Ударът бе толкова силен, че острието го прониза и изскочи отпред на гърдите му. Рушан извика. От устата му рукна кръв, но той продължи да се бори, докато не издъхна. Едва ли бе изминала и една минута, откак започна нападението.

През собствения си уплах Йоши усети как животът напуска противника му. А също и внезапно натежалото му тяло в ръцете си. Но не го изтърва, докато не се увери напълно, че младежът наистина е мъртъв. Едва тогава остави другите да го издърпат и го пусна да се свлече на земята.

Целият бе в кръв. Бързо установи, че не е негова. Късметът му не разсея гнева му срещу войниците наоколо, които не се бяха оказали нащрек, не се построиха в защитна преграда и го изоставиха да се бие сам. Изруга ги и заповяда целият караул да влезе вътре и да падне на колене, а сабите им да бъдат строшени. Направи изключение само за двамата, които му бяха помогнали. После задъхан се озърна наоколо. Претъпканата улица почти бе опустяла.

След като виковете, пердахът и схватката около самотния нападател стихнаха и се разбра какво става, а след секунди шапката бе свалена от главата на Йоши и той бе разпознат, простите хорица наоколо изненадано загълчаха. Тутакси двама-трима боязливо се заизмъкваха с извърнати настрана глави. Други ги последваха. Тези първи предпазливи бегълци повлякоха след себе си същински отлив. Никой не искаше да го задържат като свидетел или пък, не дай Боже, да го обвинят в съучастничество.

Идзуру се оттегли сред първите, осъзнал, че няма изгледи второто нападение да излезе успешно. „Рушан не подхвана правилно атаката — мислеше си той, докато вървеше по предварително избраната странична улица, добре притулен от отстъпващите тълпи. — Глупакът трябваше да отсече главите на първите двама, за да отвлече вниманието, а после със същата плавна, жестока сила да се извърне назад към главната си цел и да го съсече над кръста. Йоши едва ли щеше да избегне такъв удар. Никога. Кацумата ще се разяри — толкова пъти ни го е показвал, толкова пъти ни го е казвал. Изтървахме такава изключителна възможност! Пък да не говорим, дето го остави да му хване дръжката на меча и да отблъсне удара в стомаха…

Рушан заслужаваше да го заловят жив и да го използват вместо чучело при упражнения по фехтовка! Чакай, може би така стана по-добре. Щом Рушан се оказа дотам несръчен в своя върховен двубой, навярно щеше да се сломи и да издаде тайните ни укрития, поне тези, за които знаеше. Как да имаш вяра на хората от Тоса независимо дали са шиши или не!

Но защо Йоши Торанага се излага на такава опасност?“

Зад себе си долови викове. Войници преследваха последните бегълци от тълпата, та дано заловят някого за свидетел. Нямаше да го хванат, няма защо да бърза.

Отново заваля. Вятърът се усили. Идзуру се загърна в наметалото си, доволен, че го има, както и шапката си. Зави по един разкалян сокак, после по друг, прекоси един мост с хлъзгави дървени летви. И се озова на сигурно място сред лабиринт от хлъзгави улички, които го отведоха пред задния вход на голяма сграда. Пазачът го позна и го пусна, като му посочи с ръка тайната къщичка на шиши, затулена сред огромната градина. Униформата на пазача носеше отличителните знаци на дворцовия управител Уакура.

Сергиджията от улицата пред главната квартира на Торанага бе натикан в караулното, макар гръмогласно да уверяваше, че не знае нищо, и да молеше да го пуснат. Не се бе решил да изчезне заедно с останалите минувачи, защото тук го познаваха много добре. Още няколко заловени скитници бяха набутани след него. Чергилото на сергията самотно се ветрееше под вятъра и дъжда.

Койко довършваше гримирането си пред ръчното огледало от полирана стомана. Пръстите й леко трепереха. Отново съзнателно се насили да прогони страховете си от и за Йоши, от и за себе си. Другите две жени — Теко, нейната мейко — чираче, и Сумомо я наблюдаваха съсредоточено и я поглъщаха с очи. Стаята бе малка и удобна, както всички покои в съседство с жилището на Йоши, напълно достатъчна за нея, когато спеше сама с една от прислужниците си. Помещенията на помощничките й бяха разположени в по-отдалечен край.

