— Джейми, искам копие от списъка, моля ви. — Адвокатът заговори отново: — От вас се изисква да ги държите на съхранение. — Той посегна към писмата, но Джейми го изпревари.

— Смятам, че те са лични.

— Лични за кого, Джейми?

— За него.

— Ще взема съдебно решение да ги разгледам и ще получа препис от тях, ако сметна, че са от значение.

— Не се и съмнявам — процеди през зъби Джейми, като наум се ругаеше, че се е изтървал да каже за сейфа, преди да се посъветва със Сър Уилям.

Анжелик рече:

— Нека да ги видя, Джейми, моля те! Предполагам, че това са ценните книжа на съпруга ми. В момента изглеждат съвсем малко.

Гласът й бе толкова благ, толкова скръбен, нямаше и помен от просяшка нотка, че той въздъхна и си рече: „Момче, толкова си вътре, че вече няма значение. Сър Уилям ще реши дали е законно.“ После внезапно си спомни как снощи тримата стояха на пристана, безгрижни, засмени, изпълнени с вяра, а всички бъдещи буреносни облаци от Хонконг им изглеждаха толкова далечни; как изпрати двамата с катера за първата им брачна нощ, а Малкълм му каза: „Благодаря ти, добри ми приятелю, пази ни откъм тила, ще се нуждаем от това. Обещаваш ли?“

Джейми бе обещал, бе се заклел, че ще го направи и че ще пази и нея, пожела им дълъг и щастлив живот и им бе махал, останал последен на брега. „Колко прав излезе Малкълм. Горкичкият Малкълм, дали е имал някакво предчувствие?“

— Заповядай — рече Макфей любезно.

Без да погледне писмата, девойката ги сложи в скута си и отново скръсти ръце и застина неподвижна. Лек полъх раздвижи немирен кичур коса край слепоочието й. Иначе приличаше на същинска статуя.

Подрънкването на монети привлече вниманието на Джейми. Скай бе отворил малката кесийка. В нея имаше златни гвинеи от Английската народна банка и банкноти. Той ги преброи на глас. Анжелик не помръдна поглед от отвора на сейфа.

— Двеста шейсет и три гвинеи. — Скай ги сложи обратно в кожената кесия. — Те трябва веднага да преминат в ръцете на госпожа Струан — естествено тя ще ви даде разписка.

Джейми каза:

— Може би е най-добре ние… вие и аз, „Небесни“, да се срещнем със Сър Уилям. Никога по-рано не съм се замесвал в подобен род неща и се чувствам като в небрано лозе… Анжелик, разбираш ме, нали?

— Аз също съм като в небрано лозе, Джейми, като муха без глава. Зная, че Малкълм бе твой приятел и ти негов, а също и мой. Много пъти той ми го е казвал. Моля те, прави каквото смяташ за най-добро.

— Ще се срещнем с него още сега, Джейми — заяви Скай, — колкото по-скоро, толкова по-добре. Той ще реши чия собственост е това. Междувременно… — Той се приближи и й подаде малката кесийка, но Анжелик възрази:

— Вземи я, вземи всичко, и писмата също. — Анжелик му ги подаде. — Остави ми само снимката. Благодаря, господин Скай. И благодаря, скъпи Джейми, ще се видя с теб, когато се върнеш.

Двамата мъже очакваха тя да се изправи, но Анжелик не се помръдна.

— Тук ли смяташ да останеш? Не, нали? — Джейми се смути, това му се струваше толкова страховито.

— Мисля, че ще остана. Прекарах толкова много време в тази стая, че… че я чувствам близка. Вратата към моите покои е отворена, ако… ако реша да си отдъхна. Но, моля те, отведи А Ток, горкичката, оттук и й кажи да не се връща. Горкичката, нужна й е помощ. Помоли д-р Хоуг да я прегледа.

— Да затворя ли вратата?

— Вратата ли? О, няма значение, да, ако желаеш.

Те изпълниха молбата й и повериха А Ток в ръцете на Чен. Той също бе като обезумял и бе облян в сълзи. Излязоха на Хай стрийт и двамата изпитаха облекчение, че са на открито, но всеки потъна в собствените си мисли. Скай кроеше и пресяваше плаващите пясъци, които го очакваха занапред. Джейми все още не бе в състояние да крои планове, изцяло погълнат от трагедията и без да знае защо, загрижен за Търговската къща.

