Без да съзнава, бе скочила гола от леглото, ужасена и пищяща, без да вярва на очите и ушите си; молеше се да е сън, в кабината се втурнаха другите. А Со, А Ток, някой я покри; гласове, викове, писъци и въпроси, и още въпроси, докато накрая каютата я притисна и тя потъна в пустота и ужас. А след това се озова на мостика, зъзнеща и пламнала, задаваха й въпроси и тя не отговаряше — устата й бе като заключена, главата й пламтеше, миризма на кръв, кръв по слабините й, по ръцете и в косата й. Гадеше й се.

А Со я отведе в банята, водата бе хладка, прекалено хладка, за да отмие смъртта му. Отново й прилоша и заслепителната отрова се надигна в нея и я изпълни. Видя се как крещи на Хоуг — толкова грозна гледка, о, толкова грозна.

Анжелик потрепери. „Така ли ще изглеждам, когато остарея? На каква възраст се остарява? Някои остаряват много рано.“ Какво точно бе казала на Хоуг? Дори сега не можеше да си спомни. Помнеше само, че онази отрова се бе изляла и след нейния порой бе настъпил спасителният сън. „Има толкова неща, за които да благодаря на Хоуг и да мразя Бабкот — заради неговото приспивателно започнаха моите беди. Вече не се страхувам, не съм отчаяна. Не разбирам на какво се дължи, но е така — благодарение на Малкълм и Хоуг, на този вонящ дребен адвокат с отвратителен дъх и на Андре. Андре все още е разумен, все още е мой довереник и ще остане такъв, докато плащам. Да, той е изнудвач. Но няма значение. Той трябва да ме защитава, за да си помогне, а освен това има Господ в небесата и от неговото възмездие няма как да избягаш.

Навярно ще се справя с живота си, стига да бъда предпазлива.

Пресвета Майко, толкова отдавна се уговорихме, че трябва да си помогна и да не завися от един или няколко мъже като останалите си бедни посестрими. Зная, че съм грешница. Малкълм беше единственият мъж, когото наистина пожелах, наистина обикнах и за когото наистина исках да се омъжа, обичах го, както само глупава хлапачка може да обича. Истинска ли е първата любов? Или любовта е за зрелите хора? Сега съм зряла. Беше ли моята любов към Малкълм зряло чувство! Мисля, че да, надявам се да е била такава.

Но моят любим е мъртъв. Приемам това. А сега?

Тес? Хонконг? Андре? Горнт? У дома? Тес?

Всичко по реда си.

Най-напред моят любим трябва да почива в мир. Както се полага.“

Погледът на Анжелик се спря на сейфа, вратата му бе затворена, но не заключена. Тя стана и го разтвори. Пъхна ръка навътре и докосна малка, скрита вдлъбнатина. Част от лявата стена се отвори. В кухината лежаха някакви документи, още един личен печат и кесийка с монети и банкноти. И шише с лекарството му. И малка кутийка.

Преди седмица Малкълм с усмивка й бе показал тайната кухина.

— Няма кой знае какво за криене, всичко важно е в Хонконг при майка ми. Документите за тай-панството, копие от завещанието на татко, завещанието на майка и така нататък, печатът на тай-пана. Това е за — той бе свил рамене със светнали очи, — за дреболии и тайни подаръци, които ще ти подаря, ако си много добра и ако ме обичаш до полуда.

Тя отвори кутийката. Златен пръстен с рубини. Не много скъп, но достатъчно ценен. Документите бяха търговски — списъци с цифри, които тя не разбра.

И никакво завещание.

„По дяволите — помисли си тя без гняв. — То щеше да опрости нещата за в бъдеще. Андре изтъкна това.“

Варгас го бе повикал сутринта по нейна молба според списъка от хора, които бяха наминали и оставили визитните си картички.

— Господин Варгас, първо шивача ми, спешно са ми необходими траурни дрехи. След него — господин Андре, после господин Скай — няма нужда да безпокоите господин Макфей, докато не го повикам. За всички останали си почивам и, господине — бе добавила Анжелик предпазливо, — моля, отнасяйте се към всичко това с дискретност, каквато моят съпруг ми каза, че притежавате. Ще ги приема всички в кабинета на тай-пана.

Очите на Варгас заискриха при думата „тай-пана“, но той не каза нищо, така че нямаше нужда да се държи решително. Бе избрала кабинета неслучайно и когато старият шивач пристигна с Варгас, тя рече:

— Моля, попитайте го за колко време ще ми направи траурна черна рокля като тази. — Роклята й бе с дълги ръкави, с висока яка, тъмносиня.

