднага Канагава, ето защо се върнах.

— Всемогъщи Боже, защо?

Палидар му разказа за патрулите и многобройните самураи край Легацията.

— Не се бой. Ще ги направим на пух и прах. Ще имаш ли нещо против, ако катерът ме върне, ще ми спести време.

— Защо не идеш с него до „Буйният облак“ и после направо да се върнеш. Ще пренощуваш ли в Канагава?

— Не, достатъчно неща видях, само ще отведа хората си — каза Палидар за тяхно облекчение. — Чиновниците и охраната могат да се изтеглят през следващите няколко дни. До скоро. — Кашляйки, той излезе.

Преди да се е отдалечил достатъчно, Хоуг заяви:

— Мина без грешка, Джейми.

— Не тук, за Бога. — Въпреки студа и влагата Джейми се бе изпотил. Той поведе Хоуг обратно към Хай стрийт на завет до една постройка, та да не ги чуят чужди уши. — Какво стана?

— Стана като по поръчка. Сутринта, щом катерът пристигна, отидохме в моргата…

— Кон ние?

— Сетри, сержант Тауъри, боцманът и двама от екипажа. Обвихме и завързахме флага на ковчега и те го пренесоха на катера. Другият ковчег ни чака тази вечер или по друго време — чака уж за кремиране. — Хоуг през дъжда се взря в морето. — Няма да е тая вечер, нали?

— Не. Но ще се изясни до утре сутринта, струва ми се.

— Добре. — Хоуг потри ледените си ръце. — Всичко мина като насън. Изникна един малък проблем — туземецът е слаб, само кожа и кости, така че напълних ковчега с пръст, за да изравня теглото им.

— Всемогъщи Боже, разбира се! Бях забравил за това. Умно.

— Направих го снощи, нямах неприятности — никой нищо не рече, докато качвахме ковчега на катера.

— Боже мой, всичко е толкова опасно — рече разтревожено Джейми. — Как ще измъкнем другия ковчег от Легацията при толкова войници и чиновници там?

— Вече се погрижих за това — изкиска се Хоуг. — Казах на японските си помощници да го преместят в навеса на нашия вълнолом в Канагава. Близо е до крематориума. Няма да събудят никакви подозрения. Джордж ми каза, че оставял телата и ковчезите там, когато моргата е препълнена. Обикновено нещо.

— Великолепно! Далеч ли е от вълнолома?

— На около петдесетина ярда. Тримата ще го пренесем лесно, пък и с нас ще е боцманът, нали?

— Да. Дяволски добре си се справил. Дяволски добре. — Джейми се загледа в дъжда. — Жалко, че не можем да свършим довечера.

— Няма значение. И утре е добре. — Хоуг почувства задоволство и бе поласкан от похвалата на Джейми. Нямаше нужда да му казва, че са го разкрили, нито за Палидар. Сутринта бяха закусили заедно и когато Хоуг рече: „Сетри, за снощи…“, Палидар го бе прекъснал: „Забрави, просто забрави за това, докторе, така ще е най-добре за теб.“

„Най-добре е“ — помисли си той, сияещ, забравил завинаги какво се е случило.

— Ще вземем ли Анжелик? Как е тя?

След час те се събраха до катера. Дъждът се бе усилил, а вятърът бе станал бурен. Вълните прехвърляха кея. Катерът, добре закотвен, се люлееше от вълните, въжетата скърцаха. Анжелик бе облечена в черно, с черен дъждобран над боядисаната й в черно рокля, с черна шапка с плътен черен воал и с чадър. Чадърът бе небесносин — сепващ контраст.

Край нея стояха Джейми, Скай, Дмитрий, Тайърър, Сър Уилям и други посланици, капитан Стронгбоу, Горнт, Марлоу, Палидар, Варгас, Андре, Сьоратар, преподобният Туийт и много други, всичките сгушени заради дъжда. Отзад стоеше мрачен отец Лео с ръце, мушнати в ръкавите, и надничаше изпод своята качулка. Джейми бе поканил Туийт да прочете благословията: „Ще бъде необичайно, Анжелик, ако не го направим. Ще се погрижа да няма истинско опело или речи, не е редно, само благословия.“