„Какво толкова има у нея? — питаше се той, без да забелязва нито улицата, нито повяващия вятър, нито прибоя, който въртеше чакъла по брега, нито миризмата на гниещи водорасли. — Скръбта й отива. Възможно ли е това да…

Тя вече е жена! Ето я разликата, в нея се усеща дълбочина и вътрешно равновесие, каквито нямаше преди. Тя е жена, вече не е момиче. Дали е заради нещастието, или защото вече не е девойка — това ли е загадъчната промяна, която се извършвала или се предполага, че се извършва при загубата на девствеността? Или и двете заедно, а може би Божият пръст й помага да се приспособи?“

— Господи — рече той на глас, без да иска, — какво ще стане, ако роди дете?

— Моля се заради нея самата да има — отвърна дребничкият мъж.

Щом мъжете излязоха, Анжелик затвори очи и пое дълбоко дъх. Скоро се успокои, стана, залости вратата и отвори своята стая. Леглото й бе оправено, във ваза върху тоалетката й имаше свежи цветя. Върна се в покоите на Малкълм, залости своята врата и пак седна на стола му.

Едва тогава погледна снимката — за първи път виждаше родителите му. На гърба бе написано: „17-и октомври 61.“

Кълъм Струан изглеждаше много по-стар за четирийсет и двете си години. Тес не бе нито стара, нито млада, бледите й очи бяха втренчени право в Анжелик. Тънката линия на устните й биеше на очи.

„Тес ще навърши трийсет и осем тази година. Как ли ще изглеждам аз на нейната възраст — след деветнайсет години, два пъти повече отсега? И аз ли ще имам такива строги черти, които издават брак без любов и съсипващо семейно бреме? Тя мрази баща си и братята си, а те нея и двете страни се опитват да се разорят едни други — при нея всичко е започнало толкова романтично, пристава на любимия и се венчава в морето също като нас, но, о, Боже мой, каква разлика.“

Анжелик погледна през прозореца към залива и корабите в него; един търговски параход напускаше пристанището — капитанът и офицерите стояха на мостика; пощенският кораб бе заобиколен от обслужващи корабчета и катерът на Струанови бе там, както и „Буйният облак“. Бе изящен, изтегляше котвата си и вдигаше платна, за да плава срещу бурните ветрове. „Малкълм все това ми повтаряше — помисли си тя, — че техните клипери плават срещу бурните ветрове.“

Анжелик затвори очи, потърка ги и пак се огледа. Нямаше грешка. През целия ден очите й виждаха с неочаквана, стряскаща яснота. Бе го забелязала веднага, щом се бе събудила сутринта — всяка подробност в стаята, завесите, увехналите цветя във вазата, кръжащите мухи — четири на брой. След секунди се почука и тя чу гласа на А Со:

— Госп’жица? Лекар иска види те, а, хей? — Сякаш и слухът й се бе изострил и шумът от стъпките на А Со плавно я бе измъкнал от съня.

А най-странното бе, че и мисълта й бе ясна, сякаш цялото й бреме се бе смъкнало. Тъгата си оставаше, но колко ясно обмисляше въпрос след въпрос, без да се вцепенява от ужас, без да се обърква. Отговорите идваха сами и ни най-малко не изпитваше обичайния страх, от който сърцето й се свиваше. Загриженост — да — усещаше единствено това, но я нямаше предишната болезнена паника и нерешителност.

Сега Анжелик можеше да си спомня оня ден и онази нощ с всички подробности без съкрушителна, нечовешка, безжизнена обърканост. „Бях ли се вцепенила? Завинаги ли? Вярно ли е това, което доктор Хоуг каза тази сутрин: Не се безпокой, отърва се. Щом можеш да плачеш от време на време и да не се страхуваш да се върнеш назад във времето, животът ти ще бъде чудесен, ще се подобряваш с всеки изминал ден. Ти си млада и здрава, животът е пред теб…“

Mon Dieu, лекарите говорят такива баналности. След Хоуг — Бабкот. Кажи-речи, същото. Беше любезен, висок и нежен, нежност, която можеше да се превърне в плам, ако тя му позволеше. „Няма да го допусна — помисли си Анжелик, — докато не бъда свободна. И в безопасност. В безопасност и свободна.“

Тялото й бе отпочинало. Нямаше и помен от заслепяващото главоболие, нито разкъсващи вътрешни гласове. Веднага осъзна къде се намира, коя е, защо е тук, защо е сама и какво се бе случило. Преживяваше всичко отново, наблюдаваше себе си в тоя кошмар, наяве съзнаваше всичко, но така, сякаш ставаше дума за някоя друга: как се бе събудила от вопъла на Чен, как, обхваната от ужас, се бе опитала да разтърси Малкълм, за да събуди и него, как бе зърнала кръвта под краката си и за момент се бе ужасила, че се е порязала твърде дълбоко, а после бе разбрала, че кръвта е негова… негова и че той е мъртъв, мъртъв, мъртъв.