— Казва, че за три дни. Траурна, сеньора? Цветът на траура в Китай е белият.

— Искам черна. Копринена. И за утре.

— Три дни.

— Ако боядиса в черно другата — бледосинята рокля, която ми уши?

— Казва — два дни.

— Кажи му, че вдовицата на тай-пана на Търговската къща иска такава рокля за утре. За утре сутринта.

Старият китаец въздъхна, поклони се и излезе. После Варгас бе съобщил за Андре Понсен.

— Здравей, Андре.

„Горкичката Анжелик, седнала там толкова самоуверена, толкова блестяща. Ще дойде ден, когато всичко ще се излее навън, ще ти разкъса сърцето. Ще се справиш ли, или ще свършиш в лудницата?“

За себе си той можеше да се обзаложи, че толкова много бедствия ще се окажат прекалени за такова младо момиче: бягството на баща й, кражбата на зестрата й, изнасилването и бременността, застрелването на насилника и сега тази нова и ужасна смърт, за която той и всички в Колонията знаеха до най-малките живописни подробности. Той и Сьоратар бяха очаквали тя да се побърка поне за няколко месеца, все още го очакваха и не вярваха на Хоуг, когато го бяха подложили на кръстосан разпит.

„След като Хоуг постигна това чудо — помисли си той ядосано, — защо лекарите не могат да излекуват проклетата английска болест? Не е честно!“

— Животът е несправедлив, нали?

— Да — отвърна тя, — напълно несправедлив.

— Оставил ли е завещание, в което да те определя за своя наследница?

— Не зная. Малкълм никога не ми е споменавал.

— Анжелик, за в бъдеще говори за него като за свой съпруг и за себе си като за негова вдовица.

— Защо?

— Така ще докажеш, ще спомогнеш да се докажат твоите права върху неговото наследство. — Той видя как тя кимна на себе си и изпита благоговение пред нейната овладяност. „Бог ли й помага да изглежда толкова спокойна?“

— Какво ще стане, ако няма завещание?

— Опитваме се да изясним. Ще е по-добре, ако има завещание, което те посочва за наследница. Това би било прекрасно. Още нещо, ще трябва да се върнеш с… с останките му в Хонконг. Подготви се, че майка му ще бъде враждебно настроена — пред хората се опитай да изглеждаш нейна приятелка. Присъствай на погребението, облечена подходящо, разбира се. — После Андре добави: — Навярно Анри ще ти даде писмо до нашия посланик — вече си се срещала с него, нали?

— Да. Господин Де Жороар. Какво значи „навярно“? Какво писмо ще му напише за мен?

— Ако успея да убедя Анри, чрез горещата му препоръка Жороар ще те вземе под закрилата си, под опеката на държавата. По мое убеждение ти си законната вдовица на починалия тай-пан Малкълм Струан. Ако Анри ни подкрепи енергично, това би могло да стане държавна политика.

— Значи се нуждая от сериозна закрила?

— Сигурен съм. Но Анри не е.

Анжелик въздъхна. Тя бе стигнала до същото заключение. Но държавна политика? Това бе нова възможност, която не й бе дошла на ум. Държавна политика означаваше защитата на Франция. Бе готова на всичко, за да постигне това — не, не на всичко.

— Как да убедя Анри?

— Ще го направя вместо теб — рече той. — Ще опитам.

— Тогава, моля те, започни веднага. Тази вечер ми кажи какво ще искаш в замяна. Ще ти бъде ли удобно преди вечеря? Или утре сутринта — както желаеш.

Нямаше какво друго да си кажат. Утре ще е по-добре, бе я уверил Андре и си бе тръгнал. А преди да пристигне следващият й гост — Скай, — тя се облегна на стола и се усмихна, загледана в тавана, като се чудеше каква ли ще е цената.

Под опеката на френската държава. Бе й харесало как прозвуча определението — съзнаваше, че ще се нуждае от помощ, за да се пребори с човекоядката от Хонконг…

И сега, свита в другия стол на Малкълм в покоите на тай-пана на горния етаж със залостена отвътре врата, Анжелик хареса идеята още повече и отново се запита за цената на Андре. „Ще ми излезе скъпо. Скритите златни монети ще са достатъчни за начало, следва рубиненият пръстен, а вече имам и печата, печата на Малкълм.“