Приключи и се взря в отражението си. Не откри по лицето си следи от тревогите, а когато се усмихна, кожата й се сбръчка само на необходимите места. Бялото на очите й бе наистина бяло, тъмните й ириси — тъмни и не издаваха дълбокото й безпокойство. Това я удовлетвори. И тогава зърна изражението на Сумомо. Момичето не знаеше, че го наблюдават, и лицето му за секунда бе станало откровено. Койко долови множество противоречия по него и стомахът й се сви.

„Тренировки, тренировки, тренировки — помисли си тя, — какво щяхме да правим без тях.“ Извърна се към девойките. Теко — още почти дете — взе огледалото, без да чака подкана, и с мъничката си ръчица сръчно прибра един немирен кичур в прическата на господарката си.

— Колко красиво, господарке Койко — възкликна запленена Сумомо. За първи път я допускаха в личните покои на Койко. Тайните на разкрасяването се превърнаха за нея в откровение, което надминаваше целия й досегашен опит.

— Да, така е — отвърна Койко, помислила, че става дума за огледалото. Съвършено обработената му повърхност го правеше почти безценно. — И при това е едно много любезно огледало. Не всички са такива, Сумомо, а за живота на жената е жизненоважно да има любезно огледало, в което да се оглежда.

— О, аз не говорех за него, а за гледката, която представляваш — смути се Сумомо. — И за кимоното ти, и за прическата, и за избраните от теб цветове, и как гримира устните и веждите си — за всичко. Благодаря, задето ми разреши да те наблюдавам.

Койко се засмя.

— Надявам се, че с грим или без грим изглеждам еднакво добре!

— О, не съм виждала по-красива от теб — провикна се Сумомо. В сравнение с Койко се чувстваше като селянка — простодушна, несръчна, тромава, кокалеста и с големи крака. За пръв път в живота си девойката осъзнаваше, че й липсва женственост. „Какво ли намира в мен ненагледният ми Хирага — запита се обезсърчено. — Аз съм едно нищо, толкова съм непривлекателна, дори не съм от Чошу като него. Не ще му донеса нито добро име, нито престиж, нито пари. Сигурна съм, че всъщност родителите му не ме одобряват.“ — И никога… никога няма да видя по-красива от теб! — каза девойката, а си помисли: „Всички дами в Свободния свят ли са като теб? Дори мейко ще бъде зашеметяваща, като порасне, макар и не колкото господарката си! Нищо чудно, че мъжете се женят за жени като мен чисто и просто да им водят домакинството и да им раждат деца. На тях им е толкова лесно да обожават жени на някое друго място, да се наслаждават на красотата им на някое друго място и какво ли не.“

Койко забеляза не само искреността й, но и мъка, и завист, които не можеха да се скрият.

— И ти си красива, Сумомо — утеши я тя, отдавна осъзнала, че прави същото впечатление на много жени.

— Теко-чан, вече можеш да си вървиш, но приготви всичко за после… и се погрижи да не ни безпокоят нас двете със Сумомо.

— Слушам, господарке.

Теко бе на единайсет. Също като при Койко нейният договор бе сключен с мама-сан в Къщата на Глицинията от родителите й земеделци, когато бе на седем. Щеше да започне да печели на четиринайсет-петнайсет. Дотогава договорът задължаваше мама-сан да я издържа, облича и подготвя за живота в Свободния свят. А ако покажеше способности, и да я обучи на най-разнообразни изкуства: музика, танци, поезия или събеседване, или на всички заедно. Ако мейко излезеше недисциплинирана и неотстъпчива, мама-сан можеше да препродаде договора й, както пожелае, но ако сполучеше в избора си, както бе в случая с Койко, значителните парични разходи и рискът щяха да й се върнат многократно. Щеше да се сдобие и с добро име. Не всички мама-сан бяха внимателни, мили и търпеливи.

— Посвири сега и се поупражнявай с гамите — посъветва я Койко.

— Да, господарке. — Теко съзнаваше, че е извадила късмет да стане чираче на Койко, която обожаваше, и с все сили се стараеше да й угоди. Поклони се изискано и с неустоимо очарование се оттегли.